Двама приятели се срещат и единият казва на другия: - Знаеш ли, че в Европейския съюз са приели закон, който забранява пушенето на места, откъдето минават повече от 10 души на ден. Като познавам жена ти, вече няма да можеш да пушиш у вас в спалнята! Усмихни се, България, очаква ни весел купон и всенародно оживление, защото нашият премиер препоръча на българите, който иска да пуши, да трови жена си вкъщи. Ако може в спалнята като в горния виц. А ако не може, има изход - да откаже цигарите. Ето един възможен начин: - Какво подари на мъжа ти за рождения му ден? - Сребърна табакера, на която отвътре има моя снимка. - Сигурно му е харесала много? - Не знам, веднага след това заряза пушенето...

През последните два месеца се появиха различни слухове за следващото поколение iPad, както и за нов модел на таблета, който да бъде с по-малък размер. Според източници от индустрията въпросният iPad Mini ще се появи през пролетта, а не през есента, както се очакваше по-рано. iPad 3 от своя страна ще бъде представен през лятото, а не през март. Производителите на новите дисплеи ще бъдат AU Optronics, и LG Display, които разработват и дисплеите на iPad 2. Изглежда, ако информацията е коректна, Apple са сменили стратегията си за производство на малоразмерни таблети. При живе, Стив Джобс беше съобщил, че няма намерение да представя iPad с дисплей, по-малък от 9,7 инча, но изглежда супер успешните продукти Kindle Fire и Galaxy Nexus с Android са заставили настоящият директор Тим Кук да промени решението. За по-малкия iPad Apple ще трябва отново да модифицират софтуера си така че да може да се употребява и върху по-малки устройства. Новият продукт ще означава и нова резолюция на приложенията в App Store, което е характерно за Android OS и е фактор, който Apple се опитват да избегнат още от началото на iOS. Цената също ще се окаже решаваща при представянето на таблета на пазара. Обикновено производителите правят компромис с компонентите за сметка на дисплея, като използват по-слаби процесори или по-малко памет. Kindle Fire се продава на изключително удобна цена и Apple ще трябва да достигнат до правилната формула за да се справят с конкуренцията.

Леко се отърваха виновниците за палежите на автомобили: с един упрек и с едно премиерско указание. Ето какво им заяви той по повод съобщенията на МВР за заловен подпалвач и негови самопризнания:

„Ако тази истерия не се даваше непрекъснато, те нямаше да ги палят. Защото към тези основните подпалвачи, да ги наречем, и особено това лице, което от 20 – 30 дни МВР търсеше възможност да го арестува и да може да докаже престъплението, много други може би се прикачиха да му помогнат”.

„Затова в подобни случаи най-правилното е да не се отразява няколко дни, и те просто няма да го правят. Като се гледат по телевизията как им горят колите, те отиват и ги палят пак”.

Както виждате, злосторниците са разкрити. И аз не съм се съмнявал в тяхната истерия, която раздухват нарочно, но сега и самият министър-председател ги посочи с пръст. Вече ще внимават друг път- ако лумне нещо в държавата, ще изчакат хубавичко да изгори, за да му турят пепел и тогава да информират гражданите. Защото кой друг, ако не медиите, носи вина за палежите?

За разликата от медиите, които безобразно бързо съобщават за подпалени коли, МВР изчака мъдро почти месец. Това даде повод на премиера Борисов днес да похвали силовото ведомство за безсилието му да се справи със ситуацията с философското обобщение по адрес на подпалвачите: „ в такива случаи винаги ги хващат”. Така де, закъде да бързат от МВР -коли за палене в София има предостатъчно. Пък и така се помага на колегите от ГЕРБ в общината да разредят уличния трафик. Ловко, нали! Тъй че съвсем справедливо премиерът нахока медиите, които раздухват истерията с надути бузи, свикнали да обръщат и другата страна, щом ги зашлевят, а в същото време поздрави МВР, че „за пореден път” се и свършило работата.

И аз съм удовлетворен, но най-вече от факта, че блоговете не са криминализирани все още като медии. Вероятно и това ще стане с помощта на МВР, защото , както казва Борисов, подпалвачите „винаги ги хващат”.

Единственото ми притеснение не е в това, че вътрешният министър Цветанов пак съобщи данни за самопризнания на заловен заподозрян, разминаващи се рязко от сведенията на прокуратурата. Това със сигурност е хитър ход за заблуждаване на противника ( т.е. на медиите). Друга ми е мъката и ще цитирам буквално какво е казал Цветанов. От парламентарната трибуна съобщил ( и изобщо не си измислям), че заловеният и самопризнаващият си престъпления в София е имал „присъди за употреба на алкохол”- повече от една, дори!

И се питам: да не би да съм пропуснал въвеждането на строго ислямско законодателство в България ? Или пък арестуваният е живял в Иран или Саудитска арабия?

