Племенницата ми Дарина (6) е излязла в горичката пред блока, където се среща със съседка, извела домашно животно на разходка. Когато съседите се срещат около блока, водят учтиви разговори.

„Здравей, Дара.“
„Здравей.“
„Как си ти?“
„Добре съм.“
„Какво прави сестричката ти Диди?“
„Изака се на килима и кучето изяде акото.“

...

Свидетели твърдят, че разговорът не е имал продължение.

Днес приключи тежкият маратон в Правната комисия, белязан с трескаво бързане да се приеме преди Нова година Изборният кодекс.

Какво са приели нродните избраници тепърва ще разберете в медиите. По-важно е какво НЕ приеха, въпреки обществения натиск и силната политическа опозиция. Сред нещата, които не бяха приети са:

• 
  
• Не приеха да се запази избора на районни кметове, с което лишиша около 1 700 000 избиратели от възможостта да избират своя кмет;
• Не приеха да се запази избора на кметове в населени места над 150 души и вдигнаха летвата на 300, като искаха да е 500, с което лишиха стотици малки общини от правото да избират своя кмет от съседната улица;
• Не приеха да се запази броя на общинските съветници, с което изхвърлиха зад борда малките партии в местните избори;
• Не приеха предложението на Зелените, да се забрани всякаква политическа реклама в обществените медии (БНТ и БНР), като се запазят само дебатите и предизборните хроники, с което лишиха партиите, без държавна субсидия и с по-малко електорално влияние, от достъп до обществените медии;
• Не приеха прагът на максималните дарения в брой, да е равен на минималната работна заплата, вместо което приеха да е 1000 лв, сякаш българите търчат да даряват по един бон през седмица. Така, ГЕРБ не се опитаха да предприемат една много ефективна мярка срещу нечистия капитал и купуването на политическо представителство от престъпния свят;
• Не приеха да се намали преференциалният праг до работещи стойности – около 4-5%. Вместо това, залъгват избирателите с астрономическите 10-6% на евро-изборите и 12-16% на местните. всичко е изчислено така, че да е непреодолимо. Бъдете сигурни!;
• На път са да отхвърлят интегралната бюлетина, защото динамиката на политическия живот унас може да наложи да се приемат непознати за страната нововъведения, като това, да се приеме интегралната бюлетина да е "зашита" като книжка. Какво сме щели да правим с малките урни и прочее… За екология и икономия на средства, като ефект от това, че вместо да се печатат 20 бюлетини, ще се печата само една няма изобщо за какво да питате!.. Това е друга тема!
• За сега не приеха, че медиите не трябва да носят редакционна отговорност, за каквото и да било потребителски генерирано съдържание на сайтовете им! При това, изобщо не си правих труда да ги питам за по-заплетени казуси, от рода, Интернет медия за българите в чужбина, хоствана на Сейшелите…

Има и други неща, които не приеха, но това, на пръв поглед, са основните!

Все пак, за да не бъдем необективно критични, трябва да признаем, че благодарение и на натиска от страна на наблюдаващите, ГЕРБ не приеха условия, при които българите в чужбина биха били задължени да се редят на опашки в консулствата, да отсъстват от работа, само и само да се справят с нелеката задача да подадат заявление за гласуване. Остана относително лек режим на регистрация.

Няма как да не споделим, че приетото предложение, направено от Институт за развитие на публичната среда, да бъде създаден единен електронен регистър, свободно достъпен в Интернет на даренията на партиите, поддържан от НАП, бе прието, дори доразвито, че НАП трябва да проверява за несъответствия, които могат да доведат и до обявяването на изборите в дадения избирателен район, за невалиден. Това, според мен, е определено добро решение! Добро, но недостатъчно, за да разсее съмненията за качеството и искреността на направеното предложение за Кодекс, който ще рефлектира върху един от фундаментите на политическата ни система — изборите.

Как е настроението при теб? На мен все още не ми е празнично. Това не означава, че не търся идеи за коледни сладкиши. Всъщност и тази Коледа мисля да заложа на  традиционни коледни лакомства от целия свят. Но за разлика от Коледа, за предходния празник Бъдни вечер имам няколко по-нестандартни предложения. Използваните обикновено продукти ще са си същите, но в различна комбинация и форма.

Като за начало опитах да напълня лук с боб. Спрях се на азуки, защото се сварява много бързо след накисване и защото цветът му дава контраст на белия лук. Но всеки друг боб би бил приложим за тази рецепта. Бобът овкусих с типичните подправки – чубрица, девесил и джоджен.

Избрах едри глави бял лук, чиято сърцевина издълбах с лъжица за пъпеш. Това е най-подходящия инструмент, защото едновременно реже и загребва. Задачата с дълбаенето на лука ми стори по-трудна отколкото предполагах. Но накрая, след малко старание имах чашки от лук, които да напълня с готовия боб.

Следва печенето. И за да се застраховам от пресушаване, като че ли сипах повече вода в тавата от необходимото. Но за това пък разполагах с повечко сос, който може да се редуцира или сгъсти с малко царевично нишесте.

Комбинацията от продукти и подправки не е изненадваща, но с начина на поднасяне бих могла да изненадам близките си. Е, май след като написах този пост няма да е изненада. Затова ще си помисля и за друго ястие. Трябва да събера поне седем, нали?

Пълнен лук с боб азуки

Продукти:

• 4 едри глави бял лук
• 50 мл. зехтин
• 1 морков
• 1 червена чушка
• 150 гр. сварен боб азуки (в сурово състояние – около 80 гр.)
• по една равна чаена лъжица сушена чубрица, джоджен и девесил
• 1/2 връзка пресен магданоз
• сол и черен пипер

Лукът се почиства от люспите, като страната, на която са корените се изрязва минимално, за да се запази цялостта на главата докато се издълбава. Горната страна се изрязва по-широко, за да се получи голям отвор впоследствие, в който ще се напълни боба. От тази горна страна, лукът се издълбава, като се оставя със стена от 4-5 мм.

От издълбания лук използвах половината. Другата половина оставих за друго ястие.

Половината от издълбания лук, морковите и чушката се нарязват на дребни кубчета. Зехтинът се нагрява в тенджера или дълбок тиган. В него се сотират лукът, морковите и чушката за 4-5 минути, като се разбъркват периодично. Добавя се бобът, подправките, сол и чрен пипер на вкус. Пълнежът се разбърква за кратко и се отстранява от котлона. Накрая се добавя ситно нарязаният магданоз.

