Любимци в новините: постоянни и променливи величини

Много хубав коментар в "Капитал" под заглавие "Рейтингът или реформите".

Прави ми впечатление следния цитат:

       МОЛБА ДО  БОЙКО БОРИСОВ                      ОТ ВАНЧО ЛАРЖА

„You take the red pill and you stay in Wonderland and I show you how deep the rabbit-hole goes.“

Коя е Алиса? Какво е Страната на чудесата? Каква е логиката в книгите за нея? Има ли някава логика изобщо или са просто брътвежи? Или е философски труд, разказан като детска приказка? Може би е фейлетон, насочен към управляващото правителство и персонажите са саркастични и иронични пресъздавания на реалните образи?

Това са само част от спекулациите и размишленията, които царуват откатко Алиса се появява на литературната сцена.
И макар да е литературен герой, не една и две книги са посветени на анализа и разнищването й.

Моята лична теория е, че е от всичко по малко – история за малко момиче, в която са вплетени (не)детски наблюдения и съждения за свят, който е толкова невероятен, колкото и нашата реалност. От друга страна, детското отношение към света винаги е някак по-точен, заради липсата на изработени реакции и съобразяване с нормите на поведение.

Много опити за филмиране на Алиса са правени. Някои успешни, други не чак толкова… а трети трагични.
Всеки преразказва историята по собствен начин и ни редставя собствена Алиса, която е също толкова невероятна, колкото и онази, населявала ума на Луис Карол. И така се появи и героинята на Тим Бъртън.

Винаги съм смятала, че Бъртън обожава мрачни истории (Винсент), но умело се възползва от пазара и вместо тъмнии и негативни (или поне тъжни), ги преръща в нещо друго (Кошмар преди Коледа). Да си призная, очаквах доста по-страшна история и по-плашеща Алиса (нещо като Alice Mcgee), но и русата Алиса, с големи къдри и вид на модел също си имаше своето очарование.

Филмът е трудно да се коментира, като всеки филм по книга, всеки си има собствена представа как изглеждат и се държат героите (особено за причините за това поведение), Тим Бъртън е събрал група известни актьори, които да навлязат в образите на странните и непонятни същества от Лудия свят. Шапкарят Деп (който освен очите, които си променяха цвета) и страното писукане, някак не успя да предаде маниакалността му, злобната и нещастна Червена кралица (с възхитително огромната си глава) е чудесно изиграна от Хелена Бонъм Картър и влага много чувство в любимата си фраза „Off with his/her head!!“, Ан Хатауей изглежда ефирна, прозрачна и решила да имитира любимото мърдане на пръстите на Деп, но някак аз лично харесах повече земността и агресивността на Червената Кралица, отколкото безличността и прозрачността на белите карти.

Лудият заек предава много точно настроението и плъзга историята близко към лудостта, която е спасявана отново и отново от Чеширския котарак и неверятно, но Лудия Шапкар. Интересно, че героите на тази история са точно тези два индивида, които почти винаги са преразказвани като злодеи или поне негативни персонажи със собствена лудост и цели в повечето адаптации.

Смятам, че Бъртън също намира Алиса за социална сатира, сцената, в която дамите и господата от двора на Червената Кралица взеха да унищожават хипертрофиралите изкуствени уши, носове, кореми и гърди едни на други е твърде точна, твърде цинична, твърде явна подигравка, за да съм на друго мнение.

Една сърдита, притеснена и чувстваща се ненамясто Алиса, която навлича доспехите и побеждава Джаберуоки (приличайки на Жана Дарк, бих добавила, препратка, която не е никак случайна) е интересен начин да се погледне към историята, а неприкритият коментар, че можеш да бъдеш себе си едва когато игнорираш обществените очаквания и изисквания към теб на база пол/възраст, много ми импонираха. Тя е пораснала, но все още е докосната от лудостта (защото какво друго ако не лудост е несъобразяването с обществените представи и порядки и отричането им?) и все още се чувства ненамясто. Изненадана съм, че тя се връща открила себе си и мястото си, а не напълно откъснала се от света (аналогията с къщичка от карти за игра в книгите), който е толкова неадекватен, колкото и онзи отвъд. Препратката към Жана Дарк, която обаче не е изгорена на кладата, а побеждава и продължава напред е приятна, но по-скоро е тъжно намигване към реалността, която е обричала (викторианските) жени на красиви утроби.
Харесах нейния персонаж, определено, беше интересен, но някак докрая нещо ми липсваше и все още не зная какво е.

`Would you tell me, please, which way I ought to go from here?’
`That depends a good deal on where you want to get to,’ said the Cat.
`I don’t much care where–’ said Alice.
`Then it doesn’t matter which way you go,’ said the Cat.
`–so long as I get SOMEWHERE,’ Alice added as an explanation.
`Oh, you’re sure to do that,’ said the Cat, `if you only walk long enough.’“

Пак за Алиса, но в един далеч по-зловещ, мрачен и плашещ вариант са разказите на Grimm Fairy Tales. Макар абсурдността и сексизма, с който са нарисувани главните героини и дрехите им, историите са твърде добри, за да ги игнорирам. Препоръчвам.

В Алиса има нещо мрачно и плашещо, нещо, което ни кара да потръпваме, независимо от положителното и мило представяне на събитията. И нищо чудно, допирът с лудостта никак не е лесен. Подозирам, че това не е последният път, в който чуваме за нея. И не се изненадвам, всяко поколение разказва по свой си начин порастването и надничането в Страната на чудесата/лудостта.