Като чух, че ще инкриминират пренасянето на бензин в бутилки, бързо зарових в земята празните си бутилки. Макар и без да има бензин в тях, те все пак биха могли да бъдат напълнени някога и така да бъда уличен в престъпни намерения, каквито МВР рано или късно разкрива. Сега грабвам лопатата и ще закопая до тях и пълните с алкохол шишета. Ще имам здравословна Коледа. Дано само Цецо не яхне багера и да ги изрови, че ще ме закопае.

Благодаря на партията и правителството за грижите, които полага за моето здраве!

Share on Facebook

Нощта е прекрасна, лятна, звездна – случвали са ми се и облачни и беззвездни нощи, които също са били прекрасни. Аз съм с опел кадет, но не това е важно. Важно е, че съм във Варна, където съм на гости. Само преди месец спах в същия този град в колата, тъй като свободни хотели нямаше, пък не само хотели нямаше свободни. За свободни стаи в хотелите се искат и свободни средства, нали. Нека да си призная, че не винаги имам пари. Дето се вика, понякога пари за свирка на промоция на магистралата човек няма, па камо ли за екстри към нея – примерно дупка към кавала... Пък било то и девета. Не съм изпадал досега дотам, че да спирам на Приселци по пътя за Бургас. Както всички знаят, с. Приселци е автоморгата на Варна. Там са се наредили и други разни работи край пътя, които могат такава болест да ти лепнат, че бързо да се озовеш и ти в морга. И всичко това само за пет лева. Дето се вика, гумите са от теб – проститутката не е гумаджийница. Проститутката и без реглаж го поема, без...

Фрайа Клийр

Това е втората част с откъси от голямо есе на Фрайа Клийр. То съдържа нейни неотдавнашни размишления за разрушителното въздействие на социализма, за годините на прехода, за днешното социално-психологическо състояние на Германия. Първата част може да се чете тук.

Авторката – правозащитничка, писателка, публицистка, театрална и кинорежисьорка, една от именитите дисидентки на бившата ГДР, бе така любезна да предостави по молба на блога “Де зората” своя текст, Жестът й е и израз на симпатия към България, която обича, въпреки трагичната тема, по която прави филм тази пролет и във връзка с което бе два пъти из Родопите и Рила. Филмът, показван по RTL и гледан от 5 милиона зрители е посветен на убитите преди 1990 г. от български граничари източногермански бегълци.

Както писах при последната публикация на статията на Фрайа Клийр от Ди Велт тук, не ме напуска усещането, че много от нейните наблюдения не са валидни само за социалистическа и постсоциалистическа Източна Германия, но имат видими паралели и с една някогашна страна на розите и шумкарите, днес – на ромите и мутрите…

М. Р.

---

Току що (есента на 2011 г. – бел. прев.) Бундестагът внесе промени в Закона за архивите на Щази. Това е осмата промяна на Закона от приемането му през от 1991 година. Актуалните изменения забраняват на Службата за архивите на източногерманската Държавна сигурност да назначава бивши служители на Щази.

Законът предвижда  също останалите все още в Службата 45 някогашни кадри на Щази  да бъдат преместени в други сектори на държавната администрация. Тези промени на Закона не се посрещнаха  одобрение от всички политици в Парламента. За пореден път оставам с усещането, че повечето от тях не осъзнават за какво става всъщност става дума.

Тези служители просто трябва да бъдат преместени на други работни места и моралните съображения за това са съвсем основателни. Стотици хиляди репресирани по времето на ГДР могат сега да си отдъхнат. Но моралните причини засягат съвсем повърхностно проблема в неговата цялост. Същността му е стратегическа и тя засяга цяла Германия.

Случаят е знаков  и той символизира един уникален, публично почти незабелязан процес от времето на прехода. Спазвайки своя традиционен, добре познат принцип „Демократична видимост, но всичко си остава в наши ръце“ в месеците между падането на Стената и обединението на Германия добре организирани мрежи на Щази успяха да инфилтрират всички партии и институциите на правовата държава.

Към тях трябва да добавим мрежата на онези,които още преди падането на Стената се бяха обвързали със съветските/руските тайни служби.

Тези фигури изведнъж се появиха като министър-президенти в новообединена Германия, учредиха големи фирми за недвижими имоти, станаха членове на всички партии, заеха постове в ръководството на влиятелната Евангелска академия на Църквата и дори станаха шефове на дирекции в новоучредената Служба за архивите на Щази.

Специално тази агенция бе проникната просто по мафиотски и за това е писано достатъчно още през 90-те години. Другарите умееха да играят на разкаяние и да демонстрират привързаност към демокрацията. Иначе как щяха да запазят удобните си позиции?

