Любимци в новините: постоянни и променливи величини

под моста на река Велека цяло лято живее един много интересен човек - бай Любо Хвърчилката. та на интересен човек интересни работи му се случват - получил е писмо именно на този си адрес - "област Бургас, община Ахтопол, под моста на река Велека преди Синеморец, за бай Любо". аплодисментите ...

С Никодил изпаднахме в задочен спор на страницата ми във Фейсбук (между другото, ако не я следите ви предлагам да го направите, защото там съм доста по-активен, отколкото тук). Поводът беше една статия на Пол Кругман в „Ню Йорк Таймс”, в която той критикува идеята намаленията на данъците, вкарани от администрацията на Буш през 2000, които изтичат на края на тази година, да бъдат направени постоянни за всички, включително за 1% най-богати американци.

Но спорът ни с Никодил не е за американските подоходни данъци, а за дълбоко сгрешената (според мен) идея, че облагането на доходите с данък е някакъв вид кражба, отнемане от държавата на нещо, което си е изконно твое. Тази идея произхожда от неолибералната идея, че богатството се създава от индивида и от нищото и си е негово по право. Всъщност дори най-брилянтният индивид, който може сам да измисли и предлага продукт или услуга има нужда от пазар, за да „създаде” богатството си. Този пазар са всъщност хора или общество. Дори Стив Джобс да измисли най-невероятния компютър или таблет, едва ли ще може да натрупа каквото и да е, ако пазарът му са ескимоси, които не могат да четат и да пишат. Друг е въпросът, че човек с пазарния усет на Джобс, най-вероятно би се занимавал с търговия с кожи на Северния полюс. :)

Връзката между индивид и общество е сложна и затова аз не съм склонен да прескачам в нито една крайност относно това кой е по-важен и кой всъщност движи обществото напред. Но при всички случаи в обществата, които наричаме „развити” съществува консенсус относно това, че най-богатите (съответно най-облагодетелствани от средата, в която живеят) индивиди, трябва да носят най-голяма солидарна отговорност към издръжката и развитието на това общество. И точно затова никъде в „развития свят” няма да видите плосък данък.

С Никодил изпаднахме в задочен спор на страницата ми във Фейсбук (между другото, ако не я следите ви предлагам да го направите, защото там съм доста по-активен, отколкото тук). Поводът беше една статия на Пол Кругман в „Ню Йорк Таймс”, в която той критикува идеята намаленията на данъците, вкарани от администрацията на Буш през 2000, които изтичат на края на тази година, да бъдат направени постоянни за всички, включително за 1% най-богати американци.

Но спорът ни с Никодил не е за американските подоходни данъци, а за дълбоко сгрешената (според мен) идея, че облагането на доходите с данък е някакъв вид кражба, отнемане от държавата на нещо, което си е изконно твое. Тази идея произхожда от неолибералната идея, че богатството се създава от индивида и от нищото и си е негово по право. Всъщност дори най-брилянтният индивид, който може сам да измисли и предлага продукт или услуга има нужда от пазар, за да „създаде” богатството си. Този пазар са всъщност хора или общество. Дори Стив Джобс да измисли най-невероятния компютър или таблет, едва ли ще може да натрупа каквото и да е, ако пазарът му са ескимоси, които не могат да четат и да пишат. Друг е въпросът, че човек с пазарния усет на Джобс, най-вероятно би се занимавал с търговия с кожи на Северния полюс. :)

Връзката между индивид и общество е сложна и затова аз не съм склонен да прескачам в нито една крайност относно това кой е по-важен и кой всъщност движи обществото напред. Но при всички случаи в обществата, които наричаме „развити” съществува консенсус относно това, че най-богатите (съответно най-облагодетелствани от средата, в която живеят) индивиди, трябва да носят най-голяма солидарна отговорност към издръжката и развитието на това общество. И точно затова никъде в „развития свят” няма да видите плосък данък.

„Пак ще идвам – както всяка нощ,
ще се промъквам през прозореца в съня ти

и ще ти оставям стрък жасмин…“

(Махмуд Даруиш)

В това топло време няма как да не се подсещам за Сирия. Все още ме държи от последното пътуване, което се случи скоро и ако всичко е наред ще пътувам след няколко месеца.

Някои неща не могат да се опишат и уличките в стария град на Дамаск е едно от тях. За мен това е от местата, които ме успокояват, съхранили много от своето минало. Няма да ви занимавам с моите размисли, а ще направя друго. Няколко снимки с  дъх на жасмин и кафе от Халеб и Дамаск.

Баб Шарки,Дамаск

Цветен букет по улицата,Дамаск

Колело пред дома,Дамаск

Разходка по старите улици,Дамаск

Чашки с кафе

На чаша кафе в Националния музей,Дамаск

Майстори на хляб в стария Дамаск

Майстор на сладки в стария Халеб

Тамплиерският град Сафита

Поглед от манастира в Сейдная

Улицата в Халеб рано сутрин

Повечето деца обичат плодовите млека ( били много полезни, според тях и рекламите по телевизията:)

Ето един забавен начин да използвате след това празните кофички – като си направите розово прасенце или кученце. Тези снимки ни изпрати Маргарита Иванова от Стара Загора. И тъй като не всички майки могат да рисуват толкова добре като Маги:) сме подготвили едно прасенце за разпечатване в КРОКОТАК.

шаблон за прасенцето

куче-кофичка

   Бях виждала/срещала Уникалната Рос при добра (все още само виртуална, егати!)  приятелка. Един ден тя ни призова да гласуваме в конкурс, в който Роси участваше. Аз по принцип само това чакам - падам си по всякакви конкурси, често участвам и нерядко печеля:) Така че, веднага се метнах да гласувам за интересните нещица на Роси, съвестно и систематично - почти всеки ден. Когато видях при нея поста й за това, че ще даде награда - лично направен от нея ангел -  нещата ми се сториха предопределени (напоследък го забелязвам лесно). Въпреки това много се изненадах, когато тя - по някаква безумно сложна схема - избра точно моя коментар за печеливш. Предопределени, помните ли? 

   Скок, пляс, възторжен коментар, благодарствено писмо, даване на адреса си и... зачаках. Ето, че след толкова време, последното "ангелско" място в дома ми си беше намерило перфектния обитател. 

   Значи, дотук имах налични три ангели.

   Този пази децата в детската стая:

   А този - гълъбчетата (да, нас!) в спалнята:

   Само в основната ни стая продължаваше да се вижда едно кабелче, останало неприкрито. За него не бързах, чаках най-подходящият ангел. И ето, че той долетя! Лично за мен! Дори кръстен на мен:) Трогната съм от признанието на Роси, която си е направила труда да ми проучи децата, постовете, темите...  Преплела е всичко в уникалния ангел с рокля от ръчно правена хартия от глухарчета, който вече гордо зае мястото си. Вижте го в целия му блясък:

    А в пакета имаше и прекрасни ръчни герданчета и медальончета за децата, които  им прибрах за времената, когато подобаващо ще ценят истинските неща (Роси, извинявай, но ми повярвай:)

   Отново - целувки и толкова много благодаря!!!

Google Chat вече позволява да се водят разговори със обикновени телефони. Цените са прилични. Естествено, цените до България са от най-високите, дори в ЕС. Има нещо гнило в ЕС, щом като цените са толкова високи навсякъде (А ние в България все пак сме най-богати от целия ЕС).

Ирисовата ми диагностика отпреди година май се оказа правилна, в 140% от жълтите издания пише, че Андрей се развежда с Даниела. Не знам дали една белградчанка е прекалено голяма лъжица за доста заможен софиянец или Андрей няма сили за жена от “А” групата и е по-добре да играе при Иван в “Б”. Жалко, че така се развиха нещата, бяха симпатична двойка.