Лукът се напълва с плънката и се поставя в тава. На дъното на тавата се изсипва малко вода. Лукът се пече на 200°C  за 45-50минути.

Пълнен лук с боб азуки от Йоана Петрова - Кулинарно - в кухнята с Йоана
За още публикации, прочети съдържанието на блога или разгледай мозайката от снимки.

Блогът ми навърши 3 години! Обявих награди за читатели, които напишат пожелание по случай рождения ден на сайта. Arcadia, Йоана Ангелова и Хриси са трите дами, на които ще изпратя подаръци, малко преди Рождество Христово. И така, за 3 години едно малко обобщение със „суха статистика“: Най-четена публикация:   Лек срещу сенна хрема и алергии (тук) [...]

Един облак във висините,
Птица плува във водата,
Вчера ловецът отне другарката и.
Аз стоя сам на брега,
Дълго се трудих и ето,
Скоро ловецът ще дойде за мен.
Преди той в лъка
Да постави стрелата,
Трябва да успея да му кажа,
Че покоят настъпва,
Когато облакът е във висините,
Когато птиците са в езерото.

***

В безконечността на пространството на съществуване
на нашите действия, чувства и постъпки,
в пространството, където са недостижими всичките наши цели и мечтания,
където ефимерността на резултатите от нашите действия
е толкова очевидна и страшна
със своята безнадежност,
все по-често идва мисълта,
и това е главната истина,
че светът е и това, и това.
И на мен не ми е дадено
да открия друг свят,
както и да изменя този.
Единственото, което е по силите ми -
да пребивавам достойно в този свят,
изпълнявайки дълга си.

из "Девета притча" от "Притчите на Кумадзо Ясумото"
Михаил Златовски

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Чужденец реши съдбата на деветите награди "Хеликон". Това обаче не беше някой чуждестранен член на журито, а просто Шотландеца. Главният герой в последната книга на преводачката Росица Ташева "Колкото до Шотландеца" всъщност я изведе преди конкуренцията, за да може тя да спечели една от най-престижните литературни награди у нас.

можело значи, иска се само малко мисъл и грам въображение. добре ок, малко повечко мисъл и двойна доза въображение. но става. яко.

вайкаме се и се тюхкаме, че децата ни неграмотни. истината е, че децата ни са наше огледало. какво се получава? четат ли българите като цяло - не? защо децата да четат тогава? гледат ли телевизия, шоута, реалитита и турски сериали, ама по много - да? защо тогава се сърдим на децата, ...

„Агенция Фокус:

Заместник-министърът на външните работи Димитър Цанчев: Пожарникарите направили за няколко дни това, което дипломацията не може за 20 години”

 

Мая Ценова

 

Всяко зло – за добро, е казал народът. Да благодарим на пожара край Хайфа! Той даде възможност на българските пожарникари да „направят добра реклама на България”, а на израелския външен министър Авигдор Либерман – повод да „пристигне в четвъртък на официално посещение в България, за да благодари на страната ни за участието в погасяването на горските пожари.” (http://www.focus-news.net/?id=s3271)

За какво му е на един външен министър повод за официално посещение, може би бихте се запитали – та нали на него просто това му е работата? Работата е в това, че в случая става дума не за някой външен министър, а за един „хардлайнер” и „ултра-националист”– квалификацията не е моя, тя е на вестник „Гардиън” (http://www.guardian.co.uk/world/2009/may/12/israel-lieberman-miliband-protests) А неговите официални визити са неизбежно съпроводени със съмнения и смущение отгоре и протести отдолу – там, където има гражданско общество с глави на раменете, разбира се (вж. същата публикация на „Гардиан” например). Казвам съмнения и смущение също не случайно: отношението към външния министър на израелския кабинет в международните официални и в частност дипломатически среди е направило впечатление дори на вестник „Хаарец”, за да го накара да изведе в заглавие на неотдавнашното си интервю с помощник-държавния секретар на САЩ по близкоизточните въпроси Джефри Фелтман „Игнорират ли САЩ Авигдор Либерман?” (http://www.haaretz.com/news/features/jeffrey-feltman-is-the-u-s-ignoring-avigdor-lieberman-1.320862) Със сигурност същото това отношение е и сред вдъхновилите пи-ар-материала на Джош Смиловиц  „Къде в света е Авигдор Либерман?” (http://www.israelpolicyforum.org/blog/where-world-avigdor-lieberman), в който авторът всячески се опитва да ни покаже колко широкомащабни контакти поддържа израелският външен министър – „човек с много мисии”, който осъществил първото от 18 години насам посещение на израелски външен министър в Африка на юг от Сахара и първото от 22 години насам посещение в Южна Америка, както и бил „първият израелски външен министър изобщо, който посетил трите балкански нации – Хърватска, Сърбия и Черна гора”. (Добре, де, г-н Смиловиц, ама откога всъщност съществуват тия три балкански държави, та да има как да ги е посетил някой израелски външен министър?)

А ето и почвата, върху която израстват най-малко съмненията на домакините на г-н Либерман по света – назовани както от интервюиращия от в-к „Хаарец”, така и в дипломатичните отговори на неговия високопоставен събеседник Фелтман:

– А относно нашия министър на външните работи? Някои може би ще кажат, че той не се отнася твърде добре към тези палестински аспирации. Как Вие преценявате това?

– Ами в крайна сметка премиерът Нетаняху е главата на правителството и главата на коалицията. Той заяви публично, че неговата цел е уреждането чрез две държави. Той каза в Белия дом, че президентът Аббас е негов партньор. Той е човекът, според нас, който следва политиката, която съвпада с нашите национални интереси за постигане на уреждането чрез две държави.

– Т.е. Вие казвате: нека просто да игнорираме Либерман?

– Ами в контекста на преговорите премиерът е този, който определя дневния ред.

 

Е, в гасенето на пожара край Хайфа (нека не пропуснем да изразим съчувствие на всички пострадали за страданията им!, както и да поздравим 92-та българи, че успешно дадоха своя принос и се завърнаха живи и здрави!) взеха участие екипи от 18 държави, „около 1000 пожарни машини включително от Палестинската автономия” (http://www.bnr.bg/sites/horizont/News/World/Pages/1207pojar.aspx). Вярно, че палестинска „автономия” в смисъла на автономия просто няма – поради наличието на израелска окупация на териториите, за които става дума, но

премиерът Нетаняху благодари по телефона лично на палестинския президент Махмуд Аббас. Както и на българския премиер Борисов, а сигурно и на останалите държавни глави. Колко от 18-те държави участнички в гасенето на пожара обаче ще приемат на официално посещение външния министър Либерман, който да им поднесе и своята благодарност?

