Понякога българите са като безценна картина на гениален художник. Обикновено тя е красива именно по онзи трагичен, провокиращ отчаяние и дълбока депресия, начин. Често се чувстваме като онова произведение на Фрида Калио, изобразяваща я цялата в кърви на болничното легло. По същия начин голяма част от населението на страната ни се чувства като зомби, което не може да умре, но пък всичките наранявания – психически и физически, го измъчват с пълна сила. Кретайки си кърваво, с висящи органи и изнемощели от болка, единствената мисъл в главите ни е „Не може ли просто всичко да се свърши?”. Оказва се обаче, че държавата се храни с нашето нещастие и мизерия, за да изглежда социална и закриляща в очите на другите отвън. Съвсем безмилостно тя ни държи на животоподдържащи системи, вливайки ни минимални количества живителен разтвор, и въпреки нежеланието ни да продължим, не иска да дръпне шалтера. Понякога безпристрастните цифри обаче показват с пълна сила жестокостта на родната...