/КРОСС/ Всяка година посрещаме, празнуваме и изпращаме 24 май с едни и същи кухи и пошли думи за просветата, светите братя, азбуката, българското слово, националната култура и усмивките на децата. За кой ли път ни припомнят, че „в началото е словото" и то с неизменния намек, че тяхното, а не Божието, слово е в началото; че нашата азбука е официална в ЕС и трябва да се гордеем с това; „че на вси славяни" сме дали книги; че светите братята-равноапостоли са българи и не ги даваме никому, а и няма да позволим да ни ги вземат. Пък на всичко отгоре римският папа се е сетил преди години да ги обяви за „покровители на Европа". Цял ден заклинания, възклицания и радости. И разбира се: 24 май бил най-българският празник. Ние наричаме 24 май по традиция празник; празник на славянската писменост, на българската просвета и култура, на буквите, младостта, вдъхновението и какво ли не още. Но дали е празник? Този свят за българите и православните славяни ден вече е ден за помен на разпадащия се и загиващ български език, на денационализираната и напълно обезличена национална култура, на разрушеното българско образование, на изчезващото знание. А това означава - на България, която едва диша и е смазана под товара на „европейските ценности"