На нас, правозащитниците, неведнъж ни настръхваха косите в онези ранни години на последното десетилетие на XX век. Писателят Юрген Фукс, един от най-значимите противници на режима в ГДР, се бе самоподложил на изтезанието да проработи една година като научен сътрудник в т.н. Служба на Гаук (по името на първия й директор, пасторът Йоахим Гаук – бел. прев.). За онова, което преживя там, той написа по-късно потресаващата книга „Магдалена“. Вместо „VEB Horch & Guck“ (нещо като ТПК „Слухти & Надзъртай“ – така наричаха Щази в народа  – бел. прев.) Юрген измисли за Службата прякора „VEB Horch & Gauck“ (ТПК „Слухти & Гаук“ – бел. прев.)…

Недоверието на правозащитника бе насочено преди всичко към бившите офицери от Щази, предоставили след падането на Стената услугите си като консултанти на новата Служба за архивите. Не отговаряше ли тяхното назначаване буквално на старата немска пословица „Да назначиш козела за градинар“?

Кой издигна по онова време тези бивши Щази-офицери и ред други странни фигури на позиции в Службата за архивите? Коварната логика зад цялата схема се изяснява ако хвърлим поглед върху онези другари от компартията на ГДР, които като с магическа пръчица се озоваха на отговорни за кадровата политика на Службата постове. В началото дейността на наричаната тогава „Комисия за архивите“ служба се наблюдаваше от двама още съвършено неадекватни държавни секретари от Западна Германия. Когато те проумяха за какво става дума, бе вече прекалено късно – другарите бяха надхитрили комисията по всички показатели…

Какво да кажем за бившите щатни служители на Щази, които се оказва, че и до днес, 21 години след Обединението, работят като охранители в Службата? Тоест на длъжности, които им дават достъп и власт до ключовете на всички архиви и възможността на воля да изнасят или укриват саморъчно подписани декларации за сътрудничество (а те според нашия Закон са единственото меродавно доказателство за агентурно минало). А защо не и цели досиета?

Питам се също как бе възможно бивш шофьор от Държавна сигурност, служил вярно в течение на дълги години в министерството на Щази да се прехвърли така да се каже за една нощ на работа при най-върлия си враг? И не само това, но да стане личен шофьор на шефа на Службата пастор Гаук?! Тоест да заеме длъжност, която предполага почти служебно-интимни взаимоотношения и пряк достъп до най-поверителна информация, до телефонните разговори и личните контакти на директора на Службата…

*  *  *

В тези дни мисля и за жертвите на режима на ГДР. Техните травми не изчезват до днес. Мнозина реагират с дълбоко огорчение, когато виждат как техните някогашни мъчители се представят за убедени привърженици на гражданската правова държава. А напоследък на репресираните наистина им се събра немалко – далеч не само финансовата пенсионна неравнопоставеност със злосторниците от бившите властови структури.

Точно за 50-тата годишнина в памет на загиналите и осакатени при опит за бягство през Стената, някогашният орган на източногерманския Комсомол и днешен популярен левичарски всекидневник Jünge Welt излезе със забележителна и смразяваща първа страница. На голяма снимка от 13 август 1961 г. са се подредили в плътна верига бруталните морди на членове на т.н. „бойни отряди на трудещите се“ на ГДР. С шмайзери в ръка, те блокират Бранденбургската врата, пазят току що издигащия се зид и телените заграждения. А под снимката, с едър шрифт: „Благодарим ви за 28-те години на Стената!“

Броят съдържа и извънредно приложение, посветено изцяло на възхвалата на т.н. „антифашистки защѝтен вал“. На страниците на вестника заслужил о.з. полковник, с многолетен стаж в ГДР-ската армия, отговорен за граничния участък в централната зона около сградата на Райхстага, възражда мухлясалата пропаганда за Стената като гарант на мира. Нищо ново – още Сталин обяснява нападенията над своите съседи с грижа за опазването на мира.

По същия начин и след 1961 година в ГДР в името на мира се разстрелват граждани, мини разкъсват опитващите се да бягат от царството на социализма.

Как могат техните близки да понесат сегашната подигравка във водещия левичарски всекидневник, близък до влиятелни кръгове на „реформираната“ уж партия Левица?

Но само това да беше. Възмутителни са и явления от съвсем друг порядък. Хиляди верни сътрудници на компартията и на Държавна сигурност имат например правото да се кичат до края на живота си с докторски титли, въпреки, че никога не са съставили какъвто и да е труд, отличаващ се с индивидуален интелектуален принос. Имам предвид например ГДР-ски юристи, доценти по марксизъм-ленинизъм, кадри от редовете на армията, милицията и Държавна сигурност…

Какво може да се очаква от техните „научни трудове“. Та нали ако някой от тях бе написал нещо оригинално, самостоятелно и идеологически независимо, той незабавно и бързо щеше да остане без работа. Такава бе съдбата на мнозина, които си позволяваха в онези години да доверят на хартия, да споделят с приятели или да изговорят публично изводите от своя независим и свободен процес на интелектуална еманципация от системата.