 

По повод на хвалбите на министъра на транспорта към БДЖ трябва да припомним това:

Поради лошото си състояние БДЖ не е в състояние да обслужва държавно-гарантираните си заеми и просрочи дължимите за м. април и м. юни плащания. През месец май беше активирана държавната гаранция по заема на БДЖ от Европейската банка за възстановяване и развитие, а през м. юни – държавната гаранция по заема от Световна банка. След приключване на процедурите по активиране на гаранциите през м. юни от централния бюджет бяха изплатени дължимите главници в размер на 9.0 млн. лв. за сметка на средствата, предвидени за покриване на риска от активиране на държавни гаранции.

Източник: Месечен бюлетин за изпълнението на бюджета, Министерство на финансите, юни 2010

Блогът за икономика 2010

„Агенция Фокус:

Заместник-министърът на външните работи Димитър Цанчев: Пожарникарите направили за няколко дни това, което дипломацията не може за 20 години”

 

Мая Ценова

 

Всяко зло – за добро, е казал народът. Да благодарим на пожара край Хайфа! Той даде възможност на българските пожарникари да „направят добра реклама на България”, а на израелския външен министър Авигдор Либерман – повод да „пристигне в четвъртък на официално посещение в България, за да благодари на страната ни за участието в погасяването на горските пожари.” (http://www.focus-news.net/?id=s3271)

За какво му е на един външен министър повод за официално посещение, може би бихте се запитали – та нали на него просто това му е работата? Работата е в това, че в случая става дума не за някой външен министър, а за един „хардлайнер” и „ултра-националист”– квалификацията не е моя, тя е на вестник „Гардиън” (http://www.guardian.co.uk/world/2009/may/12/israel-lieberman-miliband-protests) А неговите официални визити са неизбежно съпроводени със съмнения и смущение отгоре и протести отдолу – там, където има гражданско общество с глави на раменете, разбира се (вж. същата публикация на „Гардиан” например). Казвам съмнения и смущение също не случайно: отношението към външния министър на израелския кабинет в международните официални и в частност дипломатически среди е направило впечатление дори на вестник „Хаарец”, за да го накара да изведе в заглавие на неотдавнашното си интервю с помощник-държавния секретар на САЩ по близкоизточните въпроси Джефри Фелтман „Игнорират ли САЩ Авигдор Либерман?” (http://www.haaretz.com/news/features/jeffrey-feltman-is-the-u-s-ignoring-avigdor-lieberman-1.320862) Със сигурност същото това отношение е и сред вдъхновилите пи-ар-материала на Джош Смиловиц  „Къде в света е Авигдор Либерман?” (http://www.israelpolicyforum.org/blog/where-world-avigdor-lieberman), в който авторът всячески се опитва да ни покаже колко широкомащабни контакти поддържа израелският външен министър – „човек с много мисии”, който осъществил първото от 18 години насам посещение на израелски външен министър в Африка на юг от Сахара и първото от 22 години насам посещение в Южна Америка, както и бил „първият израелски външен министър изобщо, който посетил трите балкански нации – Хърватска, Сърбия и Черна гора”. (Добре, де, г-н Смиловиц, ама откога всъщност съществуват тия три балкански държави, та да има как да ги е посетил някой израелски външен министър?)

А ето и почвата, върху която израстват най-малко съмненията на домакините на г-н Либерман по света – назовани както от интервюиращия от в-к „Хаарец”, така и в дипломатичните отговори на неговия високопоставен събеседник Фелтман:

- А относно нашия министър на външните работи? Някои може би ще кажат, че той не се отнася твърде добре към тези палестински аспирации. Как Вие преценявате това?

- Ами в крайна сметка премиерът Нетаняху е главата на правителството и главата на коалицията. Той заяви публично, че неговата цел е уреждането чрез две държави. Той каза в Белия дом, че президентът Аббас е негов партньор. Той е човекът, според нас, който следва политиката, която съвпада с нашите национални интереси за постигане на уреждането чрез две държави.

- Т.е. Вие казвате: нека просто да игнорираме Либерман?

- Ами в контекста на преговорите премиерът е този, който определя дневния ред.

 

Е, в гасенето на пожара край Хайфа (нека не пропуснем да изразим съчувствие на всички пострадали за страданията им!, както и да поздравим 92-та българи, че успешно дадоха своя принос и се завърнаха живи и здрави!) взеха участие екипи от 18 държави, „около 1000 пожарни машини включително от Палестинската автономия” (http://www.bnr.bg/sites/horizont/News/World/Pages/1207pojar.aspx). Вярно, че палестинска „автономия” в смисъла на автономия просто няма – поради наличието на израелска окупация на териториите, за които става дума, но

премиерът Нетаняху благодари по телефона лично на палестинския президент Махмуд Аббас. Както и на българския премиер Борисов, а сигурно и на останалите държавни глави. Колко от 18-те държави участнички в гасенето на пожара обаче ще приемат на официално посещение външния министър Либерман, който да им поднесе и своята благодарност?

 

„Агенция Фокус:

Заместник-министърът на външните работи Димитър Цанчев: Пожарникарите направили за няколко дни това, което дипломацията не може за 20 години”

 

Мая Ценова

 

Всяко зло – за добро, е казал народът. Да благодарим на пожара край Хайфа! Той даде възможност на българските пожарникари да „направят добра реклама на България”, а на израелския външен министър Авигдор Либерман – повод да „пристигне в четвъртък на официално посещение в България, за да благодари на страната ни за участието в погасяването на горските пожари.” (http://www.focus-news.net/?id=s3271)

