Публикувано на 17.08.2010 в сайта: Пътеводител на Културния Стопаджия.
; Както презентирах текста пред приятелите си във ФБ - повече субективно и емоционално, отколкото професионално, но за един ден и от фен като мен - толкова:)))
Точно един месец след знаменития EJECT FESTIVAL в Атина, Гърция (за който обещавам да ви разкажа в следващите дни) , на петък 13-ти, се появихме по план за саундчека на варненските пънкари A-MORAL, с които имам много топли отношения, с единия от тях дори – съпружески;) Те бяха поканени да свирят на сцената на Jack Daniel’s, въпреки че в изданието на фестивала от миналата година също свириха – на сцена НА ТЪМНО (мм, добре де, малко се хваля, спирам).
Организацията на пръв поглед отново не беше особено добра, въпреки че сега нямаше проблеми на входа, на влизане раздаваха на всеки подробна програмка за трите дена и по алеите имаше страхотни junk art инсталации, които впечатляваха всички. Това са фигури и лампи от пластмасови бутилки и найлонови торбички, добре познатите на всеки практически неразградими петролени продукти:
Добро впечатление правеха и множеството еко-тоалетни, шатрите за мърчандайзинг и все още достижимите барове с бира и вода – най-търсените артикули тази вечер.
Спокойната обстановка се дължеше на все още малкото хора, които се разхождаха, черпеха, разглеждаха клоуните...
...срещаха се с познати и разглеждаха инсталации като тази:
Когато около 19.00ч първите групи по сцените започнаха да свирят, пред тях имаше съвсем рехава публика. Намаленият брой сцени (тази година я нямаше артистичната салса-сцена например, заради зяпането с приятели на която едва успяхме да се приберем в 5 сутринта, а тръгнахме към изхода в 3), сякаш поограничените бюджети и практически по-малкото място, отделено за събитието ни караше да мислим, че тази година ще има по-малко хора от предната. Грешка. Явно нечовешката августовска жега и тежката влага край морето бяха принудили хората да поизчакат повече до вечерната прохлада и до времето за хедлайнерите, разбира се.
Така фестивалът започна малко по-неубедително, което е нормално за такива събития, когато изпълненията все още са на дневна светлина и на над 30 градуса на сянка...
A-MORAL излязоха трети на Jack Daniel’s Stage и забиха яко, започвайки с поздрав към Васил Върбанов – любимото му парче „Кмет-кретен”, насочено към варненския такъв, разбира се. {За съжаление, заглавието все още е актуално. Имам известни познания във връзка с организирането на каквото и да е подобно събитие във Варна и смело твърдя, че ние можем само да завиждаме на бургазлии за младия им, (подчертавам) независим кмет и прозорливата им Община, които осъзнават всички положителни аспекти на събитието и трайно подкрепят фестивала, въпреки известните неудобства за част от жителите на Бургас... Както разбрах лично от тях, тези неудобства се преодоляват с мисъл, добра воля и желание, а именно – на най-близко живеещите до Морската градина бургазлии се раздават безплатни тридневни пропуски. Просто, но безотказно.} От средата на свиренето на A-MORAL нататък се стъмни и нещата придобиха съвсем фестивален вид. Между станалите любими парчета като „Ограбиха ни”, „Орехов прът” и няколкото страхотни нови, вокалът хвърляше сред публиката шъртки на групата, предизвиквайки бързи раздвижвания, последвани от радостни възгласи и хвалене пред приятелите...
Веднага след като те приключиха, се насочихме към главната сцена в очакване на Apollo 440. Лесно стигнахме до озвучителната кула и се позиционирахме точно зад десния й край, така че пред нас имаше пространство и видимост. Е, в един момент се наложи лично да се саморазправя с някакъв прът с вертикално рекламно знаме, което плющеше върху лицето ми на излезлия свеж нощен бриз, като го измъкнах от стойката му и го метнах в загражденията на кулата (с което предизвиках бурното одобрение на околните, дори един нисичък тип до мен ми подаде ръка!), но след това бях доволна от мястото си.
Аполо Фоур Фоур Оу (както сам го произнесе вокалът Ивън Макфарлън) в началото ме изненадаха с подчертаното си поп звучене. Не знам защо (знам – заради китарите и ритъма в „Stop the Rock”!), но очаквах да звучат и изглеждат по-твърдо. Освен това Ивън малко ме стресна, защото с русата си коса, черната си брада, моряшката си фланелка, дънките тип шалвари и (в началото) слънчевите очила, по един извратен начин ми напомни – о, ужас - за Азис. За щастие не съм гледала Азис, но много се съмнявам, че може да танцува така, хаха! С двама кийбордиста, барабанист, китарист и басист си бяха завършена банда, но щяха да ми харесват повече с по-остри китарни рифове. Така или иначе, беше супер забавно, танцувално и енергично, приятно и по европейски интелектуално. С една дума – страхотно!
Снимка: Ангел Хаджийски
По време на кратката пауза се върнахме на сцената на Джак Даниел’с, само за да хванем края на Vendetta (преди тях, както разбрах, Last Hope са направили доста силен сет). После отидохме до колата (като трябваше да ходим чак до централния изход, бяха затворили служебния), купихме си живителна вода от вън, тъй като по-малкото барове дори и от миналата година вътре окончателно бяха станали недостъпни (поради заобградилите ги озверели от жажда тълпи) и се върнахме на плажа, за да заемем позиции пред главната сцена за Prodigy, разбира се. Звездите. Групата, останала в главата ми като някакво музикално клише с вселенските си синтетични хитове и психарски клипове.
Горката аз. Въобще не разбрах какво ми се стовари на главата, дори и след като гледах как издигат на сцената огромни панели с осветителни тела и публиката притихва благоговейно. В 23.10, само 10 минути след официално обявения старт, на затъмнената сцена излязоха тихо и кротко, един след друг, един, двама... петима. MC Maxim Reality, висок, спортен, с расти. Liam Howlett – много не го видях, защото веднага се шмугна зад кийбордите, лесно разпознаваемият Keith Flint, барабанист и китарист. Като казвам тихо, разбирайте все още без електронни звуци. Затова пък тълпата (която за мен незнайно как се беше мултиплицирала в хилядно множество, обхващащо всичко докъдето погледът стига, без да преувеличавам) викаше, пляскаше и риташе в пясъка с крачета с такава сила, че сигурно е събудила едва заспалата в паузата между групите баба от първата къща, втория етаж вляво... Но тези децибели бяха нищо в сравнение с това, което се стовари върху нас само след секунди. Не съм предполагала, че човешките сетива могат да понасят толкова силни звуци, както и такава масивна, интензивна и ослепяваща светлинна инвазия. Брутален звук, нечовешко осветление в различни цветове от светлинните панели зад гърба им, блицове и много, много темпо. Определено не бях подготвена за лайв от такъв мащаб, чувствах се като заслепена мишка, неспособна да помръдне от ъгъла, в който е сгащена. Вкопчена в таблата, ограждащи озвучителната кула, кой знае защо се сетих, че така харесваният от мен Стинг на концерта си в Несебър през 2006-та, в сравнение с Prodigy звучеше като... ами, точно кардаринка!
Снимка: Getty Images/Guliver Photo
На сцената бясната рейв, ембиънт, drum’n’bass и брейкбийт атака продължаваше, като разпознавах – разбира се – парчета като Breathe, Poison, Firestarter, Voodoo People, Smack My Bitch Up. Леле, наистина всички бяхме Out of Space! Пълна лудница, тотално хипнотизиране и пренасищане с музика, светлина, танци и емоции.
All my party people in Bulgaria, are you still with us, I can’t hear you?!!!
Точно един час (едва? ) от началото на сета, Prodigy се прибраха, за да се скрият поне за малко от изпепеляващата жега, щедро разпръсквана от светлинните панели на сцената. Машини, направо машини. Хората, нали, не техниката. Невероятни.
Не оставиха (както после разбрах, 16-хилядната!) публика да дюдюка дълго, а се върнаха и забиха последните си три парчета, предвидени за биса (вижте снимка на сетлиста им, както и всички останали от вечерта, тук). Така към 00.30ч всеки от нас си наложи да върне съзнанието си на Планетата Земя, Европа, България, Бургас, Централен плаж, да положи усилие да размърда схванатите си кокалаци, да се отдалечи от сцената и да си потърси вода, ако иска да оцелее като биологичен вид.
Докато бавно се възвръщах към живот (преди и след Prodigy:), седнала на пясъка пред огражденията на 2 метра от вълните, дори успях да видя падаща звезда от станалите прословути Персеиди.
Разбира се, пожелах си още много такива фестивални емоции и мигове, в които живеем пълноценно и които ще помним дълго, дълго!...