Причините за тази деформация са заложени в Договора за обединение на двете Германии от 31 август 1990 г. В него е записано, че всички академични дипломи, степени и титли на ГДР запазват валидност и важат без ограничения и без каквито и да са проверки или допълнителни изпити. Това е болезнено и трудно разбираемо. Може ли да не настръхне човек, когато чуе как днес някогашни яростни догматици на марксизма-ленинизма се наричат най-самоуверено „доктор на философските науки“? Или как юристи от една държава, отличаваща се с перманентно издевателство над правото, днес се кипрят с докторска титла върху фирмата на кантората си?

Публицистът Хенрик Бродер си бе направил труда да проучи дисертацията на водача на посткомунистическата партия ПДС/Левица, адвоката Грегор Гизи. Оказа се, че вместо докторска работа става дума за 230 страници възхвала на „социалистическото производство“, на „социалистическото право“  и на „социалистическата демокрация“, които според другаря Гизи процъфтявали в ГДР. Разбира се целият том е плътно зареден с цитати на Брежнев, Хонекер, Маркс, Енгелс и Ленин, с разширени варианти на идеологически уводни статии от партийния печат, с цели параграфи от докладите на ЦК и от речи на партийни конгреси…

Бродер пише: „Това че Гизи е успял да защити дисертация с тази блудкава манджа от сгъстен въздух и разреден сос отговаря напълно на порядките в научните среди на ГДР. А това, че има право да носи титлата си до днес е пример за една от поносимите колатерални щети на Обединението.“

*  *  *

Казват, че времето работи в полза на демокрацията. Но без истински ангажимент на всички ни, може и нищо да не се получи. Затова много от приятелите ми от онова време и аз самата все по-често се стараем да посещаваме училища, да говорим с учениците из цялата страна – и на Изток, и на Запад. Защото двете германски тоталитарни диктатури отплуват все по-далеч в историческото минало, заличават се от непосредствения обществен спомен. Представата за това как се живееше в условията на несвобода чезне в Централна и Източна Европа.

Трудно се преподава днес в рамките на два учебни часа комплексното преживяване на диктатурата, на страха и безсилието. Ето защо разработихме цял т.н. „проектен учебен ден“ на тема живот в някогашната ГДР. Все по-често учители го включват в своите планове.

Как изглежда такъв учебен ден?

В течение на 6 учебни часа водя учениците хронологично през онази Германия, която беше заграбила и държеше в плен такива понятия като мир и демокрация. Описвам как изглеждаше всекидневието на семейства, които отказваха да се приспособят конформистки към социалистическия начин на живот. Разказвам за бегълците, за вълните емигранти в посока на Запад, за издевателствата над младежите, за присъдите над инакомислещи, за бита в затворите, за това как се опитваха да ни превърнат в „нови социалистически хора“, за бруталността и идеологическия тормоз в името на някакво „светло комунистическо бъдеще“, което се виждало вече на хоризонта…

С помощта на филмови кадри, с разкази, с факти, цифри и откъси от книги и с колкото може повече дискусионни форми на общуване се старая да въвлека учениците навътре във всекидневието на една диктатура, да направя осезаемо за тях усещането как системата деформира личността на всекиго. Това са неща, за които младите хора днес нямат абсолютно никаква представа.

Така преминаваме през четирите десетилетия на социалистическата диктатура в Източна Германия за да се върнем накрая в нашата днешна действителност. След виртуалното ни пътешествие учениците възприемат по друг начин, почти с благодарност, света, в който живеят днес. А в особено успешни случаи ми се удава да привлека няколко от тях и за доброволна дейност за Амнести интернешънъл, като им напомня, че и в началото на XXI век по света има десетки диктатури, чиито граждани се нуждаят от нашата солидарност.

След такъв проектен учебен ден едва ли някой от учениците ще се хване на демагогските фрази на екскомунистите от днешната партия Левица.

Искам на финала да призова към спокойствие. Няма кой знае какво повече да очакваме от другарите. Покаяние или чувство за срам са чужди думи за тези вечно верни на вчерашния ден фигури. Полковникът, който наскоро възхваляваше  във в-к Junge Welt Стената и затвора на Щази в Берлин-Хоеншьонхаузен бе осъден след 1990 година от демократичен съд на 4 години условно заради убитите по границата. Днес той заявява, че се гордее с тази присъда.

