...И така. Аз рисувах своята маниакална и шарена нагледна агитация, а дребният циганин ме наблюдаваше. За разлика от първия циганин, който беше командир на заставата и бивш борец, този циганин не блестеше с нищо. Освен с един златен зъб, който проблясваше всеки път, когато той се усмихнеше. А старият циганин именно това правеше – стоеше под спокойно греещото слънчице, бърчеше стария си кафяв нос и от време на време се усмихваше. В тялото му имаше нещо съвсем доволно и отпуснато. Все едно с цялото си тяло се радваше на гледката и на настроението си. А той гледаше не друго, а точно картината, която в момента рисувах върху стоманеното табло с енергични удари на четката. Аз мацах настървено, слагах охра и пищно кафяво, създавах истински водопади от умбра натурална (която - като истинско умно момченце - получавах чрез смесване в определени пропорции на жълто, червено и черно), изписвах лица с ожесточени физиономии, имитирайки маниера на Леонардо от битката при Ангиари, с рязък замах...