Любимци в новините: постоянни и променливи величини

Минаваше 8 вечерта. Вървеше по една от централните софийски улици забързана към метрото. По женски суетно се взираше,пътьом, в отражението си във витрините. Забързана. Замислена. Мислеща. Загрижена. Планираща. Проиграваща варианти в глав...

Станислав Йежи Лец (Baron Stanisław Jerzy de Tusch-Letz) е писател, преводач, юрист и филолог, от полско-еврейски благороднически произход. Известен с находчивите си аформизми, епиграми и сентенции.
Завършва право през 1933 г. в Лвовския университет, основан през 1661 г. от Ян Казимеж. Пише и публикува поезия. Счита, че поезията и политиката са неделими. През 1939 г. публикува два тома сатира.
След окупирането на Полша от Германия е арестуван и прибран в Тарнополския концлагер. Успява да избяга и е заловен, но като интелектуалец е пощаден при разстрела на останалите бегълци. По-късно се присъединява към Армия Людова.
След победата е бил културен аташе на посолството на Полша във Виена. Продължава да пише и публикува книгата „Разходката на циника“. През 1950—52 г. живее в Израел. Връща се във Варшава, където публикува четири книги поезия и сатира.
Най-известната му книга е „Невчесани мисли“ (1966), чиято коректура получава няколко дни преди смъртта си.

• В борбата на идеите загиват хора.

• В действителност всичко е съвсем не така, както наистина.

• В началото бе Словото. По-късно започна Мълчанието.

• В някои извори на вдъхновението музите си мият краката.

• Винаги съществува и по-остра тъпота.

• Всеки век си има своето средновековие.

• Да събаряме Бастилиите, преди да са ги построили.

• Джуджетата най умеят да препъват — това е тяхното ниво.

• Животът заставя човека да извърши много доброволни постъпки.

• За да достигнеш до извора, трябва да плуваш срещу течението.

• За да се усъмниш, е нужна решителност.

• Има ли право людоедът да говори от името на тези, които е изял?

Обичам да пиша за 8 март, разликата е, че тази година мнението ми беше публикувано в новия сайт на Форума за социални алтернативи, който ви представих преди време. Често се случва да споря с ортодоксални либерали, че демокрацията не бива да бъде пречупвана през квоти и политически коректно поведение (аз по-скоро твърдя, че демокрацията изчезва, смазана под диктата на мнозинството) и тази година за 8 март реших да направя "дисекция" на т.нар. "женска вълна" в българската политика.

Ако ви е интересно, четете тук: Паритетно?
___________________________________

Ако се чудите с какво се занимавам тия дни - организирам гей паради всякакви. Така поне ни казва сайтът "Фрог нюз", който е публикувал плакат, разлепен по софийските улици.

От него разбираме, че БСМ, Клуб "Спартакус" (има ли го изобщо още тоя клуб?) и РЗС организират "Гей парад" (сиреч - забранено за лесбийски и всякакви други подобни...да не казвам) със специалното участие на Сергей, Азис и Яне.

Супер. Ясно е, че прости хора с много свободно време има много, но защо такъв флагман на демокрацията и свободното слово като "Фрог нюз" им обръща внимание?

От друга страна се радвам, че прогресивната позиция на БСМ по отношение хората с нетрадиционна сексуална ориентация се отбелязва от широки обществени маси.

Един от великите недостатъци на демокрацията е, че всички спорове са позволени. Дори и ненужните, абсурдните, циничните, зловредните и дискриминационните бръщолевения минават ненаказано, когато поради липса на друга интересна занимавка определена част от гражданите (в случая – по-голямата част) попадне в капана на истеричния дебат.

Така е и с ОСМИ МАРТ – Международен ден на ПРАВАТА на жените, или както с годините се научихме да го наричаме – Международен ден на Жената. Накараха ни също така да го празнуваме, а всъщност поводът за празнуване е прекалено далеч, нейде в необозримото бъдеще, където впрочем се намира и мечтаното идеално общество на свободата, равенството и братството. Затова според мен Осми март трябва да се възприеме повече като ден за помен, отколкото като една от редките причини за подаряване на букет цветя.

Точно преди един век Социалистическият интернационал на жените, събрал се в Копенхаген, приема предложението на немската социалистка Клара Цеткин жените да отбелязват борбата си за еманципация на Осми март.

Оттогава доста неща се промениха, жените извоюваха много човешки, граждански и професионални права, но самият спор “За” или “Против” Осми март показва, че не всичко е розово и не всичко върви в правилната посока.

И за кой ли път България е типичен пример за упадъка на социалните отношения и най-вече за погазването на женското достойнство. За жалост правата на жените, които впрочем са една от малкото положителни “придобивки” от времето на комунистическия режим, впоследствие бяха тотално погазени, а нежният пол отново попадна под властта на мъжете. Вече никой не го е еня за белите робини, никой не си задава въпроси за качествата на тази или онази реклама, чийто обект се крие зад скромно облечени женски атрибути. И тоталното унижение на жените се вписва съвсем естествено във всеобщата славитрифоновизация на националния ни мозък, който вече е способен да отчете положителни емоции дори когато въпросният телевизионнен водещ си позволява евтини закачки за сметка на достойнството на танцьорките в предаването, превръщайки ги, тях и целия женски род, в предмети на дебелашки мераци – като например ги предлага за награда на някой брадат козел от рода на Дзукеро. Или пък се смеем на вицове за мъже, биещи жените си...

Така че и в това отношение може да се каже, че родината ни прескочи Босфора и закрачи ведро към Саудитска арабия. Колкото до споровете – утре вече ще сме на друга вълна и ще нищим други проблеми, а славитрифоновщината тихичко ще ни промива мозъците, докато не ни превърне окончателно в лоботомизирани женомразци и анти-човеци.

Човек – това звучи гордо... Или поне би звучало така, ако мъжът признае жената за повече човек от себе си. И би било добре следващия път, когато палим свещ пред Богородица, да се сетим за новосъздадените от нас икони на съвременната жена, която в редица случаи прилича повече на слугиня, надуваема кукла или фолк-певачка, отколкото на съпруга, майка, сестра и дъщеря.

Жени, простете ни! Ние, мъжете, сме неспособни да разберем, че вие сте по-добрата част от нашето човешко “аз”.

....