Лидерката на партията на екскомунистите Гезине Льотч праща честитки за рождения ден на „уважаемия другар Фидел Кастро“. Изтъкнати фигури сред левите другари държат публични лекции на тема „ЕС като проект за империалистическа интеграция“ или „Строежът на Стената – принос за опазване на мира в Европа“. Други носталгично питат в медиите „Къде е пътят към комунизма?“ Трети пък са прекъснали пъпната си връв с потисническата държава и не искат да имат нищо общо с ГДР. Нито я защитават, нито искат да се говори за нея. Покриват всичко с мълчание.

А как живеят така наречените „нормални граждани“ на някогашната ГДР. Как се справят междувременно със свободата онези, които десетилетия живееха под ключ?

Скоро след падането на Стената поетът и политически емигрант на Запад Райнер Кунце сподели свое наблюдение: „Хората в ГДР не можеха да знаят какво значи това, да се стремиш към свободата. Те си мислеха – не всички, разбира се – че свободата е нещо, което можеш да получиш просто така, даром. Те очакваха свобода без никакви рискове. Свобода, която, как по-точно да го кажа… която можеш при нужда да теглиш от сметката си. Добре администрирана свобода. Комфортна свобода. Аз пък казвам: нищо не е по-некомфортно от свободата. Но и нищо не е по-желано.“

Междувременно се усеща известна промяна в настройките на източните германци. Току що публикувана студия на големия демоскопски институт Аленсбах сочи, че за пръв път в отговор на въпрос за задоволството от живота и за факторите, които влияят на него, големите разлики между Изтока и Запада са се стопили забележимо. Източна Германия все още леко изостава от Западна по „коефициента на задоволство“, но никога след Обединението отстоянието между двете части на страната не е било толкова малко. А източните саксонци дори изразяват вече по-голямо задоволство от живота отколкото сънародниците им в Хесен. Нима това не окуражава?

Една разлика обаче прави впечатление и то вътре в източните провинции: младите хора на Изток са забележимо по-доволни от своя живот, отколкото по-възрастните в същия регион. Имаме вече ново поколение, израснало изцяло в условията на свобода, което приема най-естествено системата на демокрацията и уверено се ориентира в нея. Това поколение не познава дълголетния страх, не е деформирано от самоцензура и идеологически конформизъм. Тези млади хора не са били принудени да избират между ламтежа за власт и парализиращото безсилие.

Те могат открито да говорят за нещата, които ги вълнуват. Могат сами да възпитават децата си тъй както желаят, вместо да трябва да ги предоставят от кърмаческа възраст на държавата и на нейните идеологически калъпи.

Щастието се състои и в това да можеш сам да решаваш живота си.

(Край)

© за превода: Милен Радев

Фрайа Клийр

Това е втората част с откъси на голямо есе на Фрайа Клийр. То съдържа нейни неотдавнашни размишленията й за разрушителното въздействие на социализма, за годините на прехода, за днешното социално-психологическо състояние на Германия. Първата част може да се чете тук.

Авторката – правозащитничка, писателка, публицистка, театрална и кинорежисьорка, една от именитите дисидентки на бившата ГДР, бе така любезна да предостави по молба на блога “Де зората” своя текст, Жестът й е и израз на симпатия към България, която обича, въпреки трагичната тема, по която прави филм тази пролет и във връзка с което бе два пъти из Родопите и Рила. Филмът, показван по RTL и гледан от 5 милиона зрители е посветен на убитите преди 1990 г. от български граничари източногермански бегълци.

Както писах при последната публикация на статията на Фрайа Клийр от Ди Велт тук, не ме напуска усещането, че много от нейните наблюдения не са валидни само за социалистическа и постсоциалистическа Източна Германия, но имат видими паралели и с една някогашна страна на розите и шумкарите, днес – на ромите и мутрите…

М. Р.

---

Току що (есента на 2011 г. – бел. прев.) Бундестагът внесе промени в Закона за архивите на Щази. Това е осмата промяна на Закона от приемането му през от 1991 година. Актуалните изменения забраняват на Службата за архивите на източногерманската Държавна сигурност да назначава бивши служители на Щази.

Законът предвижда  също останалите все още в Службата 45 някогашни кадри на Щази  да бъдат преместени в други сектори на държавната администрация. Тези промени на Закона не се посрещнаха  одобрение от всички политици в Парламента. За пореден път оставам с усещането, че повечето от тях не осъзнават за какво става всъщност става дума.

Тези служители просто трябва да бъдат преместени на други работни места и моралните съображения за това са съвсем основателни. Стотици хиляди репресирани по времето на ГДР могат сега да си отдъхнат. Но моралните причини засягат съвсем повърхностно проблема в неговата цялост. Същността му е стратегическа и тя засяга цяла Германия.

Случаят е знаков  и той символизира един уникален, публично почти незабелязан процес от времето на прехода. Спазвайки своя традиционен, добре познат принцип „Демократична видимост, но всичко си остава в наши ръце“ в месеците между падането на Стената и обединението на Германия добре организирани мрежи на Щази успяха да инфилтрират всички партии и институциите на правовата държава.

Към тях трябва да добавим мрежата на онези,които още преди падането на Стената се бяха обвързали със съветските/руските тайни служби.

Тези фигури изведнъж се появиха като министър-президенти в новообединена Германия, учредиха големи фирми за недвижими имоти, станаха членове на всички партии, заеха постове в ръководството на влиятелната Евангелска академия на Църквата и дори станаха шефове на дирекции в новоучредената Служба за архивите на Щази.

Специално тази агенция бе проникната просто по мафиотски и за това е писано достатъчно още през 90-те години. Другарите умееха да играят на разкаяние и да демонстрират привързаност към демокрацията. Иначе как щяха да запазят удобните си позиции?

На нас, правозащитниците, неведнъж ни настръхваха косите в онези ранни години на последното десетилетие на XX век. Писателят Юрген Фукс, един от най-значимите противници на режима в ГДР, се бе самоподложил на изтезанието да проработи една година като научен сътрудник в т.н. Служба на Гаук (по името на първия й директор, пасторът Йоахим Гаук – бел. прев.). За онова, което преживя там, той написа по-късно потресаващата книга „Магдалена“. Вместо „VEB Horch & Guck“ (нещо като ТПК „Слухти & Надзъртай“ – така наричаха Щази в народа  – бел. прев.) Юрген измисли за Службата прякора „VEB Horch & Gauck“ (ТПК „Слухти & Гаук“ – бел. прев.)…

Недоверието на правозащитника бе насочено преди всичко към бившите офицери от Щази, предоставили след падането на Стената услугите си като консултанти на новата Служба за архивите. Не отговаряше ли тяхното назначаване буквално на старата немска пословица „Да назначиш козела за градинар“?

Кой издигна по онова време тези бивши Щази-офицери и ред други странни фигури на позиции в Службата за архивите? Коварната логика зад цялата схема се изяснява ако хвърлим поглед върху онези другари от компартията на ГДР, които като с магическа пръчица се озоваха на отговорни за кадровата политика на Службата постове. В началото дейността на наричаната тогава „Комисия за архивите“ служба се наблюдаваше от двама още съвършено неадекватни държавни секретари от Западна Германия. Когато те проумяха за какво става дума, бе вече прекалено късно – другарите бяха надхитрили комисията по всички показатели…

Какво да кажем за бившите щатни служители на Щази, които се оказва, че и до днес, 21 години след Обединението, работят като охранители в Службата? Тоест на длъжности, които им дават достъп и власт до ключовете на всички архиви и възможността на воля да изнасят или укриват саморъчно подписани декларации за сътрудничество (а те според нашия Закон са единственото меродавно доказателство за агентурно минало). А защо не и цели досиета?

Питам се също как бе възможно бивш шофьор от Държавна сигурност, служил вярно в течение на дълги години в министерството на Щази да се прехвърли така да се каже за една нощ на работа при най-върлия си враг? И не само това, но да стане личен шофьор на шефа на Службата пастор Гаук?! Тоест да заеме длъжност, която предполага почти служебно-интимни взаимоотношения и пряк достъп до най-поверителна информация, до телефонните разговори и личните контакти на директора на Службата…

*  *  *

В тези дни мисля и за жертвите на режима на ГДР. Техните травми не изчезват до днес. Мнозина реагират с дълбоко огорчение, когато виждат как техните някогашни мъчители се представят за убедени привърженици на гражданската правова държава. А напоследък на репресираните наистина им се събра немалко – далеч не само финансовата пенсионна неравнопоставеност със злосторниците от бившите властови структури.

Точно за 50-тата годишнина в памет на загиналите и осакатени при опит за бягство през Стената, някогашният орган на източногерманския Комсомол и днешен популярен левичарски всекидневник Jünge Welt излезе със забележителна и смразяваща първа страница. На голяма снимка от 13 август 1961 г. са се подредили в плътна верига бруталните морди на членове на т.н. „бойни отряди на трудещите се“ на ГДР. С шмайзери в ръка, те блокират Бранденбургската врата, пазят току що издигащия се зид и телените заграждения. А под снимката, с едър шрифт: „Благодарим ви за 28-те години на Стената!“

Броят съдържа и извънредно приложение, посветено изцяло на възхвалата на т.н. „антифашистки защѝтен вал“. На страниците на вестника заслужил о.з. полковник, с многолетен стаж в ГДР-ската армия, отговорен за граничния участък в централната зона около сградата на Райхстага, възражда мухлясалата пропаганда за Стената като гарант на мира. Нищо ново – още Сталин обяснява нападенията над своите съседи с грижа за опазването на мира.

