! Внимание! Ако искаш, спри дотук. Тази история сигурно не се отнася до теб...

Онзи ден пътувах с един от измъчените и древни софийски трамваи по един от най-народните маршрути – от Халите през Женския пазар към Красна поляна. Претъпканите с възрастни хора мотриси вече не ми правят впечатление – свиква се с всичко. С връзките праз лук, ухаещи на воля по седалките, с пълните дамаджани минерална вода от римската баня, с пазарските торби на колела, с безбройните найлонови торбички, пълни с картофи, ябълки, зеле и всякакви есенно-зимни култури. Свиква се и с измъчения вид на хората, които пътуват в този трамвай по маршрута – съсипани, навъсени, обрулени от живота, най-вече старци с дълбоки резки по челото, с отпуснати, вяли лица, с небръснати страни; бабички с няколко ката износени дрехи, лелички с грозни прически и долнопробно облекло. И с мириса, който се носи почти постоянно в трамвая – мирис на делничния човек, на човека от ниските социални среди, “на лук и на пържено” казваше поетът (днес е същото). Мирише на беден, обикновен български живот.
Та в този тъжен трамвай пътувах вчера, изправен на колелото, когато видях свободна седалка. Седнах и се загледах в лицата на хората. Всички бяха тъжни, уморени и безизразни. Един се прозява с два реда изпопадали зъби, друг гледа с безумен поглед на човек, страдащ от душевна болест. В един момент близо до себе си чух силен глас: “Боб! Днес се яде боб!”. Обърнах се, за да чуя откъде идва гласът. “Днес е Варвара. А утре е Сава. В събота – Никулден. Татко купи р-р-р-иба!”. Гласът идеше от съседната двойка седалки и звучеше не съвсем наред – провлечен, заекващ и натъртен в края на думите. Говореше една жена с толкова жалък вид, че неволно погледът ми се спря върху нея с израз на уплаха и тъга – видимо на средна възраст, но с детско лице и малки, кръгли очи. Не се сещам за името на тази болест, но жената страдаше от такава – умствена изостаналост, съчетана с физически дефекти. Устата й зееше, пълна с почернели зъби – тя не спираше да говори. Пред нея седеше случайна възрастна жена. Тя я гледаше съчувствено и кимаше с глава, за да й отговаря по някакъв начин. Даже се включва в своеобразен разговор с болната: “Виж как ги знаеш всичките църковни празници! И аз ги знаех някога, ама откакто ги смениха...там с 13 дни напред, нещо не ги уважавам!”. Болната жена продължи да говори, втренчена в хората пред себе си: “А после идва света Анна. Снахата е Анита, майка ми и тя празнува”. “Браво, е, добре сте!”, отвръщаше бабата. “На колко години си?” “На тридесет и седем!”, заяви болната.
Погледнах хората наоколо – всички гледаха тази сцена с такава скръб, с такива вцепенени изражения, че ми стана страшно. Сигурно и аз гледах така. Сигурно всички в този момент си казвахме: “Боже, колко мъка има по тоя свят!”. А контрастът за мен беше голям – тъкмо се бях разходил в топлото време, накупил бях коледни подаръци, в главата ми жужаха идеи за други такива и в един момент попаднах в трагичния трамвай, неволен свидетел на един епизод от вечните човешки мъки.
Болната продължаваше да говори. Сега смени темата на пенсиите и с бавния си глас едва свързваше думите в изречение. “Аз много се радвам, че получавам пенсия.”. Бабата кимаше съчувствено. “Колко получаваш?”, попита я тя. “Сто и деветнайсет лева и единадесет сто-сто-стотинки!”. Бабата се усмихна: “Ееей, че ти повече от мен, бе! Аз получавам сега с увеличението сто и тринадесет лева и четиредесет и девет стотинки!”. Други баби също се включиха със самоиронични коментари относно последните увеличения и коледните добавки. “Сега ще има да купувам, да харча, та ще се чудя какво да ги правя толкова пари!”, клатеше глава бабата. Болната се обърка. “Срамота, не е за приказване!”, тъжно промълви бабата. “Изобщо не е срамота!”, репликира болната. Последва кратка пауза – трамваят наближаваше спирка. Бабата се надигна тежко с бастуна си. Болната я погледна и каза: “Аз много обичам да гласувам! Ама не тази година, а догодина – на четиринадесети окт-окт-октомври!”. Бабата отмина и чух последните й думи: “Гласувай, чедо. Хайде, да сте живи и здрави всички!” и си слезе. На следващата спирка слезе и болната. В трамвая остана другият душевно болен младеж с изкривено лице и още няколко тъжни и обрусени хора. Скоро и те си тръгнаха. На последната спирка слязох сам.

Тази предколедна приказка всъщност не е никаква приказка. Тя е болезнен шамар върху цялата предпразнична еуфория; скръбна история, разказана съвсем неподправено и съвсем реалистично – такава, каквато я видях. Не знам защо запомних всички подробности и защо тази случка се отпечата толкова дълбоко в съзнанието ми. Може би защото съвсем скоро на телевизионния екран ще се появят добре облечени чичковци и лелки с приповдигнато настроение и с внимателно подбрани фрази – колко сме добре, как вървим към напредък, какъв невиждан икономически растеж преживява България. Ще излязат лъскавите бръснати лица пред камерите и с мазен гласец ще ни уверят колко правилен е пътят, по който любимото правителство ни води, как се е повишил стандартът на живот, колко сме забогатели през изминалата година и как всички дружно трябва да подкрепим усилията на нашите управници с още един бляскав мандат. И след това всичко ще се слее в един въодушевен поток от шампанско, гирлянди и весели коледни песни!
Как ми се иска целият този излъскан и пременен отбор бръснати лица и натруфени прически да беше с мен в Тъжния трамвай и да види другата страна на медала. Да си представи как се живее със 113 лв. пенсия и колко нещастни, окаяни и скръбни хора минават всеки божи ден по софийските улици. Защото Тъжният трамвай преминава само на петдесетина метра от Триъг;ълника на властта, но никой от въпросния триъгълник не го вижда иззад стъклата на лъскавите си лимузини. А в същото време, когато “четиринадесети окт-окт-окт-омври” дойде, същите тези износени и обрусени тъжни хора ще отидат и ще дадат своя глас. За да могат следващата Коледа да имат не 113, а 115 лв. пенсия и да пътуват отново в същия Тъжен трамвай. “Два свята, единият е излишен!”.