Правителството започва рекламна кампания за привличане на туристи в България под мотото „Вълшебството да се живее тук“, пише в. „Сега“.Идеята е, че тук има вълшебни извори и природни богатства. Факт! Реших да потърся още факти за вълшебствата по нашите земи и ето какво открих в дописка на Асошиейтед прес за българското здравеопазване, квалифицирано в нея [...]

Продукти за 4 порции:
200г сирене
3 яйца
8- 9 филии бял хляб
70г краве масло

Приготвяне:
Яйцата се измиват с гореща вода и чукват в пластмасова купа. Разбиват се с бъркалка. Към тях се добавя натрошено сирене. Разбърква се сместа за намазване. Филийките хляб се мажат плътно с краве масло. Отгоре се намазват със сиренената плънка. Пекат се по 2 като се зареждат в парти- грил. Когато зарозовят отгоре са готови. Подреждат се в чиния. Хапват се веднага. Вървят много с чаша топъл чай, прясно мляко или мляко с какао.

Дзен майстор предложил на ученика си да се приготви за упражнение по стрелба. Ученикът взел лъка и две стрели. Майсторът хванал едната стрела и я захвърлил встрани.
-Защо ми взе втората стрела? - учудил се ученикът.
-Аз ти взех не втората, а първата стрела, тъй като тя така или иначе щеше да пропусне целта.
-Защо мислиш така?
-Защото, стреляйки, ти би знаел, че имаш още един опит в запас.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

http://asenov2007.wordpress.com/  /виж в дясно – 1. Подкрепа за блога/   

• Циганите крадат, българите – не! Те са неграмотни, всички други сме пълни отличници! Те отказват да се интегрират, въпреки че като общество създадохме прекрасни условия за това! Някой иска ли да се подпише под кое да е от горните твърдения? 

Пламен Асенов, политически коментатор 

Има неща, които лесно могат да бъдат върнати там, откъдето са излезли, за други това е по-трудно, а за трети е направо невъзможно. Пробвайте с пастата за зъби и тубичката, откъдето току-що я изстискахте.

Класически пример за тази невъзможност обаче е човек да се върне там, откъдето се е родил – в утробата на майка си. Все пак изглежда дори в това отношение надеждата у човечеството не е напълно загубена. Факт е, че, макар под символичната форма на всяка друга утроба, опитите, най-вече от мъжка страна, продължават хилядолетия, въпреки нулевите резултати. Е, някои мъже, разочаровани от неуспехите, обръщат резбата от сферата на научния експеримент към сферата на чистото удоволствие. Но пък те биват донякъде замествани от самоотвержени жени, които изминават обратния път.

Това различие между мъже и жени е поредната тухла в стената на общия разговор за равенството, който също се води от доста време. Мъжете ли имат нещо повече или жените имат нещо по-малко – така звучи дилемата от мъжка гледна точка. Жените пък контрират, че всеки допълнителен израстък възпрепятства допълнително мозъчната дейност…..

Тук и сега този междуполов спор няма да го решим, затова няма и да го водим. За равенството като такова обаче ми се ще да кажа няколко изречения. Най-важното от тях е, че ние, хората, не сме равни. Веднага давам пример с онзи двадесетгодишен пикльо, който вчера спря под терасата ми с “Мерцедес” за 50-60 хиляди евро, от колата дънеше люта чалга, докато пикльото пък си приготви и си надъни една инжекцийка хероин, помечта, помечта и отпраши. Веднага разбрах, че не съм му равен, бе, граждани, нито той на мен – по-въздигнат ми се видя някак, при това и в духовен, и в социален план. Така де, аз ходя пеша по земята, а той виси с едната ръка на някакъв висок обществен клон, докато с другата си дръгне задника. Как да съм му равен?

