Никой не е виновен

Тази сутрин обух високите си обувки с особено чувство. По кой път да тръгна тая сутрин? – така се попитах. Това беше към пет, пет и половина. Който иска към края на дните си да се плесне по челото, да клекне безсилно и да се разтрепери от ужас, осъзнавайки, че е пропилял целия си живот в празно търкаляне в леглото – нека спи, нека се излежава до сто и до хиляда часа. Аз ставам в пет и потътрям високите си обувки насам или пък натам. Но ето тук е въпросът – накъде? Така се питах и тази сутрин, както всяка друга. Дали към веселите и безгрижните неща, или към сериозните, мрачните и дълбоките? Дали днес да бъда поет и лекомислен бърборко, запял още отрано някаква несериозна, сладка песничка? Или пък да бъда измъчен от дълбоки и тежки мисли мислител, меланхолик и разкъсан човек? С поезията ли да се захвана или с морала? Да пусна ли мозъка си да танцува или да го впрегна да оре на полето на дълговете и вините? Така се питах в тая сутрин. И тръгнах напред. А къде всъщност се намираш...

Прочети цялата новина

Свързани новини: