Съмнение

До пети клас в училище имах един приятел – Петьо. С него играехме футбол, четяхме книги, ходехме си на гости и решавахме загадки. Веднъж даже отидохме и на състезание, спомням си. Даже май и спечелихме, ама не съм напълно сигурен. Както и да е. Той винаги беше с едни гърди пред мен, ама и аз не отстъпвах много-много. След това се преместихме в Бургас. В училище се размяткваха порно списания, а на мен ми растеше и мустак. С две думи – време за такива работи нямаше. Пък и не само време, а и смелост! Та позагубих форма.

Преди няколко седмици Марина набута някакъв адрес в лентата, оф, в address bar-a на Chrome и ми връчи лаптопа си. Тадам! Загадката на Айнщайн, дето всъщност уж не била негова, ала-бала… Избърсах аз избилата неочаквано по челото ми пот, запретнах ръкави и настървено зачетох няколкото реда. Първо се зачудих дали ми трябват указанията, за да я разнищя. Те са, помислих си, за по-глупавите. Че и някакви риби… Реших да не се излагам, та измислих някакво извинение, за да не се захващам изобщо.

И така до днес. Както си четях Perspectives on Learning – книжка, която приятел ми препоръча като интересна – се сетих за загадката. Приготвих лист хартия и почнах. След пет минути съумях да преценя, че така няма да стане. Включих Numbers.app – Mac-овския поосакатен еквивалент на Excel – разделих си колонките на няколко подколонки, набутах всички възможни решения и по пътя на логиката заизтривах несполучлите предположения. Веднъж открил този невероятно лесен подход, намерих решението бързо. Ама да кажем, че ми бяха необходими едни 30 минути от прочитането на условието до удобното излягане на стола, захапал единия край на химикала.

Та, или съм от ония скромни 2%, дето успяват да намерят решението, или пък от останалите 98%, дето си мислят, че решението е точно това, лесното и очевидното. Германецът си гледка рибки. Ако Айнщайн се беше придържал към условията на задачите и не беше гледал над, под и зад тях, нямаше да е Айнщайн. Що, тогава, задачата му е толкова лесна? Дет’ вика Марина, може пък да е нужно просто да се усъмниш, че на тая улица изобщо има рибки, за да се причислиш към двата процента. Прас, след секунда-две вече можеш да се считаш за достатъчно умен. Е, има и трети вариант – да си от ония, дето нито се съмняват, нито могат да решават.

Ключът към истината е в съмнението. Уж.

Walking on the edge... - Един УеБлог на Иван Ралчев

Прочети цялата новина

Свързани новини: