/КРОСС/ АвгустИ само в черковния двортревата напява дълбоките псалмина зелената своя религия. Ценителите на поезията знаят, че по-добрата книга на Борис Христов е „Вечерен тромпет". Стиховете му приличат на графики. От прожектора на фантазията му струи черно-бял филм, защото такива са цветовете на епохата. Времето е бавно, скучно, безсъбитийно. Стихотворението е част от тъгата и тъгата е част от стихотворението. На този фон всеки детайл изпъква и може да се превърне в обект на поезията. Духът на поета е статичен. Неговите единствени движения са надолу към земята и навътре към себе си. Отвъдният свят също е подземен и не витае някъде във висините на небето. Това му придава допълнителна плътност, подобно на безвремието, което е населено с библейски мотиви. Заслушан в глухите рими на езика, Борис Христов бавно руши класическия стих. Така той се опитва да обхване най-трайните изменения, както и най-нетрайните измерения на живота. Читателят има чувството, че тези стихове са съществували в него още преди да ги прочете, досътвори и преживее. Тъй като те са създадени от тъжен мислител, а не от обезнадежден и скучен философ. От човек, който се е научил не само да чувства с ума си, но и да мисли чрез сетивата си. Борис Христов е вулканична скала, върху която е стъпила почти цялата ни поезия от края на 70-те и началото на 80-те години. Някак съвсем естествено той съумява да извае от грубата всекидневна реч и нейните многообразни интонации своята неистово земна поетика