ЗА ЛИПСАТА И ЛИПСАТА НА ЛИПСА

http://asenov2007.wordpress.com/  /виж в дясно – 1. Подкрепа за блога/  

• Мнозина биха се подписали под твърдението, че това, което им се случва в тази страна, не е онова, което е нормално да им се случва 

Пламен Асенов, политически коментатор за България на радио SBS, Мелбърн, Австралия, специално за в. “Марица”, Пловдив 

Свикнали сме да смятаме, че нулата е нищо, но това дори не само от философска, а и от чисто житейска гледна точка е погрешно – тя не е нищо, а означава липса на нещо.

Някой замисля ли се изобщо върху природата на липсата? Не, към темата ме тласка не някаква конкретна липса, защото на мен по принцип само абстрактни неща ми липсват. Нито пък имам нещо в повече – слънчасване от жега лятна, да речем. Но какво щяхме да правим например, ако от двете нули липсваше едната? В една нула трудно се ходи по каквато и да е нужда. А какво става, ако изведнъж се окаже, че на последната банкнота от сто лева, която стискаме за черни дни, също липсва една нула? И как щяхме да измислим компютъра, ако не съществуваше бинарният код, в който нулата играе точно толкова значима роля, колкото и единицата?

Но напоследък, кой знае защо, се улавям, че никак не ми липсват такива неща като президентът Георги Първанов. И то не ми липсват въпреки натрапчивото ми усещане, че на неговото президентско място е изписана една голяма нула – поне що се отнася до отредената му от Конституцията роля да играе защитник на българските национални интереси. Справка – последователната позиция на президента по руските енергийни проекти, които ще вкарат страната в онази яма, засега изкопана и приготвена специално за реакторите на АЕЦ “Белене”.

Чудя се обаче дали догодина, когато Първанов вече не се титулува президент, той ще ми липсва повече или по-малко, отколкото в момента. Това е голяма дилема, да знаете. От една страна си давам сметка, че да ми липсва повече от никак, означава да се трупа никак върху никак, което е безсмислено. От друга страна пък да ми липсва по-малко от никак е практически невъзможно.

Добрата новина е, че така или иначе, след него вече няма да мога да изпитам и частичка разочарование от следващия президент – ако онзи, който го смени, е повече от нула, добре, ако е пак нула, поне ще съм му свикнал. Нали нулите са напълно еднакви.

Никак няма да ми липсва също, сигурен съм, всичко, свързано с бившият премиер Сергей Станишев, който получи отдавна вече чаканото официално обвинение от прокуратурата заради  изчезнали секретни доклади на ДАНС. В смисъл – няма да ми липсва, ако съдът го осъди на затвор за това или за друго нещо и той изчезне от политическата сцена в небитието, откъдето дойде. Но тъй като стана ясно, че и да бъде признат за виновен, на Станишев ще бъде наложена само административна глоба, значи той ще си остане в политиката, следователно всичко, свързано с него, ще продължи да ми липсва.

В този случай бих ви посъветвал да не се страхувате от парадоксите, ако те правят истината по-ясна. Защото това, което имам предвид, е, че ще ми липсва БСП като нормална лява партия, ще ми липсва начинът, по който Сергей умее да се усмихва загадъчно преди да каже нещо умно, ще ми липсва младежкият ентусиазъм, с който се грижи за България, за нейните социално слаби и социално силни трудови хора. Но все пак, като погледна написаното за Станишев отстрани, продължава да ми звучи малко странно тази моя позиция – ако го няма, няма да ми липсва, ако е тук, ще ми липсва. Може би трябва по-добре да премисля цялата работа…..

За сметка на това обаче при всички случаи, твърдо, макар по различен от Станишев начин, ще ми липсва и премиерът Бойко Борисов. Имам предвид – ще ми липсва в някой далечен ден, когато вече няма да ни е премиер. Защото той е наистина неподражаем. През последните 30 години пред погледа ми на журналист се изредиха повече от десет министър-председатели, включително служебните такива, но нито един от тях не покри дотолкова пълно представата ми за философското понятие “субективен идеалист”, никой така самоотвержено и живо не го пренесе в политическата практика.

Тези дни например Борисов критикува Нова телевизия, че вместо нещо по-представително, обикновено пускат в ефир негова снимка, на която се мъдри по футболни гащета и леко небръснат. Или твърде леко избръснат, не знам как е по-правилно да се каже. Та ето, този стремеж на субекта Борисов да изглежда идеален в очите на публиката имам предвид. И е прав човекът да настоява за нещо по-естетично, защото красотата наистина е призвана да спаси света. Така де, нали колегите от Нова веднага смениха снимката и тутакси всички се почувствахме поне частично спасени от красотата.

