Казвала ли съм ви, че харесвам дъждовните утрини – точно тези, които са мрачни и намусени и в които хич даже не ти се излиза от леглото? Единственото същество, доволно от ставането ми, е котката, която чака храна. Бързо минавам през кухнята – студените плочки под боси крака не са най-приятният начин за събуждане. След задължителното Първо – дажбата котешка храна, съпроводена от ентусиазирано мяукане – вече имам време да се огледам. Навън е мрачно, мъглата в полите на планината се стели, без да бърза (събота е!) и въпреки че от седмия етаж не мога да преценя, съм почти сигурна, че навън няма жива душа (7:30 е!).
Но пък червената кафе-машина присветва доволно на лампата в стаята – неин ред е да бъде звездата на часа! Докато създавам облаци от млечна пяна, си мисля, че вече мога да правя всичко това и насън. Едно разсеяно пръсване ме оборва веднага. Време е и за кофеиновата инжекция, която прави напитката още по приятна на аромат, цвят и вкус. Първата глътка никога не може да се опише с думи.
И след това идва моментът, в който всичко се променя. Слънцето леко започва да преборва облаците, а Синатра ми пее от колонките на компютъра, че “we’re like two clams in a dish of chowder”. И така, съвсем постепенно и неусетно, стъпка по стъпка, утрото се превръща от сиво и дъждовно в приятно-дъждовно. Денят има официално разрешение да започне…
Още по темата: