Андалусия – ole!

Пролог – общи приказки. И такааа… Веднага трябва да кажа, че сядам да напиша това две години след самото пътуване. Ще прощавате, ако на моменти звуча … отвеяно. Какво да се прави, старост – нерадост. Както сме се разбрали, моите екскурзии ги организира някой друг. Тоест тур. агенция. За Андалусия се колебаех. Доста дълго. Дали там или към Лисабон. Андалусия надделя за момента. Както винаги записах всички предложени ми в София екскурзии. Което на практика оставяше само два от общо осемте дни свободни. С най-голямо нетърпение очаквах еднодневната екскурзия до Танжер, в Мароко. Но, всичко по реда си. Натоварваме се благополучно от Летище София. Това беше първият път, когато се озовах на Терминал 2 /точно го бяха отворили, де/. Начална точка на екскурзията – Малага. Полетът – редовната линия на България Еър. Еййййй, трагедия!!!! Тия няма ли кой да ги затрие. Натовариха ни на един стар Боинг /не знам кой модел/. Това, как да е, но разстоянието между редовете!!! Аз съм 1.60 висока и никога не съм имала проблем с разстоянията. Да ама не! Колената ми опираха в предната седалка! А жената отпред я беше вдигнала най-напред. И така … към 4 часа. Това беше най-мъчителният самолетен полет, който съм преживяла! А кетъринга в самолета! Е, няма такъв цирк! По един твърд /и не преувеличавам/ сандвич с кашкавал /без право на избор/ и минерална вода! Само!!! Ама няма, искам еди какво си! Това е ситуацията! И тия хора имат наглостта да искат пари! Пфууу!!! Един съвет – винаги когато можете, избягвайте ги! Както и да е, преживяхме „извозването” и благополучно се приземихме в

Малага

Температурата беше към 15-16 градуса със слънчице. Топличко, палми, чудо! Ще направя уточнение, че действието се развива 4 дни преди влизането ни в ЕС и ние чинно се наредихме на гишето за не-членове. За 20 минути ни изхвърлиха от летището. Накачулихме се по автобусите и хоп към хотелите. Малага е на около 20 минути от курортните градчета, които образуват известната Коста дел Сол. Нещо като нашето Черноморие … но мнооого по-хубаво. Чисто, спретнато, добре уредено, никакви бетонни чудовища. И най-важното – не сторят право на плажовете!!!! А, и има зеленина! А не само бетонни грозотии! Нищо де, и ние ще стигнем до там, след като последваме техния почин и поразрушим малко фалирали хотели. На тях добре им се е получило. И има силен положителен ефект. Така, след това лирично отклонение, малко за курортите. Те буквално са се слели. Първият след Малага се нарича Торемолинос. И се разделя от вторият – Беналмадена – от една черта на тротоара. ;-) И така прадължават слели се едно в друго градчета – Фуенхирола, Естепона …. чак до известната Марбея. Настаняваме се в нашият хотел в Беналмадена. Казва се Сироко. Оказва се, че там има най-голяма група българи. Което е добре, защото се оказахме весела група и си изкарахме много хубаво. Самият хотел е три звезди, нищо особено, но пък при пет пълни дни, ще се ползва само за да се спи в него. Поредно отклонение. По въпроса за съквартирантите. На такива екскурзии аз си пътувам сама. Като обикновено при записване заявявам готовност да съм в една стая с някоя друга жена, която пътува сама. Този път ми намериха една дама. Горе-долу моя възраст. Приятна жена, нямахме проблеми. Освен нощем. Лелеее, как хъркаше!!! Ужас!!! Мъже не съм чувала да извършват такива подвизи! :( От тази екскурзия предпочитам единичното настаняване. При настаняването ни предложиха още една екскурзия – до Марбея. Записах си и нея. Така, реално ми остана един цял свободен ден и деня, в който си заминавахме. Добро постижение, като за една седмица. Част първа – Севилски хроники Първата екскурзия, целодневна, беше до Севиля.

Севиля е столицата на провинция Андалусия

и се намира на грубо около 200 км от Малага. Пътят в едната посока беше към 3 часа, по чисто нова магистрала. Испанците дяволски добре усвояват структурните фондове. Строят се масово големи инфраструктурни обекти. Пътища, магистрали, метро линии. Може и да крадат, ама каквото не успеят да откраднат, влагат по предназначение. Пътуваме с екскурзоводка рускиня. Май беше Марина. Ами най-невероятната екскурзоводка, на която съм попадала. Не спря да говори тази жена. За близо трите часа път успя да ни запознае, подробно и интересно, с историята, културата, икономиката, кулинарията и социалният живот в Испания. След нейната беседа, всичко друго ми беше слабо интересно. Просто вече всичко бях чула. Севиля. Влюбих се в този град. Може би яркото слънце и топлото време малко спомогнаха, но това е абсолютно най-невероятния град, в който съм била. През Средновековието Севиля е била столица на Испания. По време на великите географски открития цялото богатство на Новия свят се е стичало в Севиля. И испанските крале не са се скъпили, когато са строили. Дворци, църкви, манастири, кой от кой по-красив, огромен и помпозен. След края на откритията Севиля загубва значението си, но натрупаното богатство от жителите спомага за по-нататъшното качествено развитие на града. През 2000 година, заради световното ЕКСПО изложение, Севиля е подложена на сериозно обновяване и реконструкции. Което е добавило още повече към красотата, подредеността и страхотния изглед на града като цяло. В добавка към архитектурните чудесии от по-ново време, голяма забележителност на Севиля са портокаловите дървета. Посадени са в целия град. Дават две реколти годишно. Казват, че когато цъфтят целият град ухае на портокали. Ние попаднахме в периода на зрелите плодове. Целият град е оцветен в зелено и оранжево. Знам, че звучи налудничаво като комбинация, но ефектът е невероятен. Всичко изглежда ярко, живо и вибриращо. За невярващите, портокалите си растат свободно по улиците и местните не се редят на опашки да си наберат на аванта портокали. Уловката е, че портокалите са диви. Горчиви са и не стават за ядене. :D Местните обаче са им намерили приложение. В подходящ момент портокалите се обират и от тях се прави много прочут конфитюр от портокалови корички. Който обаче не можете да си купите в Испания. Защото всичката продукция се изнася за чужбина! Най-вече за Англия. Две години по-късно имах възможност да го пробвам в Лисабон. Чувала съм градска легенда затова, как след 89-та година, първите наши емигранти в Испания не вярвали на местните, че портокалите не стават за ядене и упорито се опитвали да докажат обратното ;-) Не са успели. По никакъв начин не мога да кажа, че Севиля има една основна, главна забележителност. И няма как.

Та това е градът на кулата Хиралда, Златната кула, Кармен и Дон Жуан.

На където и да се обърнеш ти намигат световно известни места и забележителности. Направо си е престъпление да се опиташ да разгледаш Севиля за един ден. Ние обаче опитахме. Първоначално направихме обиколка на част от забележителностите с автобус. Набързо ни показаха Златната кула /в която са се стоварвали съкровищата от Новия свят/, част от павилионите на ЕКСПО 2000 и цигарената фабрика, в която е работела Кармен. След това ни отведоха на площад „Испания”.

Площад „Испания”