За какво му е на един външен министър повод за официално посещение, може би бихте се запитали – та нали на него просто това му е работата? Работата е в това, че в случая става дума не за някой външен министър, а за един „хардлайнер” и „ултра-националист”– квалификацията не е моя, тя е на вестник „Гардиън” (http://www.guardian.co.uk/world/2009/may/12/israel-lieberman-miliband-protests) А неговите официални визити са неизбежно съпроводени със съмнения и смущение отгоре и протести отдолу – там, където има гражданско общество с глави на раменете, разбира се (вж. същата публикация на „Гардиан” например). Казвам съмнения и смущение също не случайно: отношението към външния министър на израелския кабинет в международните официални и в частност дипломатически среди е направило впечатление дори на вестник „Хаарец”, за да го накара да изведе в заглавие на неотдавнашното си интервю с помощник-държавния секретар на САЩ по близкоизточните въпроси Джефри Фелтман „Игнорират ли САЩ Авигдор Либерман?” (http://www.haaretz.com/news/features/jeffrey-feltman-is-the-u-s-ignoring-avigdor-lieberman-1.320862) Със сигурност същото това отношение е и сред вдъхновилите пи-ар-материала на Джош Смиловиц  „Къде в света е Авигдор Либерман?” (http://www.israelpolicyforum.org/blog/where-world-avigdor-lieberman), в който авторът всячески се опитва да ни покаже колко широкомащабни контакти поддържа израелският външен министър – „човек с много мисии”, който осъществил първото от 18 години насам посещение на израелски външен министър в Африка на юг от Сахара и първото от 22 години насам посещение в Южна Америка, както и бил „първият израелски външен министър изобщо, който посетил трите балкански нации – Хърватска, Сърбия и Черна гора”. (Добре, де, г-н Смиловиц, ама откога всъщност съществуват тия три балкански държави, та да има как да ги е посетил някой израелски външен министър?)

А ето и почвата, върху която израстват най-малко съмненията на домакините на г-н Либерман по света – назовани както от интервюиращия от в-к „Хаарец”, така и в дипломатичните отговори на неговия високопоставен събеседник Фелтман:

- А относно нашия министър на външните работи? Някои може би ще кажат, че той не се отнася твърде добре към тези палестински аспирации. Как Вие преценявате това?

- Ами в крайна сметка премиерът Нетаняху е главата на правителството и главата на коалицията. Той заяви публично, че неговата цел е уреждането чрез две държави. Той каза в Белия дом, че президентът Аббас е негов партньор. Той е човекът, според нас, който следва политиката, която съвпада с нашите национални интереси за постигане на уреждането чрез две държави.

- Т.е. Вие казвате: нека просто да игнорираме Либерман?

- Ами в контекста на преговорите премиерът е този, който определя дневния ред.

 

Е, в гасенето на пожара край Хайфа (нека не пропуснем да изразим съчувствие на всички пострадали за страданията им!, както и да поздравим 92-та българи, че успешно дадоха своя принос и се завърнаха живи и здрави!) взеха участие екипи от 18 държави, „около 1000 пожарни машини включително от Палестинската автономия” (http://www.bnr.bg/sites/horizont/News/World/Pages/1207pojar.aspx). Вярно, че палестинска „автономия” в смисъла на автономия просто няма – поради наличието на израелска окупация на териториите, за които става дума, но

премиерът Нетаняху благодари по телефона лично на палестинския президент Махмуд Аббас. Както и на българския премиер Борисов, а сигурно и на останалите държавни глави. Колко от 18-те държави участнички в гасенето на пожара обаче ще приемат на официално посещение външния министър Либерман, който да им поднесе и своята благодарност?

 

…която носи най-хубавото кафе на света. Всяка сутрин.

В днешния си брой руският вестник „Ведомости” публикува секретен документ от американското посолство в София от 7 юли 2005 година. Документът е посветен на организираната престъпност в България. Посочва се, че организираната престъпност и нейната безнаказаност е най-сериозният проблем в съвременна България. Дейността на организираната престъпност подчертава корумпираността и неефективността на съдебната система на България [...]

Днешният пътепис ще ни води на хапване и на купон в холандския Маастрихт. Как мислите, щом е северна страна и не разбира от хапване ли Холнадия? Холандците облагородиха най-неблагоприятния ландшафт в Европа и го направиха цел за мнозина, така че недейте да си мислите, че не могат да се справят и с храната, пиенето и купоните. Приятно четене:

Маастрихт – хапване, пийване и купони :)

От онази порода хора съм, които обичат да си поспиват до късно и за които разбуждането и ставането сутрин, дори и в приемлив час (след десет), е доста мъчна работа. Гледам лошо, псувам на ум, скърцам през зъби и бързо премислям възможно ли е да отложа задълженията в замяна на още час-два сън... В случая не, защото ме чака полет за Брюксел някъде около 6 сутринта. Логично решавам, че няма да лягам въобще, но към 3 не издържам и едночасовата дрямка само прави положението още по-лошо. Пътуването си го започвам като истинско зомби.

Терминал едно, лоукост полет, тълпа не особено лицеприятни хора,

само дето чанти с кокошки няма. Успокоявам се с мисълта, че отивам на много хубаво и много цивилизовано място-там, където се създаде обединена Европа – Маастрихт. В началото на миналата година получих покана да присъствам на

учредяването на Европейска асоциация на кетъринг компаниите в Маастрихт, Холандия

Boring as it can be, но събитието се случваше по време на едно от най-големите и реномирани изложения за гастрономия в Европа – BBB и специализираната му част за професионалистите в кетъринговата индустрия - European Fine Food Fair. Решавам, че това си струва и естествено не сгреших.

На летището в Брюксел ни посреща представител на домакините. Качваме се в топлата удобна кола и точно след час и половина сме в Маастрихт. Докато колежката ми не спираше да каканиже, в опити да завърже приятелски разговор с изтръпналия риж младеж, който ни возеше и надутото лондонско конте, което също взехме от летището – шефът на една от големите европейски кетърингови компании, аз успях да дремна около половин час в колата и слава Богу, защото сън нямаше да видя още поне 18 часа, а като се има предвид, че не бях спала и през нощта, часовете нарастваха притеснително много. Но за това после. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Настаняваме се в доста семплия в северен стил