По същия начин и след 1961 година в ГДР в името на мира се разстрелват граждани, мини разкъсват опитващите се да бягат от царството на социализма.

Как могат техните близки да понесат сегашната подигравка във водещия левичарски всекидневник, близък до влиятелни кръгове на „реформираната“ уж партия Левица?

Но само това да беше. Възмутителни са и явления от съвсем друг порядък. Хиляди верни сътрудници на компартията и на Държавна сигурност имат например правото да се кичат до края на живота си с докторски титли, въпреки, че никога не са съставили какъвто и да е труд, отличаващ се с индивидуален интелектуален принос. Имам предвид например ГДР-ски юристи, доценти по марксизъм-ленинизъм, кадри от редовете на армията, милицията и Държавна сигурност…

Какво може да се очаква от техните „научни трудове“. Та нали ако някой от тях бе написал нещо оригинално, самостоятелно и идеологически независимо, той незабавно и бързо щеше да остане без работа. Такава бе съдбата на мнозина, които си позволяваха в онези години да доверят на хартия, да споделят с приятели или да изговорят публично изводите от своя независим и свободен процес на интелектуална еманципация от системата.

Причините за тази деформация са заложени в Договора за обединение на двете Германии от 31 август 1990 г. В него е записано, че всички академични дипломи, степени и титли на ГДР запазват валидност и важат без ограничения и без каквито и да са проверки или допълнителни изпити. Това е болезнено и трудно разбираемо. Може ли да не настръхне човек, когато чуе как днес някогашни яростни догматици на марксизма-ленинизма се наричат най-самоуверено „доктор на философските науки“? Или как юристи от една държава, отличаваща се с перманентно издевателство над правото, днес се кипрят с докторска титла върху фирмата на кантората си?

Публицистът Хенрик Бродер си бе направил труда да проучи дисертацията на водача на посткомунистическата партия ПДС/Левица, адвоката Грегор Гизи. Оказа се, че вместо докторска работа става дума за 230 страници възхвала на „социалистическото производство“, на „социалистическото право“  и на „социалистическата демокрация“, които според другаря Гизи процъфтявали в ГДР. Разбира се целият том е плътно зареден с цитати на Брежнев, Хонекер, Маркс, Енгелс и Ленин, с разширени варианти на идеологически уводни статии от партийния печат, с цели параграфи от докладите на ЦК и от речи на партийни конгреси…

Бродер пише: „Това че Гизи е успял да защити дисертация с тази блудкава манджа от сгъстен въздух и разреден сос отговаря напълно на порядките в научните среди на ГДР. А това, че има право да носи титлата си до днес е пример за една от поносимите колатерални щети на Обединението.“

*  *  *

Казват, че времето работи в полза на демокрацията. Но без истински ангажимент на всички ни, може и нищо да не се получи. Затова много от приятелите ми от онова време и аз самата все по-често се стараем да посещаваме училища, да говорим с учениците из цялата страна – и на Изток, и на Запад. Защото двете германски тоталитарни диктатури отплуват все по-далеч в историческото минало, заличават се от непосредствения обществен спомен. Представата за това как се живееше в условията на несвобода чезне в Централна и Източна Европа.

Трудно се преподава днес в рамките на два учебни часа комплексното преживяване на диктатурата, на страха и безсилието. Ето защо разработихме цял т.н. „проектен учебен ден“ на тема живот в някогашната ГДР. Все по-често учители го включват в своите планове.

Как изглежда такъв учебен ден?

В течение на 6 учебни часа водя учениците хронологично през онази Германия, която беше заграбила и държеше в плен такива понятия като мир и демокрация. Описвам как изглеждаше всекидневието на семейства, които отказваха да се приспособят конформистки към социалистическия начин на живот. Разказвам за бегълците, за вълните емигранти в посока на Запад, за издевателствата над младежите, за присъдите над инакомислещи, за бита в затворите, за това как се опитваха да ни превърнат в „нови социалистически хора“, за бруталността и идеологическия тормоз в името на някакво „светло комунистическо бъдеще“, което се виждало вече на хоризонта…

С помощта на филмови кадри, с разкази, с факти, цифри и откъси от книги и с колкото може повече дискусионни форми на общуване се старая да въвлека учениците навътре във всекидневието на една диктатура, да направя осезаемо за тях усещането как системата деформира личността на всекиго. Това са неща, за които младите хора днес нямат абсолютно никаква представа.

Така преминаваме през четирите десетилетия на социалистическата диктатура в Източна Германия за да се върнем накрая в нашата днешна действителност. След виртуалното ни пътешествие учениците възприемат по друг начин, почти с благодарност, света, в който живеят днес. А в особено успешни случаи ми се удава да привлека няколко от тях и за доброволна дейност за Амнести интернешънъл, като им напомня, че и в началото на XXI век по света има десетки диктатури, чиито граждани се нуждаят от нашата солидарност.