е едно от най-известните места в Севиля. Може би сте го виждали на снимки. Построен е в чест на изложение на колониите на Испания, проведено в началото на 20-ти век. Мисля, че ще мога да покажа и някоя снимка, за да ви опресня паметта. След площад „Испания” се разходихме до статуята на друг известен жител на Севиля. Дон Жуан. Не знам къде съм бляла по време на операта, но ми се е изплъзнал факта, че човекът е живял в Севиля. Е, живял е. Даже паметник си има. Паметник, който ми дойде малко като шок. Не знам, как са решили, че Дон Жуан е изглеждал точно така, но се заклевам, че мязаше досущ на Ленин! Няма майтап! Когато екскурзоводката ни попита можем ли да се сетим кой е това, директно изтърсих Ленин. Жената много се потресе от мен! ;) Ами Ленин си беше! Същата козя брадичка, същото кепенце, че даже и стойката му си беше Ленинска! Така де! След изясняването на лениското недоразумение поехме по малките улички на стария град към катедралата на Севиля. Старият град е очарователен. Тесни улички /можех да докосна две противополжни къщи, като разперя ръце/, боядисани в ослепително бял цвят, ярки дървета, храсти и саксии по прозорците, които правеха целият квартал да изглежда като Тайната градина. За разлика от Лисабон и както съм чувала Порто, тук местните си живеят в старите къщи. Което създава уникално чувство за обитаемост на цялото място. А и времето беше страхотно. Към обяд стана 20 градуса и всички се разхвърляхме по къс ръкав. От към метеорологична гледна точка е добре Севиля да бъде посещавана в късна пролет и до към края на юни. След това там температурите се качват над 40 градуса. Разхождайки се лежерно из стария град бяхме насочени към катедралата на Севиля. Феноменално място. Следва малко историческо отклонение. Севиля е град с над 2 000 години история. През 8 век става част от мавърските владения в Южна Испания. Освободен е от испанците през 1248 година и се превръща в едно от най-важните католически средища в Испания. Както и нейна столица. Най-забележителната сграда в Севиля е катедралата. Построена е около 1420 г. на мястото на по-стара джамия. Забележителното е, че част от джамията е вградена в катедралата. Най-забележителната част от остатъците на джамията е кулата „Хиралда”. Била е минаре и е трансформирана в камбанария след построяването на катедралата. Самата катедрала е една от най-големите в Европа и е изключително богато декорирана, в това число и в злато. Тук е мястото да спомена за едно фундаментално различие между Испания и Португалия. В Португалия всички следи от присъствието на маврите са внимателно заличени. Там буквално нищо не е останало. Испания ме изненада. Това е страната на Светата Инквизиция. Тези хора са били по-правоверни от папата. И въпреки това не са сривали безразборно и поголовно останалото им в наследство от маврите. Е, вярно, че джамията е преустроена в църква, но е преустроена, а не срината и наново построена. Цялата Алхамбра си стои и само два портрета напомнят кой е владял това място последните 600 години. Мавърските кралски дворци и крепости в Гранада, Севиля, Малага и Кордоба си стоят! Наистина впечатляващо! Някак си в главата ми е създаден образ на испанските крале, като на фанатизирани галфони и тесногръди коне с капаци на очите. А се оказа, че не е така. Хората са били далновидни и не са сривали това и онова без причина. Е, покръстили са де що мюсюлманин е имало по техните земи и са изгонили евреите, но пък … Светата Инквизиция им е дишала във врата. :( След като се впечатлихме подобаващо от външният вид на катедралата /а той наистина е впечатляващ/ влязохме вътре. Входът, през който влизат туристите се намира във вътрешния двор. Който, както ни обясниха си е бил дворът на джамията. Оставили са го. Даже водата си тече както си е била. Целият двор е засаден с портокалови дръвчета. Общата гледка е … зашеметяваща. Тишина /като изключим туристите/, мир и покой, ромон на вода и аромат на зрели портокали. Истинска приказка. Влизаме в катедралата. За тези, които не се прехласват като мен пред историята, единият час, който прекарахме вътре ще е предостатъчен. За мен – ами аз можех да изкарам целият ден там! Както вече посочих, катедралата на Севиля е най-голямата, пищна и богата в Испания. То не е позлатен олтар, не са органи от … не помня какво специално дърво, не са разкошни стъклописи на прозорците /абсолютно всички прозорци са разписани/, не са инкрустирани колонади, изписани тавани, картини на Гоя и който се сетите средновековен художник, позлатена и сребърна църковна утвар, саркофази на известни личности. Пак няма как да кажа, че в катедралата има една главна забележителност. Изберете си: саркофагът на Христофор Колумб, картините на Гоя, златният олтар /казаха ни, че иконата на Богородица била чудотворна/, параклисите на различни испански светци обособени в самата църква, кулата Хиралда. За самата кула е необходим още около час, защото трябва пеш да се изкачите до горе. А горе е мноооого високо. Не помня колко, а ме мързи да питам Гугъла. Отказах се от катеренето /казаха, че имало страхотен изглед към целият град/, в полза на още една разходка из стария град.

И тук ме връхлетя чисто испанска изненада. Сиеста!

От два до пет цяла Южна Испания спира да работи. Знам, че официално сиестата е забранена. Испанците май не бяха чували такова нещо ;) В два часа се спускаха кепенците на магазините и офисите/работят само ресторантите/ и народът масово се изсипва на улицата за обяд и среща с близки и познати. Общото впечатление е от един голям купон, който тече в тези три часа по улиците. Хората ядат, пият, пушат и си общуват на големи групи. Много, много приятно. Е, освен за заблудени туристи като нас, де. Ама ние пък се разходихме из задните дворчета на квартала и се възползвахме от възможността да се отдадем на шопинг вакханлия из сувенирните магазини. Как пък точно те не затвориха!!! В този ден най-много съжалявам, че не съобразих за сиестата и не успях да купя една страхотна рокличка за племенницата ми. От тия дето испанците използват за кръщенетата на бебетата. Ама на, затвориха и детето не се вреди. Друго съжаление е, наистина малкото време, с което разполагахме. Ако имах време, щях да ида да разгедам кралският „Алказар”. Или – дворец. Това е бил кралският дворец на местният мавърски халиф. Не са го разрушили, ползвал се е за дворец от краля през средновековието. Сега е историческа забележителност. Ако имате възможност – посетете го. С това обиколката ни в Севиля завърши. Както казах, пътят до Малага е към три часа, така че, ни натовариха на автобусите в безумно ранно време – около 4 следобед. Ако можете, вземете си кола под наем и отделете поне два дена на този феноменален град. Аз бих го направила. Може би тук е мястото за малко отклонение по въпроса за испанците. За средиземноморските народи се носят приказки, че били … мързеливи, не работели … абе не най-качественото, което може да предложи Европа. От досега ми с две такива култури, Испания и Португалия, категорично не мога да се съглася с тези оценки. Испанците са мили, любезни, доброжелателни хора, които ще ти помогнат винаги когато могат. Не бързат, живеят спокойно /затова живеят почти по сто години/, имат страхотна кухня и феноменална култура. Разбирам защо българските емигранти са толкова много там. Просто мястото е невероятно. Възхищението ми от тях нарастваше с всеки следващ посетен град и с нетърпение очаквам възможност да посетя Мадрид и Барселона. Андалусия – ole!

Част втора – Кордоба и Малага

Следващият ден бе посветен на посещение на Кордоба. Този град, за мен странно, рядко се предлага в туристическите пакети. Може би не го смятат достатъчно интересен. Но на мен ми беше много интересно. Кордоба е била столица. На Кордобския халифат. Доста време това е била най-мощната от местните мавърски държави. След като е освободена от испанците е загубила влиянието си. Днес, Кордоба е един относително малък, сънен и спокоен южно испански град. Тук са останали много останки от маврите. Старата част на града е в списъка на ЮНЕСКО, което може би е способствало за непромененият и вид. А тя си е такава каквато е била преди няколкостотин години. Сериозно! Направо можех да си представя как е изглеждал града тогава и как хората са живели в тези къщи и са се движели по малките, криви улички. Запазен е целият еврейски квартал. Даже ни запознаха с едно от местните чудеса. Запазена синагога!!! Една от двете съществуващи в Испания! Не е действаща, тъй като е на около 600 години, но си стои и се поддържа. Най-голямата местна забележителност е джамията-църква. Тоест местната джамия /една огромна постройка, останала от маврите/ и в средата и е издигната църква. Ансамбълът е … много странна гледка. Отвън джамия, отвътре джамия, а в средата … хоп – църква. Но, поред. Външността си е на джамията. Стоят даже надписите на корана над вратите. Не са изстъргани, изчовъркани или нещо такова. После, влизаме във вътрешния двор. И там си стои както в джамията. Дворът, водата, даже стоят мивките, на които са си миели краката. Влизаме вътре. Джамия!!!! Съвсем истинска си. Единственото, по което личи, колко е стара, е фактът че няма никакви украси и инкрустации. В смисъл, в джамии от по-ново време си имат съответните вътрешни украси. В тази просто има каменни фризове със стилизирани изображения на цветя и строфи от корана на стените. Цялото място е колосално огромно. Мавърските халифи са я построили и след това са я разширявали и достроявали в продължение на няколко века. Когато е приключило последното разширение, в джамията са можели да се молят едновременно около 25 000 души. Дори и по днешните стандарти това си е много. Останал ми е ярък спомен от посещението на джамията. Замръзналите ми крака. В Кордоба, както и в Севиля, през лятото е много горещо. Затова сградата е строена с дебели камъни и вътре топлина няма. Аууу, как премръзнах!!! Вън беше около 20 градуса, вътре – не повече от 10. Накрая вече даже не ми беше интересно, исках само да излезем навън, за да се стопля. ) А беше много интересно. Както казах, испанците, бидейки разумни хора, не са срутили този шедьовър на мавърската архитуктура. Просто в средата на джамията е направено малко място и там са боднали църквата. Светата Инквизиция … нали помните.  Кулите на църквата са доста по-високи от минаретата, така че, да е ясно на всички кой командва парада, но с това са се изчерпали желанията за безмислени демонстрации. Мисля, че катедралата на Севиля ми съсипа усещането за грандиозност на средновековните постройки. Всичко с нея сравнявам и всичко ми бледнее. Имам предвид, по отношение на църквите и катедралите. След джамията – църква имахме време да се разходим из стария град. Там ни показаха друга забележителност на Кордоба, тъй наречените „патио” или вътрешни дворове. Всяка къща е изградена около вътрешен двор. Дворът може да е малък, няколко метра, но всеки един е украсен задължително с мозайки, било по стените, по пода или и двете, има си фонтанче, дори и декоративно и е целият в растителност. Цветя, храсти, дървета и вездесъщите коледни звезди. Казах ли ви за коледните звезди? Тъй като там дори и посред зима е топло местните украсяват целите си градове с коледни звезди. По терасите, по прозорците, местните власти окачват коледни звезди по улиците, по стълбовете на осветлението, а на някои места видях направени като коледни елхи. Огромни. И всичко е в зелено и червено. Много ярко и празнично /там за пръв път видях и бели коледни звезди. Вместо листата да са червени, са бели. Как ли го правят?/. В Кордоба си напазарувах кожени работи. Градът има много силно развита занаячийска кожена индустрия. И хората продават страхотни изделия от кожа. Купих портмонета, колан за баща ми. Изобщо, попазарувах си. В този момент проявих невиждана сила на волята. Един от най-големите сувенири, които можете да си купите от Испания, редом с ветрилата, е шал. Женски. Нали сте виждали испанките какви разкошни шалове носят. Такъв ми се искаше да си купя. Бял, ръчно бродиран. Обаче си налегнах разсипническият характер и не си купих! И досега не знам, дали не направих грешка. Е, за утешение от Севиля си взех ветрило. Червено, от крушово дърво. Голяма гъзарийка. ) Ще пропусна следващият ден и екскурзията до Танжер, защото мисля да и посветя отделна глава. Затова, напред към Малага. Малага не беше част от туристическата програма. Но имахме свободен ден и решихме да се разходим до там. Бяхме се събрали много приятна група от няколко човека от екскурзията и като се качихме на градския автобус се понесохме напред. Искам само да вметна, че градският транспорт на Испания, или която и да е друга европейска дестинация, в която съм била, няма НИЩО общо с нашият мил, роден АДСКИ транспорт. Чисто нови, чисти, безумно точни автобуси /абе тия хора задръствания и трафик не са ли виждали, чак да ти стане неудобно колко са точни!/. Униформени шофьори, които обявяват всяка спирка. Там видях и как се справят с гратисчиите. Между другото в по-голямата част от Европа е така. Качването става само и единствено от първата врата. Качваш се, подаваш парите на шофьора, той ти дава билета и ти връща рестото ако трябва /ама няма, имате ли дребни, нямам да ви върна, връща до стотинка!!!, че и благодаря казва!/. Да, да, мила, родна действителност. Сега за Малага. Малага е вторият по големина град в провинция Андалусия след столицата Севиля. Има огромно пристанище, което играе важна роля за развитието на местната икономика. Малага е най-известна с това, че там е роден Пикасо. И в по-нови времена – Антонио Бандерас. Възползвахме се от хубавото време, беше слънчево и топло и се качихме на обзорните, туристически автобуси. Сещате се, двуетажните, дето обикаляш града с тях и можеш да слезеш и да разлгедаш съответните забележителности. Признавам си, при къщата-музей на Пикасо не слязох. После чух от тези, които я бяха посетили, че не била нищо особено. В смисъл, там няма останали кой знае какви картини на Пикасо. Май има само няколко графики. Ако сте голям почитател на Пикасо, може и да ви е интересно. Иначе –не. След като е напуснал на около 16 години Малага, Пикасо не се е връщал там и някъде съм чела, че не си е спомнял с добро за родния си град. След не-спирането при Пикасо се отправихме към старата мавърска крепост, разположена на хълмовете над града. Няма да напомням отново, че крепостта не е разрушена. Тъй като е на хълмовете, от нея се разкрива потресаващ изглед към целия град. А и понеже беше слънчево, снимките станаха трепач. Хопнахме в следващия автобус и се отправихме пак към града. Там се разходихме по долните нива на крепостта. Там са и останките от съответния мавърски дворец. Ей, ама каква мускулна треска си навлякох. Представете си Царевец. Нагоре-нагоре … и ооооще нагоре. Пък аз доста непредвидливо не бях с маратонките, ами с боти. На ток. Е, не висок, но все пак. И резултата, мускулна треска. Някъде към обяд, уморени от история, се отправихме към централната търговска улица. Пешеходна, както в останалите градове. И страхотно украсена за новата година. Такива украси правят хората по света! Поразходихме се, позяпахме по магазините /нищо не си купих!, да ви се похваля/ и мотайки се насам-натам попаднахме на поредното патио. А там – прелест! Две от къщите, които образуват този двор имаха … заведения. Сладкарница и малко заведение за хранене. Масички на двора, оркестър, който свиреше и ни веселеше и много хора, окупирали всеки свободен стол. Беше невероятно. Освен местните, които си обядваха и доста туристи като нас бяха открили това невероятно място. Намерихме си свободна маса и решихме да си поръчаме. Обаче … Биг проблем, Кръстник! Ние не шпрехваме испански, а сервитьорката грам английски не обелва! ) И какво мислите, огледахме се по околните маси какво ядат хората и си посочихме, аз – това, аз – това. Е, стана малка инфекция, защото както се оказа аз исках тортиля, пък получих някакъв вид люта яхния. Но пък – колко беше вкусно … Следва отклонение за кухнята. Испанците, казано направо, знаят как да готвят. Страхотна кухня!!! Като морски народ, страшно много рибни деликатеси. Каква сьомга и риба тон на скара ядох там …. ауууу, и досега ми потичат лигите. А аз не обичам морска храна! Може би само паелята не ме впечатли особено. Но вече бях яла, а и морските дарове… ами не ми стана любимо. Освен това, испанците хитро са привнесли каквото са намерили като гастрономически обичаи у задморските си колонии. Ядат много ястия с картофи. Там за първи път разбрах какво в същност е тортилята. Не е измислицата, която тук наричаме така. Там тортилята е нещо като …. баница с картофи. Но без кори. Тоест забъркват настъргани картофи, с настърган лук, мляко, сирене и разни подправки, понякога чух, че се слага и ориз, и това се запържва на тиган. Като е дебело около 5-6 сантиметра. Пръстите да си оближеш. Продават ги даже като полуфабрикат. Само я слагаш в тигана и я запържваш. Донесох си, да пробваме. Вкусно. Друга особеност на испанската кухня /поне от моя гледна точка/ са супите. Техните супи са само … ами крем. Всичко се претрива. Обаче каква лучена супа ядох!!! Нямаше даже намек за силният лучен аромат. Страхотна беше. Лелееее, току що обядвах, и пак съм гладна! Такааа, след като си облизахме пръстите с обяда, се поразмазахме, за да храносмелим щастливо и доволно под топлото слънце. Щастливи и доволни се отправихме да разглеждаме останалата част от града. Тук групата реши, че иска да се разходи до El Corte Ingles. Най-голямата верига …. ами МОЛ-ове в Испания. Тук аз сдадох багажа и реших да се прибирам. За да компенсирам липсата на подходящ шопинг в този ден, се поразходих из магазините около хотела ни. Тази вечер имахме още едно организирано забавление. Посещение на фламенко. Горещо препоръчвам на всеки, който може, да посети фламенко! Феноменално беше! Толкова живо, мощно и същевременно изящно! Кара кръвта ти да заври! Фламенкото е всичко, което сме виждали по телевизията и много повече. Защото по телевизията не можем да усетим емоциите на танцьорите, адреналина на зрителите, магията на музиката, витаеща в залата. Всичко е толкова истинско и живо. Чак ти се иска сам да станеш и да почнеш да танцуваш! Признавам си, че докато гледах девойките и невероятния начин, по който танцуваха си мислех, че поне половината са рускини. Нали се сещате, гимнастички, които си изкарват хляба така. Толкова бяха подвижни и пластични! Обаче, след края на шоуто, минаха по редовете да се ръкуват със зрителите и за безкрайна моя изненада се оказа, че са си истински испанци. Сега ще се отклоня по един малко неприятен въпрос. Българите. И по-точно българските туристи. Поводът, при прекрасната група, която се събрахме, е неизбежната капка катран в кацата с мед. Та … … намери се една крава, с претенциите на гранд-дама, и покритието на леля Пена от Горно Нанадолнище, която не беше впечатлена от прелестите на Испания. Беше с мъжа и децата си. И понеже е „гранд дама”, не си беше записала никаква екскурзия освен фламенкото. И питаше екскурзоводката ни, какво тя би и препоръчала да види, за да се запознае с „истинската” Испания. Момичето добросъвестно препоръча Севиля, Гранада и фламенкото. Че като се почна … ооо, ама Севиля това, ама Гранада ли …. Накарая се оказа, че кравата си записала двете „най-истински” изживявания в Испания. Фламенкото / с това съм съгласна/ и … корида!!! Че беше повлякла и нещастното си семейство с нея! След това попитахме мъжа и как им се е отразила коридата. Останали ли са до края и така. Останали, друг път! Станало им лошо от кръвта още в началото и си тръгнали!!! А бяха платили по около 50 евро на калпак!!! Честна дума, човек си пати от главата! Като си тъп, помощ няма! Андалусия – ole!

Част трета – Танжер – хроники на собствената ми глупост!

Такааа … Честна дума не знам как точно да започна тази част. В смисъл, аз знам какво искам да кажа, но не знам как да го започна, та да не подкарам директно с грубостите. Затова – хайде съвсем отначало. Когато се записвах за Испания в София, най-голямата ми радост беше, че има предвидена целодневна екскурзия до Танжер. Мароко винаги ми е било мечта. Хората казват, че е екзотично, различно, красиво. Както се оказа, не само аз мислех така. Всички, на които казах, че имам цял ден в Мароко, много ми завидяха. Точно за тази екскурзия. И аз я очаквах с най-голямо нетърпение от всичките други, които си бях записала. Такава грешка!!! Един съвет от този личен, горчив опит. Никога не тръгвайте към някое ново място с предварителни нагласи и очаквания. Просто се оставете на място да си съставите мнение. Аз точно това не направих. Отидох в Танжер с огромна торба с очаквания. Е, такъв жесток културен шок никъде не съм изживявала! Това беше най-отвратителния ден /за да не кажа нещо по-грубо/, който съм преживявала на която и да е екскурзия! Пътуването до Танжер става с ферибот от испанския град Серифа. Отидохме ние с автобуса дотам и след известно размотаване в пълна с … араби чакалня ни натовариха на ферибота. За да ви стане ясно ще уточня, че денят в който пътувахме, се оказа последният преди Рамазана. Тоест, де що мароканец в Европа имаше, се беше юрнал да се прибира към Мароко. И понеже е най-евтино – през Серифа. Такаааа … качваме се ние на ферибота и там …. тълпи мръсни, уморени, спящи директно на пода, миришещи … араби. Семейства с по сто деца. Пищящи, ревящи … абе сещате се. Ужас! Знам, че звуча расистки и това което казвам, не е хубаво, но такова впечатление остана в мен. Дори и сега, две години по-късно, пак такива некрасиви думи ми идват в главата. Както и да е, все още е рано и въпреки кофтито впечатление, това не ми разваля настроението. Строяваме се на откритата палуба, за да гледаме морето при прекосяването. Пътят от Европа до Африка е около час и половина. Това е най-тясното място между двата континента. Въпреки дивият вятър е слънчево и топло и относително лесно преминаваме пролива. Трябва да уточня, че страдам от морска болест и вътре и без арабите ми става зле. Така че, изкарах по-голямата част от пътуването навън. Както и да е, стигаме блеговете на Африка и пред нас се белва Танжер. От кораба изглежда красив, бял град, разпрострял се по околните хълмове. Красиво беше. Вече в добро настроение и с очакване за разкриване на арабски красоти, се отправяме към автобусите. И … първа неприятна изненадка. Див арабски хаос! От ферибота, освен местните, сме се изсипали и няколкостотин души туристи от най-различни групи и националности. И на паркинга на автобусите настава див хаос, докато местните тичат и ни дърпат насам-натам към този или онзи автобус. Да не споменавам и местните продавачи, които започват да ни дърпат още от там и да ни предлагат съответните китайски боклуци, на съответните безбожни цени! Брррр!!!! Май досега не съм имала повод да спомена за начина на търговия в арабския свят. От опитът ми в Турция, Египет, Мароко и Тунис трябва да кажа, че арабският начин на търговия не ми допада. В смисъл, за европейци като нас може и да е забавно и екзотично … първият половин час. След това, всичките тези накачулили те и дърпащи те и крякащи араби … ами повярвайте ми, идват ти в повече. Но, с питане и до Цариград се стига, така че, с много питане и викове, откриваме нашият автобус. И цък … втора изненадка! В Мароко, екскурзиите се водят само от местни екскурзоводи / и на други места е така/, но придружаващият групата /тоест нашият си екскурзовод/ се превръща в турист като нас и няма право да се обажда! Да не вземе да каже нещо неподходящо. Та се наслушах на лош английски. Екскурзията започва с разходка из новата част на града. Красиви, ниски къщи, даващи обещание за по-късна приятна разходка из цивилизованата част на града. След това ни качват на наблюдателна площадка над града, от която се открива хубава гледка към Атлантическия океан. Дотук добре. От там са и само трите снимки, които направих този ден! Излишно е да споменавам, че при всяко слизане от автобуса бивахме обсаждани от тълпи безумно досадни продавачи на … китайски боклуци, които ни дърпаха и се опитваха да ни убедят какви безценности продават. Дори когато ни писнеше и се качвахме в автобуса, те продължаваха да ни преследват! Уфффф! Към този момент настроението ми взе леко да се скофтява, но пък … това си е арабският свят и такива неща вече бях виждала. Така че, продължаваме напред. След разходката на чист въздух, по програма следва разходка из Медината. За непосветените, в арабските държави Медината е старата част на града, където обикновено се разполага арабския пазар. Така