Въпреки красноречивия пример обаче съм сигурен, че мнозина любители на лозунга за свободата, братството и равенството в момента искат да ме гилотинират за подобно човеконенавистно твърдение. Но не бива да забравяме, че този лозунг всъщност е само рекламно изречение, слоган, както му викат напоследък. В него думата равенство е употребена единствено за по-кратко, тя замества иначе твърде дългите за изписване и неудобни за скандиране изрази “равни права” и “равни отговорности”.

А тъй като разни пишман революционери много обичат да скандират, водейки тълпите насам и натам, те постоянно забравят да изяснят тази разлика. Или пък не я изясняват съвсем съзнателно, защото им е по-удобно да превръщат човешкото равенство пред Бога и закона в човешка еднаквост, над която да владеят.

От другата страна на същата барикада се намират онези, които държат здраво идеята за равните права и винаги пропускат да си спомнят за равните отговорности. Те не искат да ни управляват, защото тогава ще трябва да дадат на всички останали равните права, които искат само за себе си. Не, те просто искат да изсмучат равните права на всички останали само за себе си и така се превръщат в особен вид паразити.

В тези последни думи мнозина ще припознаят виждането, което има немалка част от българското общество за ромите, макар думите да не са писани за тях. Ромите /по избор – циганите, мангалите, печките…../ са мързеливи, крадливи, мръсни, необразовани, паразитират върху обществената тъкан, като само доят социални помощи, без да дават на обществото нищо от себе си – и дори не се опитват да се променят и интегрират. Това не са крайните нагласи, просто такова или подобно е отношението на твърде много нормални хора, които иначе спокойно определят себе си като толерантни. Не мразя циганите – само не ги харесвам. И като не ги харесвам, най-добре е да не ми се мяркат изобщо пред очите. Горе-долу това е стандартът за нивото на толерантност, към който най-често се  придържаме.

По този повод винаги се сещам за епизода от Новия завет, в който Христос казва на тълпата, наобиколила блудницата – който е безгрешен, нека пръв хвърли камък връз нея. И никой не хвърля, разбира се. Та затова хайде сега, граждани, да си кажем така: Циганите крадат, българите – не! Циганите са мързеливи, живеят в мръсотия, а всички ние метем тротоарите пред дома си! Циганите живеят на социални помощи, а българи, турци и арменците може да умират от глад, но не докосват! Циганите излизат неграмотни от училище,  всички други – пълни отличници! Циганите отказват да се интегрират, въпреки че като общество създадохме прекрасни условия за това!

Някой иска ли да хвърли този камък? Или поне да се подпише под кое да е от горните твърдения?

С казаното дотук само искам да напомня, че когато говорим за национални, етнически или религиозни различия, не можем да обобщаваме. Нямаме право, защото чрез подобни обобщения цялостната картина се изкривява много и не се вижда истинският характер на проблема. А това пък е тъпо, просто защото като нямаш точна информация за даден обществен проблем, трудно се преодоляват и последиците от него.

Решението на Франция да експулсира незаконно пребиваващи на нейната територия роми от Румъния и България отново дава повод за много, много сериозна дискусия по темата. Друг е въпросът дали ние като общество сме готови за нея. А още по-друг – кога ще бъдем най-после готови, след като десетилетия наред не сме. И живеем, седнали върху бурето с барута, като се правим, че не забелязваме горящия фитил.

Има, разбира се, много и различни тълкувания на стореното от французите – има известно мъмрене от страна на ЕС заради неспазване на различни европейски документи; има вътрешни гласове в самата Франция, които си правят сметка дали и как от този въпрос да изкарат малко политически дивиденти; има критики от страна на български и румънски официални или полуофициални представители, които казват, че ето, европейците изискват от нас да спазваме правата на малцинствата, а те самите не ги спазват. Някои дори със задоволство отбелязаха, че френската кауза в случая е кауза пердута – също както не можеш да натъпчеш обратно пастата за зъби в тубичката или както не можеш да се върнеш в утробата на майка си, така не можеш да спреш ромите, веднъж вкусили възможностите на свободния живот в родината на свободата, братството и равенството, да се върнат там и да се връщат неуморно…..

