Любимци в новините: постоянни и променливи величини

Нека се поздравим с поредната излагация на т. нар. бъдещ български еврокомисар. Това нещо беше очаквано. В белите страни не ги интересува, че инатливия надут пуяк си е избрал нея да изпрати там и добре му натриха носа. Трябва да му благодарим – пак ще сме по заглавните страници на западните медии. Все пак има [...]

Остава около половин час до края на изслушването на кандидата за еврокомисар от България Румяна Желева в Европейския парламент. В хода на това изслушване избухна скандал, предизвикан от друга българка – Антония Първанова.

Случаят по най-ярък начин изразява стария виц за българския казан в Ада. Там до всеки един от казаните стоял дявол, въоръжен с тризъбец, за да набутва обратно в казана грешниците. Само до българският нямало нужда от дявол – те самите взаимно се набутвали в казана.

Каквато и да е Желева, каквито и да са фактите, това е недопустимо. Аз съм един от първите български депутати, осъществили контакти с Европейския парламент след демократичните промени през 1989 година. Познавам достатъчно добре атмосферата в тази институция и не мога да си представя толкова груба национална партизанщина.

Като ръководител на Съвместния парламентарен комитет България-Европейски съюз и на делегацията ни в Парламентарната Асамблея на НАТО съм доказал как може да сме единни, независимо от партийните ни различия.

Затова в този момент имам моралното право да изкрещя: СРАМ И ПОЗОР!

Каква е границата на човешката издръжливост? На търпението да правиш нещата както трябва, пък те да стават както щат? На нуждата да осмислиш живота си по собствените си критерии, въпреки че те очевидно се разминават с тези на мнозинството, от което зависиш - все пак сме демокрация! Каква е причината да упорстваш да бъдеш себе си, да отстояваш идеалите си, ако и да са наивни на фона на действителността. Поне на действителността такава, каквато ти я вменяват правителството, медиите, хората в трамвая или в университета.

Когато бях на 18, си отговарях на тези въпроси с доволна доза конформизъм: не може, ако всички смятат иначе, аз да съм права. И направих множество усилия да се нагодя към системата. Работех на 3 места, бях шерп на хора, решени на всяка цена да пробият в професията, но на чужд гръб; за да си позволя лукса да правя новини в телевизия, през уикендите работех халтура; убеждавах се упорито, че висшият пилотаж в журналистиката е да те канят на задгранични визити на президента и да водиш новини.

Стана ясно, че тъй като никога не съм можела да казвам "не мога" и да печеля покровители, няма да пробия в този бизнес. Оттеглих се, родих децата си и смятах, че съм направила правилния избор. Когато за първи път се появих на телевизионния екран, при това напълно случайно, си казах, че всички, които ме критикуват, са прави, защото знаят повече и разбират повече. И година и половина работих по 18 часа, за да докажа, че са прави. Е, не успях. Отказах се. За втори път. След това отново се върнах, за кратко.

Кратко, кратко, колко да е кратко? Колкото да разбера, че винаги съм била права, само че не съм си вярвала. Била съм права, че човек трябва да дава винаги най-доброто от себе си не заради другите, а заради себе си. Да иска максималното, за да има винаги какво още да иска. Да бъде честен със себе си, за да бъде честен и с публиката си. Години наред се питах защо избрах журналистиката за професия. Отговорът винаги е бил един и същ: защото искам да променя света. Защото вярвам, че хората може и да не могат да бъдат добри, но могат да бъдат мислещи, целеустремени, съзидателни същества. Защото ако всеки един от нас е недоволен от нещо,

заедно можем да сме критични

И да достигнем критичната маса, която е двигател на промените.

Днес на 33 години често пъти съм склонна да приема това за наивизъм, който, макар и да е трогателен, е непрактичен и непродуктивен. И да си внуша, че действителността е друга и иска от мен други отговорности и друго поведение. По-зряло, по-прагматично. И въпреки това всеки път, когато трябва да взема решение относно бъдещето си, аз отново си спомням голямата цел - да променя света. Сега, когато за трети път в живота си избирам между това да бъда журналист и да бъда каквото и да е друго, въпросът има съвсем цинично измерение - да говоря определени неща, да спазвам определена политика и срещу това да получавам определена (сигурна) заплата. Това е, което правят-вярват-убеждават ме всички. Това е, което би направила една зряла жена и една отговорна майка. И все пак, гложди ме нещо... и все пак, нали щях да променям света? Какво да дам на децата си - "Макдоналдс" сега или примера да продължат, да не спират, защото утре ще е по-добре? Да, може би никой не е променил света, като е писателствал. Може би не е намалил температурата на Земята, не е свалил престъпна власт, не е спасил човешки живот. Но ако е дал на някого повод да помисли, да се развълнува, да се почувства част от някаква идея, различна от насъщното тук и сега... Не е ли това достатъчен аргумент за всеки от нас, пишещите, обществено ангажираните, да продължи да го прави

със свободна и чиста съвест

Защото иначе ще замлъкнем, ще караме по инерция, ще спрем да мислим и да чувстваме кое е добро и зло.

За това ни трябват провокатори. С които дали сме или не сме съгласни, няма значение. Трябва да има хора, които да хвърлят камъни в блатото. За да има движение. Докато има движение, има живот. А животът е достатъчна причина човек да се постарае. Защото, както пише в една умна книга, всичко, което си струва да се направи, си струва да се направи добре.

Текстът е публикуван във в."Сега"