хотел от веригата NH

и тичаме към изложбения център за събитието. Няма да описвам как се учредява европейска асоциация, но ще кажа, че не приличаше на нищо, което съм виждала на българска почва. Имаше диалог, имаше работни групи, които се променяха на ротационен принцип след всеки панел, имаше брейнсторминг на кръгла маса, имаше принципи, записани с маркер на дъската, председател с име ван Гог и изказвания от рода на „Ако някой си мисли, че е тук, защото така ще постигне предимство пред конкурентите си, по-добре да напусне, защото ние сме се събрали, за да погледнем отвъд локалните и вътрешнодържавни пазари и да определим приоритетите, които ще са от полза на цялата индустрия- от най-малките до най-големите”. И всичко това при абсолютна прозрачност пред погледите на журналисти от цяла Европа и студенти от Висшето училище по туризъм в Маастрихт, за което ще разкажа подробно в отделен пост. [caption id="" align="aligncenter" width="545" caption="Фламандски пекари"][/caption] The dutch bakers... На обяд слизаме в специално заградена за нас част от залата насред изложението, която с най-подръчни материали е превърната в изискан ресторант. На входа - по чаша пенливо вино – ободряващо. Следват онези странно чаровни ордьоври в течен вид. Аз лично не си падам по супите и гледам доста подозрително към течната храна принципно, но това излежда така любопитно, че няма как да не опитам. Пресушавам две чашки до дъно със сламките – нещо кафяво със сметана и нещо зелено със сметана – и разсъждавам дали ще е неприлично да си взема още. Пустата му молекулярна кухня можела да бъде и вкусна. Обяд от телешко със сини сливи и десерт от не помня какво, но всичко беше наистина на ниво. [caption id="" align="aligncenter" width="616" caption="Месни деликатеси от Германия"][/caption] След следобедната част на срещата вече ми се спи унищожително много. Имаме само три часа до вечеря. Решавам, че няма да ми стигнат да се наспя и всъщност е по-добре да инвестирам половината от тях, за да разгледам изложението, още повече че имам специален пропуск за малката зала, в която не се допускат простосмътни- European Fine Food Fair, професионалната част на изложението, запазена зона само за бизнес-ту-бизнес контакти. Там обаче, както подсказва и името, са най-изисканите храни. Това изложение за кетъринг и гастрономия се организира в града от над 55 години. Всъщност, оказва се, че Маастрихт малко по малко се е превърнал в гастрономичния център на еврорегиона Маас-Рейн, който включва части от Холандия, Белгия, Германия и Франция. [caption id="" align="aligncenter" width="518" caption="Гъбарят изглеждаше малко налудничво, хохо"][/caption] И, разбира се, компании от тези страни показват най-доброто на изложението, а Маастрихт е домакинът, защото си го е заслужил- с едно от най-добрите висши училища за туризъм в Европа, с петте си ресторанта със звезди на „Мишлен” (в един от които вкусно са си похапнали основателите на Европейския съюз след подписването на документите) и още три в съседни градове, с прекрасните си бири, хлябове и вина. Винопроизводството е стар занаят тук, който в последните години се възражда все повече. Маастрихт се слави и с един от най-добрите хранителни пазари в региона, както и с няколко кулинарни фестивала. [caption id="" align="aligncenter" width="622" caption="Време е за готварско шоу"][/caption] Но отново към изложението – минаваме от щанд на щанд, разговаряйки с изложителите ту на английски, ту на немски, ту на френски. Навсякъде те посрещат с усмивка за снимки и не, не можеш да си тръгнеш, докато не опиташ продуктите. Едва не умрях след солидно парче желиран джинджифил, но човекът зад щанда почти буквално ми наля в гърлото две чаши бяло вино през смях – much better?-oh yeah thank u! [caption id="" align="aligncenter" width="622" caption="Имаш крава..."][/caption] Препоръчвам на всеки, който има път в тази посока през януари, да мине през това изложение. То е повече като произведение на изкуството, където щандовете наподобяват неповторими кулинарни картини, а продуктите са необичайни и аранжирани като за изложба. Неразделна част от шоуто са и подиумите, на които майсторите демонстрират своите умения в готварството, сладкарството и дори в лате арта. [caption id="" align="alignnone" width="700" caption="И малко лате арт "][/caption]

Време е за вечеря.

В ресторанта на четиризвездният NH Hotel са приготвили за всички участници в учредителната среща шестстепенно меню, включващо пълнен омар, сорбе, шоколадов мус, пържоли със сини сливи (отново, явно е бил сезона) и т.н. Гостите никак не изглеждат впечатлени обаче. Може и доста по-добре, е коментарът на единия от тях, въпреки че на мен ми се вижда много повече от добре. Но да, това са все пак шефове на едни от най-големите и скъпи кетърингови компании, те знаят колко по-добре и колко по-изискано може да бъде. [caption id="" align="alignnone" width="622" caption="Изкуството на подправките"][/caption] Количеството храна и вино към него и топлия и уютен ресторант така ме приспиват, че едва си държа очите отворени. Пресмятам, че вече са минали около 36 часа, в които съм спала около час и половина. Вече си представям мекото легло. Нищо такова, другари. Представителят на домакините – собственик на две кетърингови компании в Маастрихт, музикант, преподавател в университета и собственик на нощен клуб, обявява, че днес всички сме негови почетни гости... Ето каква е работата:

Маастрихт, както и цяла Холандия, е равен като длан

Един единствен хълм се издига в края на града и на него са разположени

старите градски укрепления - крепостта Св Петър

Клубът на нашия човек се помещава в допълнителна постройка, долепена за крепостната стена. „Днес празнувам десетия и последен рожден ден на моя клуб. За съжаление, властите на града решиха, че трябва до края на годината да махнат постройката, тъй като крепостните стени са културна ценност. Така че партито ще е голямо, поканил съм всички и вие идвате с мен”, заявява господин собственикът. [caption id="" align="aligncenter" width="717" caption="Крепост Св.Петър, Маастрихт"][/caption] Толкова ми се спи, че направо лошо ми става като чувам това. От друга страна думата парти винаги ми е действала меко казано освежаващо, така че след кратка, но страшна вътрешна борба, ставам и тръгвам. Пред хотела ни чакат таксита, които ни отвеждат директно на мястото. Тъй като си е далечко от центъра на града, получаваме и ваучери за такси, с което да се върнем. Аз вече съм дълбоко впечатлена от това внимание и грижа, но още нищо не съм видяла. Яд ме е единствено, че ни изненадоха с това парти и фотоапаратът остана в хотела, така че не можах да го документирам. Ще трябва да ви го опиша, така че да разберете за какво иде реч. [caption id="" align="aligncenter" width="500" caption="Крепост Св.Петър, Маастрихт"][/caption] Клубът е пълен с няколкостотин души. Маастрихт е град с размерите на Велико Търново, така че предполагам, тук са всички сравнително важни хора от града. На входа една секси мацка ми окачва на врата брандирана връзка с отварачка на края. Въобще не мога да схвана защо ми е това, но всички си имат такива. Минута по-късно разбирам каква е ситуацията. Клубът се състои от една голяма и две по-малки зали. Едната стена всъщност е външната част на самата крепост, а межу камъните има свещи. Огромни старинни огледала и полилеи са комбинирани с модерно обзавеждане. Страхотна еклектика, която между другото е характерна за целия Маастрихт. Във всяка зала има по десетина хладилни витрини, пълни с безалкохолно и бира. Ето за какво са отварачките – хладилниците на разположение и всеки взима колкото и каквото си пожелае, отваря и пие. На трите бара се предлага само вино – няколко вида бяло и червено. Отделно от това са изградени няколко временни бара, на които бармани забъркват 7-8 вида специални лонг коктейли. Още по-отделно от това сервитьори се разхождат с табли, на които носят още по-специални шорт коктейли и шотове. За капак на всичко из помещенията сноват и няколко страшни каки, препасани с патрондаши, само че вместо патрони, в тях за затъкнати пури – всякакви видове и размери. Това, което трябва да направиш, е просто да се усмихнеш на девойката, тя идва, разпита те за да разбере какво би ти допаднало, избира пура, разпалва я така, че събира погледите наоколо и ти я слага в устата. В едната зала на заведението се пушеше, защото е частно парти, въпреки че пушенето е изцяло забранено в заведенията из града. Все пак хората предпочитаха да пушат навън, предполагам по навик. В някакъв момент собственикът излезе на малката сцена и ни посвири на тромпет. През другото време вървеше музикална програма (с малко странна ретро денс музика ама такива са те холандците), в която се редуваха диджеи и живи изпълнения. Започва да ми се завива свят от цялото това изобилие. Пия от всичко по много, но вече съм толкова преуморена, че почти халюцинирам, а алкохолът нито ме вдига, нито ме сваля. Не преставам обаче да наблюдавам хората. Всички са стилни и изискани, но някак по-кежуъл, няма тигрови шарки, няма пайети и лачени обувки, няма тежки гримове и кичозни златни бижута. Друг свят. Въпреки цялото изобилие в течение на нощта не видях нито един пиян човек, нито една изцепка. В 12:00 обаче музиката секва. Това беше, дами и господа, законът не позволява повече. Чак сега забелязвам и цивилните служители на реда, които са били дискретно присъствие през цялото време. Десет минути по-късно домакините ни канят да продължим партито в ориенталски клуб в града. Аз обаче вече наистина нямам грам сила, колкото и да е изкушаваща офертата. Таксито ме води до хотела, шофьорът ми отваря вратата, а аз му подавам ваучера. "Благодаря, госпожице, пожелавам Ви лека нощ". И докато заспивам след над 40 безсънни часа, си мисля, колко много бих желала това да е моята родна страна - с възпитани и любезни хора, които наистина живеят толкова добре. А утре е ред на чаровния Маастрихт, който чака да бъде изследван. Очаквайте продължението (когато авторката го напише :) Автор: Финдли Снимки: авторът

Corporate culture at its best.

Filed under: clients from hell

За най-добър издателски проект с „Бронзов лъв 2010" бе отличена поредицата „Европейски романтизъм” на издателство „Алтера”. На официална церемония по връчването на наградите в сряда издателството получи наградата, присъдена от експертното жури, за своята "поредица от книги с оригинален замисъл или с приносен характер за българската култура, които се отличават и с добро полиграфическо изпълнение". 

Бившият естонски премиер Март Лаар, българският вицепремиер Симеон Дянков и евродепутатът Илиана Иванова дават предписания за новите страни-членки на ЕС, които не са членки на еврозоната. В Европейския парламент в Брюксел днес се проведе семинар на тема "Влиянието на кризата върху новите страни-членки на ЕС, които не са членки на еврозоната". Инициатор и модератор на форума беше българският евродепутат Илиана Иванова (ЕНП/ГЕРБ), заместник-председател на специалната комисия за кризата.

Продукти за 4 порции:
4 пресни наденички
250г Моцарела
1/2ч.л. сол
1/2ч.ч. червено вино
2с.л. олио
1ч.ч. доматен сос от консерва
1 морков
1 малка глава целина
1ч.л. захар
щипка индийско орехче
щипка сушен босилек

Приготвяне:
Правят се леки напречни разрези на повърхността на наденичките. Взема се тиган с капак. Налива се 1/2ч.ч. вода и 2с.л. олио. Поръсва се щипка сол. Слагат се наденичките. Съдът се похлупва и поставя на включен котлон. Наденичките се пържат- задушават 15 минути. Морковът и целината се белят и стържат на ренде. Запържените колбаси се подреждат в тавичка. Добавят се зеленчуците плюс доматеният сок. Поръсва се 1/2ч.л. сол, 1ч.л. захар, щипка индийско орехче и щипка сух босилек. Добавя се 1/2ч.ч. червено вино. Ястието се покрива с домакинско фолио за печене. Пече се на умерен огън 30 минути. После се изважда. Маха се фолиото. Отгоре се подрежда нарязано на кръгчета сирене Моцарела. Връща се във фурната за още 10 минути. Запеканката се поднася топла.

Винаги съм се чудил как изглеждат крадците на информация и ето лъч светлина. Пингвинът с костюма и очилата на снимката е издател на “Папарак”, когото e-vestnik току-що е осъдил на 4 бона глоба за кражба и препубликуване на постове. За малки суми законите важат!

За да си направите този красив коледен фенер имате нужда от стъклен съд ( ние използвахме буркани), накъсани на парченца тишу хартия и разредено лепило Ц200. Всеки един фенер се прави за около 10 минути, а после само трябва време да изсъхне лепилото и хартията.

Първо се поставя парченцето тишу хартия и отгоре се минава с разредено лепило Ц200. Когато различните парченца тишу се препокриват, се получата нови преливащи се цветове. След като е покрит съда, оставете да изсъхне и накрая сложете дръжка от метална нишка или друг подходящ материал.

Тишу хартия може да закипите и от новият магазин – КРОКОТАК

Вижте още:

• Въпреки че се опарихме със Сакскобургготски и Станишев, които ни доказаха нагледно, че е по-добре работата да си остане зле, отколкото да стане още по-зле, накрая си избрахме Борисов 

Пламен Асенов 

Този текст е защитен от “Закона за авторското право…..” Право за препечатването му  електронни и печатни медии получават срещу сумата от 60 лева, преведени по сметка: UniCredit Bulbank – BG 04 UNCR 70004504154064, Пламен Асенов /Plamen Asenov/ За контакти, допълнителни уточнения и поръчки – тел. 0885 99 35 74. Колеги, надявам се поне занапред да подходите професионално и проявите уважение към институцията “журналист на свободна практика”. Ние не късаме житейските блага от Дърво на живота в собствена плантация, а, също като вас, сме принудени да ги купуваме от магазина!   