В случая обаче мен ме интересува не нещо друго, а дали ние си научихме нашата част от урока. Каза го съвсем ясно френският държавен секретар по европейските въпроси Пиер Льолуш: “Ние разчитаме на Румъния и България да поемат отговорност за собствените си граждани, тъй като преди свободата на движение в страните от Европейския съюз, всяка страна членка има задължение да осигури закрилата и интегрирането на собствените си граждани“.

Най-добрият половин отговор, който прозвуча на това, даде българският вътрешен министър Николай Младенов. Той каза, че “всички български граждани, независимо дали се намират на територията на България или на други страни от ЕС, са длъжни да спазват законите на нашата страна и европейските изисквания“. Така е, всички граждани сме длъжни, според принципа, че имаме както равни права, така и равни отговорности. Но отговорът все пак е само половин отговор, защото Младенов забрави да добави какво самата България смята да направи, за да поеме отговорностите си.

Обаче очевидно Льолуш не забравя точно за това, защото заяви също, че Франция разчита Европейската комисия да бъде “достатъчно бдителна” по отношение спазване правата на ромите за образование, работа и здравеопазване в собствените им държави съобразно подписаните договори. Имат се предвид присъединителните договори към Евросъюза, които предвиждат провеждането на редица мерки в тази посока.

Не ме разбирайте погрешно – трябва да вземем мерки за интеграция на ромите не за да угодим на някакъв европейски чиновник или защото така пише в договора. Трябва да го направим, защото това е необходимо за самите нас, за развитието на обществото, което, както се знае, се движи с оборотите на най-бавната своя част. Интеграцията на ромите би означавала динамизиране на цялостния български живот. Тук принципът е същият като при борбата с престъпността и корупцията – не се борим с тях заради европейските изисквания, а защото те ни разяждат отвътре и ни пречат.  

И в същото време да попитам – някой да знае какво прави България по темата, има ли стратегическа визия как да се реализира ромската интеграция, има ли предвидени стъпки и дългосрочни финансови разчети? Специално подчертавам “дългосрочни”, защото, както са забатачени нещата, този процес ще продължи десетилетия, в него ще трябва да се впрегнат сериозни обществени усилия и ресурси…..За сметка на това ние от десетилетия се потриваме и озъртаме. Плюем циганите, когато ни създават видими проблеми, игнорираме ги напълно, когато не ни създават.

Предпоследният напън за масова ромска интеграция, който си спомням, беше още от Татово време, когато се реши ромите в градовете да се разселват от гетото, като се пращат по едно-две семейства да живеят в панелен вход заедно с българи – с идеята да прихванат от тях някаква култура ли, що ли. Но стана така, че не циганите се българизираха, а българите до голяма степен се циганизираха, образно казано. Или не стана така? Да не говорим колко години продължиха после проблемите с обратното разселване.

Последният напън за интеграция, който си спомням пък, беше по времето на тъй наречения цар – не цар Киро, граждани, Симеон имам предвид. Тогава бе обявено тържествено, че България се включва в някаква си десетгодишна европейска програма, наречена “Декада на ромското включване”. Не знам колко пари се изпапаха по този повод от страна на правителствените чиновници, но никаква декада не виждам реализирана наоколо. Нито пък приложена каквато и да било интеграционна мярка, която да е дала реален резултат.

За сметка на това чувам през годините да се дрънкат нови и нови глупости, които в крайна сметка се трупат ли, трупат върху старите предразсъдъци. Не познавам по-кратък път към убийствената за всяко общество загуба на надежда, следваща убеждението, че нещата в него никога няма да застанат на истинските си места.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com