беше в Кайро, така е и в Тунис. На тези места туристите биват предупреждавани да не се мотат по тесните, задни улички, ами да си се разхождат по търговската улица. Да не стане сакътлък де. Тука такова нещо нямаше. Оказа се, че в Медината живеят най-бедните семейства в града. Самият квартал е оставен на разрухата. Такова чудо като пазар нямаше. Като капак се оказа, че понеже на следващия ден започва Рамазана, де що арабин имаше всички бяха накупили овце, да ги колят. Ейййй, такава смрад! В този момент културният шок се стовари със страшна сила отгоре ми и отми без остатък каквито там илюзии бях имала за широтата на собствените ми възгледи. Почувствах се префинена европейка. Всичките заблуди, които имаме, за това колко зле живеем, са нищо в сравнение със загробващата мизерия в Медината. Чувала съм за такова нещо в черна Африка. Виждала съм дълбока, безпросветна мизерия в Банкок. Но там дори и бедняците от бидон вилите изглеждаха … не знам, приветливи, усмихнати и дружелюбни. Те сякаш не обвиняват чужденците за мизерията си. При мароканците не е така. Погледите, които получавахме бяха …. в най-добрия случай враждебни. Чувала съм, че в джамиите им промиват мозъците и ги учат какви черни дяволи сме ние. До онзи момент, там, на онова място, не вярвах в тези приказки. Там повярвах! Имах чувството, че ако останем сами, като нищо ще ни разкъсат от едната злоба и омраза. Самата Медина е един лабиринт от малки, тесни и адски стръмни улички, по които се впуснахме буквално в бяг. Защото сме били закъснявали за обяд в най-добрия ресторант на Танжер. Цялото това търчане из сокаците и между враждебните местни бе съпроводено от стискане на чантите ни и неизменно преследващите ни … търговци, по липса на по-добра дума, които ни дръпаха в пореден опит да ни пробутат нещо си. Буквално всеки поглед към каквато и да е стока, бил той и случаен, водеше до това да те накачулят врякащи араби и с войнствен глас да ти пробутват боклуците си. В този момент вече се чувствах на края на физическата си сила. Междувременно успяха да ни набутат и в поредния търговски център, да ни продават каквито там боклуци от камилска кожа могат да се произведат. От немай къде и изнемога купих една чанта от камилска кожа. Майка ми така и не я носи повече от два пъти :( Продължавайки в конски тръст ни подкараха към така наречения, най-добър ресторант на Танжер. Както се оказа, там водят всички чужди групи и яденето се сервира под час и всяка група се юрва като невидяла, да не си изтърве часа. Абе … гадост. В ресторанта ме напуснаха и психическите сили. Знам, че звуча мелодраматично, но аз така го чувствах. И сега, две години по-късно, не мога да се сетя за този ден, без да изпитам силно чувство на погнуса. Та – ресторантът. Бяха ни обещали меню от местни деликатеси. Може би в този момент преигравах, но не намерих сили даже до тоалетната да ида. Добре, че имах мокри кърпички в мен, да си изтрия ръцете преди обяд. А обядът … ами уф! Единственото, което в крайна сметка ядох, беше хляб /беше вкусен/ и малко зеленчуци. Зеле и домати. Иначе имаше ястия с кус-кус /нещо, което дори тук не вкусвам!/ и най-големият деликатес … кебапчета от овче месо. Те твърдяха, че били страхотно вкусни, правели се от най-хубавото месо на овцата и май искрено се засегнаха от погнусената ми физиономия и отказът ми да опитам. Но, аз и тук овче не ям. А онези неща как миришеха!!! Чувала съм, че западноевропейците овче не ядат, защото им мирише. Ами мирише! Отвратително! Докато обядвахме, ни бяха подготвили музикална програма. Съответните арабски трели и кючекчийка. Не се впечатлих, нямах и сили. Как да е, приключихме с това изпитание. Като гледам, към тоя момент по голямата част от групата искаше да се качи на автобуса и ако може да си ни натоварят на ферибота. То така се и оказа. Никаква разходка из нормалната част на града, никакви търговски улици. Бум в автобуса и хайде на ферибота. Оказа се, че последния кораб е в четири следобед, така че, към два и малко ни натириха на пристанището. И там като се почна едно висене. Явно бяха претоварили ферибота на идване от Испания, или пък на арабите толкова им е акъла за дисциплина и ред, но корабът беше разтоварван от качените коли и автобуси повече от два часа. Съпроводено от клаксони, викове, крясъци и нова порция див хаос! А ни си седим и си чакаме. Та вместо да тръгнем обратно към три започнаха да ни товарят към четири и половина. На връщане направо ми стана лошо на кораба. Имаше вятър и бая клатеше. Както си бях вкисната, едва издеяних. Та така. Накрая към 7 вечерта, тотално изтощена ме стовариха пред хотела. Ох, какво облекчение изпитах! Не можете да си представите! Съзнавам, че тази част се получи доста мрачна и … префърцунена. И знам, че много хора няма да ми повярват на описанията. Но аз така го видях и така го почувст