“Ситуацията ще стане много по-добра, ако нещата не се влошат” – почти изцвилих от удоволствие при тази мъдрост. Бог да благослови спортните коментатори! Изтърси я онзи ден един, докато разнищваше текущият шампионат на Обединеното кралство по снукър. Не съм изненадан, нормално е тази високо интелектуална игра да стимулира и сътворяването на бисери. Миналата година например за един от играчите научихме, че, погледнат под определен ъгъл, прилича на Барух Спиноза.

Ако не се сещате, Спиноза е португалски евреин, известен като холандски философ-рационалист от 17 век, за когото пък испанецът от края на 19 и началото на 20 век Мигел де Унамуно и Хуго /човекът е само един, не се бъркайте от името/, професор по теология и ректор на университета в Саламанка, писа: “Както другите хора ги боли ръка или крак, така Спиноза го е болял Бог”.

Факт е обаче – взрях се в портрета на Спиноза и се оказа, че въпросният играч на снукър наистина удивително прилича на него, макар да съм сигурен, че в онзи момент коментаторът изобщо не е имал въпросния портрет на ръка, за да го гледа. Сравнението следователно му е дошло направо отвътре, от по-стари интелектуални натрупвания. Ето как в нашия недъгав свят високото и ниското често се смесват в непонятна за традиционния разум амалгама и метафизиката избуява във всекидневния ни физически живот.

Затова побързах да се абстрахирам от конкретния повод и да погледна по-философски на цитирания словесен бисер. Веднага си дадох сметка за дълбочините, които съдържа той. Наистина, има много и различни начини всяка ситуация да се подобри. Обаче напоследък масово практикуваният в света безпочвен оптимизъм по американски образец явно ни пречи да държим постоянно под око факта, че един от тези начини е нещата да не се влошат, докато ги подобряваме. И явно дори ние, патилите българи, сме заразени от този вид оптимизъм, та постоянно забравяме да се подсигурим.

Като пример веднага се сещам за последните три български правителства. Те дойдоха на власт, като ни пробутаха само първата част от лозунга за ситуацията, която предстои да се подобрява. Друг е въпросът, че ние като общество вероятно искахме точно това да ни бъде пробутано, защото иначе, философски погледнато – не можеш да излъжеш някого, ако той не е склонен да бъде излъган.

Но въпреки че се опарихме със Сакскобургготски и Станишев, които ни доказаха нагледно, че е по-добре работата да си остане зле, отколкото да стане още по-зле, накрая си избрахме Борисов. Избрахме си го, въпреки че дори от предварителната му любовна игра с народа беше ясно, че ни представя като образец за поведение същата схема, само малко позацапана в десни краски.

Тук отварям скоба, за да изясня един тънък момент. Някой веднага ще се засегне на партийна чест от казаното и ще ме обяви за пристрастен, защото не включвам в тази тройна поредица правителството на Костов. Но с него работата наистина е малко по-различна. Първо, той дойде на власт в момент, когато и да тръбиш, че има опасност нещата да се влошат, никой няма да ти повярва, защото при Жан Виденов наистина бяхме ударили абсолютното дъно. За разлика от абсолютната нула във физиката /- 273.15 С/, отвъд която никаква температура повече не може да падне, защото междувременно замръзва дори самата идея за температура, то абсолютното дъно в политически и обществен смисъл има тази особеност, че под него съществува безкрайна поредица дъна. Само дето на никой вече не му пука от този факт. Втората важна подробност е, че – на каквото и да отдаваме това, всеки според партийните си страсти – обективно доста неща в държавата при Костов наистина се подобриха. Признават го дори неговите заклети врагове, нищо, че съюзникът му Борисов не ще да го признае. Може би защото не му е заклет съюзник. И третият фактор, който определя различието, е, че Костов, ако помните, не обещаваше само цветя и рози, а казваше, че ще е трудно, защото знаеше, че ще е трудно. Даже, пак ако помните, самият той отначало доста време се колеба дали да вземе търкалящата се на улицата власт – вероятно защото знаеше. Е, ние пък като общество за сметка на това бързо забравихме обещанието, че ще е трудно и поискахме от него да го направи лесно, от което работата съвсем се забатачи.

Но така или иначе, да се върнем на последните три правителства. По отношение на тях българският народ за пореден път потвърди максимата на споменатия вече Унамуно, че “не е трудно да се ожениш, трудното е да си женен”. Като погледна назад в частния си живот, не би трябвало да съм много съгласен с маестрото на мисълта, защото винаги ми е било лесно и едното, и другото. Обаче се съгласявам, защото знам, че в политически и обществен план си е точно така.

Например Симеон го разлюбихме, защото лъжеше през цялото време и в края на краищата ни излъга, Сергей – защото дори не можеше да ни излъже както трябва. От няколко седмици насам е назрял моментът да преоценим матримониалните си отношения и с Борисов, защото се вижда, че той пък изобщо не може да лъже. Това твърдение на пръв поглед изглежда парадоксално, когато говорим за морал в политиката, но, погледнато от определен ъгъл, откъм техническата страна на въпроса, всъщност не е.

Да лъжеш майсторски, освен всичко негативно, си има и позитивна страна – означава да имаш ясна цел, стратегическо мислене, което ти позволява да планираш пътя до целта, както и добър усет за необходимите и излишните тактически ходове по този път. А бат` Бойко какво прави? В управлението на страната действа както му идва отвътре, не разчита дори на старите си интелектуални натрупвания, а всеки ден ни споделя по някоя нова истина. Но само истината и чистата истина такава, каквато я вижда в този именно момент, възкачен върху текущото ниво на собственото си ментално развитие или поради възникването на ситуация, пълна със случайни фактори – не истината, каквато е била според него вчера или миналия месец. Да не говорим пък за наличието на каквото и да било видимо усилие от негова страна да се придържа към някоя от малкото абсолютни истини на този свят.

