Вървеше си нашият, накривил кавала на една страна, а самодивата, хипнотизирана, крачеше след него. Какво ти крачене? Не крачеше – танцуваше. С поглед, изкъртващ огромни буци от душата, дето като го срещнеш ти иде да закрещиш, ама така, колкото сили имаш, ако разбира се все пак останеш жив. С руси коси, разпилени по делиорманския прахоляк, със снага, виеща се като змия и пробождаща подобно отровен кинжал, наметнала прозрачна дълга риза, самодивата като че ли не забелязваше тълпата, натрупала се наоколо. Тънкият й кръст – препасан с пояс. Какъв цвят беше? Не, цветовете на дъгата бяха се скрили там. Погледнеш, уж зелен, а после син. Докато се усетиш и вече станал червен, подобно на божур. Не жена, а самата смърт в облика на ангел. – Брех, пустият му Хахо – възкликна ходжата, не издържайки. – Тя, парясница няма да му пристане, а… – Цяла самодива… – довърши попът.