Когато видях Сергей да крачи към трибуната с един от най-решителните си погледи, вперен уверено напред, с пламъчета в очите, разбрах, че положението е много сериозно. Но все още даже не предполагах, че ще бъде хвърлена такава бомба. Сергей погледна решително напред, бръкна в сакото си и извади един лист. Започна да чете. Гласът му наподобяваше на този на Левитан, когато обяви края на Втората световна война. Това беше писмо. В началото си помислих, че гонейки се боси по гръцките плажове, Сергей и Моника са открили в краката си бутилка, която е съхранила мислите на Дядото или на Вожда и Учителя Димитров. Как ли точно в техните крака се е пръкнало това нещо, мислех си, когато чух: ”Познаваш ме добре и знаеш, че съм човек, който е имал винаги лична позиция”… Ясно. Не ставаше въпрос за лозето, в което Дядото е основал червената партия, нито за Коминтерна или пък, не дай Боже, за Райхстага заради запалването на който Вожда и Учителя лежа в затвора. Не ставаше дума и за подлия Ван дер...