Няма да припомням примерите в това отношение, за година и половина управление те станаха толкова много, че само от изброяването им парата на този текст ще отиде изцяло в свирката на емпиричния опит, без натрупванията там да донесат съществена полза. В случая обаче е важно да се припомни отново философският аспект на тези натрупвания – в резултат на изразяването на противоречиви истини по един и същи въпрос от един и същи човек обикновено се стига до положението, което народът за краткост е нарекъл “пате в кълчища”. Не знам, може в някой анимационен филм патето в кълчища да е смешен персонаж, но когато този феномен се прояви в управлението на дадена страна, тогава, освен смешно, става и страшно – най-малкото защото всички загърбват думите и се вторачват само в действията ти като реален критерий. А това означава, че дори и да искаш, вече не можеш да излъжеш, след като твоите истините  нямат никаква стойност за никого. Както се случи със самият Бойко Борисов – Quod erat demonstrandum /Което и трябваше да се докаже/.

Да вземем за пример последният му опит да се разграничи от президента Първанов. Всъщност, граждани, от доста време забелязвам, че в това отношение премиерът ни определено не жъне успехи – Първанов видимо по-лесно се разграничава от Борисов, когато му се наложи, докато за самия Борисов разграничаването от Първанов е доста по-трудно. Това се дължи точно на гореописания феномен, че вече всеки гледа какво правят ръцете, а не какво казва устата му.

„Костов пък говореше, че с Първанов сме един проект. Сега поне става ясно, че ГЕРБ не е партия, която се обвързва с някого, че си има своя програма” – заяви премиерът онзи ден, възмутен от нахалството на Костов да предлага смяна на министри, които не се справят с ангажиментите си. Тези думи на Борисов очевидно бият в две посоки – едната е да си защити министрите, другата – да се разграничи от президента. Но всички са наясно, че като реално действие шефовете на културата, образованието, земеделието, здравеопазването и транспорта наистина не се справят, така че той много греши, като обвързва пряко действия им с наличието на някаква си програма на ГЕРБ. Защото това, което всъщност разбират и си казват хората по този повод е следното: – Странно, тия пък са се изхитрили да имат политическа програма, в която е записано, че министрите не трябва да се справят с министерските си задължения. `Що ли да гласуваме за тях на следващите избори?

Другата посока от думите на Борисов, разграничаването от президента, в случая е дори още по-малко успешна, защото всички веднага се сещаме за подписаните с руснаците договори за изграждане на големите руски енергийни проекти в България и си казваме: – Как така премиерът на теория не осъществява един проект с Първанов, а на практика реализира напълно и изцяло точно неговия проект, въпреки че имаше безкрайни възможности да не го прави? И сега на другите избори като гласуваме за кандидата на ГЕРБ, няма ли да си изберем всъщност истинския кандидат на АБВ за поста?

А това са сериозни колебания, граждани. И все по-сериозни ще стават с наближаването на изборите.

Давам си сметка, че днешното ми писание по текущите политики изглежда може би твърде абстрактно, твърде академично за нечий вкус. В него няма почти нито един намек за секс, нито има гъделичкане на низките страсти на тълпата с алюзии за пиянски оргии, мръсни пари и чисти икономически или политически далавери. Причините за това са две. Първата е, че пиша точно на студентския празник и се чувствам длъжен да отдам почит на академичния дух, макар напоследък той самият да предпочита чалгата пред самия себе си. Втората е във вкорененото ми убеждение, че простата българска действителност в действителност е твърде сложна действителност и не може да се разбере пълноценно чрез прости разсъждения, тя изисква малко или много специална подготовка. И усилие. И съзнанието, че ако не разбираш в какво живееш, то неизбежно ще ти се стовари на главата. Как ще се справят с това след години децата ни, за които едно международно изследване установи, че по “езикови знания и четивни умения” са на предпоследно място в Европа, че четенето за тях е “празна загуба на време”, а осмислянето на елементарни текстове е далеч отвъд възможностите им, не ми е ясно. Пък и не ми се мисли – те да му мислят.

Само казвам, че ако не сте разбрали нещо от написаното, обадете се на Бойко Борисов да го питате що значи. Нали всички сме съгласни, че по въпросите на градината най-добре е да се пита градинаря, за философията – философа и т.н. По същата логика, за всички неясни думи и дела в държавата България в момента най-добре е да питате онзи, който твори делата и говори думите. Ние, останалите, само го зяпаме, както би зяпнал реалният Барух Спиноза, изправен пред някоя маса за снукър. Само че, за разлика от философа, докато зяпаме, нас не ни боли Бог, а нещо много по-прозаично.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com

(детски притчи, терапевтични приказки за деца)
В гората живеел царят на животните - лъвът. Той нямал, както е прието, дворци, слуги и стражи, нямал нищо, което се полага да има един цар, но всички знаели, че царят е той. Един ден му се родил син - рижо лъвче. Ще кажете, че всички лъвчета са рижи, но това било необикновено рижо. Като огън. Даже слънцето му се радвало. Но на лъвчето не му било до смях. Точно обратното, защото е много трудно, когато не си като всички. Лъвчето често се биело, защото го дразнели, а баща му го учел да бъде силно и смело. Веднъж, когато отново се прибрало с раздран нос и наранени лапи, баща му го повикал.
-Разкажи ми, защо си се бил - помолил той.
Очите на лъвчето светнали злобно:
-Тези тигри! Викат ми "риж"! Страхливи котки!
-Но ти наистина си риж - усмихнал се баща му. - Кажи, нима ти е обидно, когато те наричат лъв? Или казват, че имаш четири лапи и една опашка? Нима е срамно? Нещо лошо ли има в това?
-Не - отвърнало лъвчето.
-Тогава защо се сърдиш, когато казват, че си риж? По-лошо е отколкото да си раиран, или черен, или бял?
-Но, татко! Те ме дразнят!
-Мили синко, - казал лъвът - дразнят те, защото се озлобяваш. Всичко зависи от това, какво чуваш. Това е само цветът на кожата ти, нищо друго. И ако искаш да знаеш моето мнение, аз го намирам за най-прекрасен на белия свят. Ето така!
Лъвчето чувствало, че баща му е прав, но гордостта не му позволявала да се съгласи веднага.
-Трябва да помисля, татко, - казало то - трябва да помисля.
-Разбира се, сине - надигнал се баща му. - И помни, всичко зависи само от теб.
И знаете ли, лъвчето наистина помислило. Не че станало съвсем примерно и напълно престанало да се бие, не, разбира се. Но оттогава, като чуело зад гърба си "риж", с достойнство поглеждало през рамо и казвало:"Да, и това много ми харесва!" Постепенно съвсем престанали да го дразнят. Вече не било интересно.

Оксана Онисимова

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!