Не е за изпускане и начина, по който Бойко Борисов обсъжда важни политически реалии. “ДПС е основният ни политически противник, защото са най-коварни” – каза той в едно интервю за “Стандарт”. По-нататък от думите му става ясно, че коварството на ДПС е свързано най-вече с начина, по който те водят политическата си игра – например вероломно и изневиделица да вземат да подкрепят кандидата на ГЕРБ за местните избори в Габрово. Свързано е също с начина, по който като опозиция ДПС води дебата – не с директни нападки от типа кой е луд и кой не, а с чисто политически изказвания.

Не ме корете, граждани, не го твърдя аз, а премиерът Борисов, когото всички ние си избрахме да ни управлява. И който наистина ще ми липсва един ден заради подобни откровения.

Но и по отношение на Борисов изпитвам някои сериозни колебания. Например чудя се дали ще тъгувам за начина, по който той умее да се отмята от едни свои думи за сметка на други, а после да се отмята и от вторите, но без да се отмята от първото си отмятане за първите. Като цяло е малко объркващо за обикновени хора като нас, но ние затова не сме премиери на тази страна, а сме си избрали човек, който да не се обърква при възникване на подобни обстоятелства. Или поне никак да не му липсва самочувствието, че не се обърква.

В това отношение мога да припомня случая с решението да не бъдат назначавани на ръководни постове в Парламента депутати, свързани с бившите служби, случая с Румяна Желева, случая с излизането на страната от кризата, случая с правото на полицията и службите да подслушват електронните ни комуникации и още много други. Но, разбира се, няма как специално да не спомена и любимия си случай с руските енергийни проекти, чието допълнително развитие тепърва предстои.

Страхувам се, че по този повод най-после ще трябва да погледнем истината в очите – въпреки постоянните кавги между Борисов и Първанов, въпреки постоянните им ежби за политическо надмощие, по отношение на путиновите амбиции за България и двамата в края на краищата се оказаха от една и съща страна на барикадата. Тоест, това, което всички ние доскоро смятахме за борба между тях, е било всъщност крепка прегръдка.

И докато те се борят или прегръщат, все едно, забелязвам, че България все повече липсва на европейската и световната политическа карта. Е, тя буквално продължава да си е нарисувана върху споменатото географско пособие, но се държи наистина само като нарисувана, поне в представата на сведущите хора за тази карта и развитията по нея.

Чета онзи ден едно интервю на политическият маестро Збигнев Бжежински за полското списание “Политика”. На Бжежински, доколкото знам, не му липсва нищо в този живот, включително точните прогнози за развитието на света. Та той очертава някаква възможна пътека за продължение на процеса на глобализация, при който Европа и САЩ ще вървят все повече не само към единомислие и единодействие по редица въпроси, но може би и към формално създаване на съвсем неформален нов политически алианс помежду си.

А като стъпка към това маестрото сочи необходимостта от създаване на вътрешно лоби в ЕС, разбираемо – не само от негова лична, но и от обща политическа гледна точка – начело с Полша, но лоби, в което членуват различни държави. Унгария и Чехия, естествено, освен тях – балтийските страни. И Румъния. Сред споменатите  България направо блести с отсъствието си. За България той не се сеща. Не я споменава изобщо. Нула.

Знаете ли какво значи това? Бжежински не вижда България като нормална, активна и полезна европейска държава. Направо ме заболя на първо четене, но на второ си дадох сметка колко е прав човекът. Защото не само на него, а и на мен България ми липсва отвсякъде.

Ако трябва да хвана бика за рогата, липсва ми България такава, каквато би могла и би трябвало да бъде. Тази липса безспорно е свързана с натрапчивото усещане за вътрешна емиграция, в което живея отдавна. Или може би обратно – усещането ми за вътрешна емиграция да се базира на липсата на истинската България наоколо, не знам. По времето на комунизма партийните влъхви на това усещане му викаха “интелигентска лигавщина”. Те бяха специалисти по въпроса – психолози, психолози, та чак психиатри…..

Забелязал съм обаче, че не вървя сам по тази пътека. Мнозина биха се подписали под твърдението, че това, което им се случва в тази страна, не е онова, което е нормално да им се случва. Дори хората в чужбина, които разбираемо изпитват силна носталгия към родната България, щом си дойдат тук, бързо започват да изпитват още по-силна носталгия – по онази родина, която България би трябвало да бъде, но не е.

Така че защо да се учудваме, че липсваме в глобалните сметки на Бжежински, след като ни няма дори в собствените ни глобални сметки?

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com

Прочети цялата новина

Свързани новини: