Автор: Траяна Кайракова Тя говори тихо. Тя се усмихва тихо. Косата й е светла, усмивката също. Очите й са нежни. Поглеждаш я и сякаш ще я подминеш. Не можеш. В нея има нещо тихо, мило, нежно. Нещо те кара да я гледаш, да си я спомняш, да не забравяш, че е там, че я има. Винаги влизам в стаята, когато знам, че няма да я има. Побягнала е за кратко. Знам, че е за нещо важно. Знам, че иначе не би го допуснала. Отварям леко и притварям очи. Тиха музика. Харесва ми. Забравям къде съм. Нещо изшумулква. Сепвам се. Двадесет…