Дребни

Все още си спомням последния път, когато пътувах с влак от Малмьо към Копенхаген. Тогава подготвих един текст, който така и не качих в блога. Това, което ме провокира, бяха хората, които срещнах в рамките на единия час между двете гари.

Срещу мен седеше мъж от Иран. Попита ме колко е часът, а след няколко минути вече ми разправяше с какво се занимава в Швеция, дори ми показа и снимка на съпругата си. На седалката до мен пък беше момиче от Тайланд, дошло в Скандинавия преди две години, за да учи физика. Въпреки че времето не й харесвало, била влюбена в тази част на континента. Заради хората.

От гарата на летището се качиха три жени. Застанаха между двете врати на вагона, подпряха големите си раници и разтвориха картите. Говореха си на немски и се опитваха да открият музея Calrsberg. Датчанинът до тях се включи бързо в разговора. На немски. Докато придържаше колелото си.

Там наистина ми харесваше. Живеех в студентски град, ходех на училище с колело и го паркирах до велосипедите на преподавателите си. Градинките са зелени. В контейнерите за боклук има отделна секция за батерии. Веднъж възрастен човек ми се скара, че карам колелото по тротоара, а не по велоалеята на пътя.

Свикнах много бързо. Започна да ми харесва също толкова бързо. Когато се прибирах в България, настоявах, че изпитвам културен шок. Всъщност, просто ми беше неудобно, че тук не е същото. А ето, вече точно пет месеца съм на родна земя. Живея в града, който избягвах толкова старателно досега. И ми харесва. Наистина. Повечето ми приятели са тук. Всеки ден се запознавам с интересни и интелигентни хора, с които ми е приятно да се срещам отново и отново. Денят е малко по-дълъг. В коридора ми стои не тежкият норвежки двуколесен звяр, а моят си велосипед. Имам бърз интернет и мога да си позволя да пътувам, често и надалеч.

Единственият проблем е, че искам повече. И който разправя, че трябва да се задоволяваш и с малкото, което имаш, е пълен глупак. Винаги трябва да искаш повече. Не повече коли, не повече пари. Повече истински изживявания. Повече истински приятели. По-истински живот.

Сякаш е по-лесно да забиеш лице в плътната възглавница на нещастието. И докато аз си върша работата с усмивка, едни хора са се събрали да защитават идиотската си кауза. Искат да раздробят една историческа ценност на дребни монети и с тях да си купят евтини кебапчета, грозна музика и черни коли.

„Да имах повече власт…“, каза приятел. Властта няма да ни оправи. За щастие, има млади хора с амбицията да променят този свят. И те ще се справят, дори и без власт. Има ги. Познавам доста от тях. Та затова и се събуждам с усмивка и горя от ентусиазъм. Пробвай, много по-приятно е ;-)

Снимката е благородно дело на Ирина Русева

Walking on the edge... - Един УеБлог на Иван Ралчев

Прочети цялата новина

Свързани новини: