16-ти септември сутринта. Деца и родители, закъсняващи, отвикнали от ранно ставане и от идване навреме. Първокласници, строени на двора в колона по двама, лутащи се като зайци, с раници, жилетки и играчки, вкарвани в училище от класните, както са под строй. Много от родителите дърпат за ръчички по-малките си деца, които после ще оставят на детска градина. По-големи ученици, вече мъкнещи се отегчено, но прикрито бързащи. Така - цялата тази пъстра тълпа се среща, изчаква, бута и запира на входа на училището, защото е отворено само едното крило на иначе широката врата.
Познато ли ви звучи?
Попитах портиера защо не отвори двете крила. Той каза - аз съм питал, но не ми разрешават, казват ми да си гледам моята работа. Хм, че това е точно неговата работа. Аз му казах - ами аз ще пиша на директорката. Той (обнадеждено) - пишете, пишете!
Добре, писах. Нещо такова: "Нека не бъдем като институциите, в които се влиза през тесен или заден вход. Нека входът на нашето хубаво училище бъде широк и гостоприемен, благодаря!" Пратих го на мейла на училището, на училищното настоятелство (чийто член съм) и на мейла на класа. Нищо, тишина... До днес!
Докато чакаме на двора, една от другите майки ми казва: "Виж, отворени са и двете крила на вратата." И наистина - широко, удобно, приятно. Ето, че малкото усилие дори на един човек води до резултат за всички. Ето, че се случи малка крачка към подобряване на условията и разширяване на 'училищното съзнание' с мисъл за по-добро. Представете си всички да го правехме!