След такъв проектен учебен ден едва ли някой от учениците ще се хване на демагогските фрази на екскомунистите от днешната партия Левица.

Искам на финала да призова към спокойствие. Няма кой знае какво повече да очакваме от другарите. Покаяние или чувство за срам са чужди думи за тези вечно верни на вчерашния ден фигури. Полковникът, който наскоро възхваляваше  във в-к Junge Welt Стената и затвора на Щази в Берлин-Хоеншьонхаузен бе осъден след 1990 година от демократичен съд на 4 години условно заради убитите по границата. Днес той заявява, че се гордее с тази присъда.

Лидерката на партията на екскомунистите Гезине Льотч праща честитки за рождения ден на „уважаемия другар Фидел Кастро“. Изтъкнати фигури сред левите другари държат публични лекции на тема „ЕС като проект за империалистическа интеграция“ или „Строежът на Стената – принос за опазване на мира в Европа“. Други носталгично питат в медиите „Къде е пътят към комунизма?“ Трети пък са прекъснали пъпната си връв с потисническата държава и не искат да имат нищо общо с ГДР. Нито я защитават, нито искат да се говори за нея. Покриват всичко с мълчание.

А как живеят така наречените „нормални граждани“ на някогашната ГДР. Как се справят междувременно със свободата онези, които десетилетия живееха под ключ?

Скоро след падането на Стената поетът и политически емигрант на Запад Райнер Кунце сподели свое наблюдение: „Хората в ГДР не можеха да знаят какво значи това, да се стремиш към свободата. Те си мислеха – не всички, разбира се – че свободата е нещо, което можеш да получиш просто така, даром. Те очакваха свобода без никакви рискове. Свобода, която, как по-точно да го кажа… която можеш при нужда да теглиш от сметката си. Добре администрирана свобода. Комфортна свобода. Аз пък казвам: нищо не е по-некомфортно от свободата. Но и нищо не е по-желано.“

Междувременно се усеща известна промяна в настройките на източните германци. Току що публикувана студия на големия демоскопски институт Аленсбах сочи, че за пръв път в отговор на въпрос за задоволството от живота и за факторите, които влияят на него, големите разлики между Изтока и Запада са се стопили забележимо. Източна Германия все още леко изостава от Западна по „коефициента на задоволство“, но никога след Обединението отстоянието между двете части на страната не е било толкова малко. А източните саксонци дори изразяват вече по-голямо задоволство от живота отколкото сънародниците им в Хесен. Нима това не окуражава?

Една разлика обаче прави впечатление и то вътре в източните провинции: младите хора на Изток са забележимо по-доволни от своя живот, отколкото по-възрастните в същия регион. Имаме вече ново поколение, израснало изцяло в условията на свобода, което приема най-естествено системата на демокрацията и уверено се ориентира в нея. Това поколение не познава дълголетния страх, не е деформирано от самоцензура и идеологически конформизъм. Тези млади хора не са били принудени да избират между ламтежа за власт и парализиращото безсилие.

Те могат открито да говорят за нещата, които ги вълнуват. Могат сами да възпитават децата си тъй както желаят, вместо да трябва да ги предоставят от кърмаческа възраст на държавата и на нейните идеологически калъпи.

Щастието се състои и в това да можеш сам да решаваш живота си.

(Край)

© за превода: Милен Радев

Едно време имахме Априлско въстание, героично, но и твърде малобройно и неуспешно. Дойдоха братята руснаци да завладяват проливите и пътьом ни освободиха.

После си поканихме австриец за цар, и той там какво направи и какво не – историята вече не помни.

После се сродихме с Хитлерова Германия, но руснаците я победиха и пак ни освободиха – наложиха ни да им правим компоти и да вяваме в комунизма.

Един ден руснаците ни се обадиха, че ще разтурят седянката, казаха да махаме комунизма и да правим демокрация. И направихме.

Изключително нормално е, в страна, в която нещата се случват без участието на народа, последният да се чувства не съвсем на място и да разбира последен какво става. Ако чакахме на него, щяхме да сме си още част от Турция. И може би щяхме да сме и по-добре.

Напоследък, уважаеми, предполагаме, на голяма част от нас често се случва да изпаднат в тежък размисъл, съчетан с паническо чувство на безпокойство, а като прибавим към това традиционното първично човешко чувство на ужас, породено от обитаването на татковината - ситуацията в душите на гражданството наистина е тревожна. В последната седмица, почитаеми, след като внимателно сте следили информационния поток с горящите автомобили, наистина е твърде вероятно да си причините тежко душевно разстройство и да правите непрекъснато опити за отхвърляне на действителността. Сега ще пристъпим към обществените си задължения да разтълкуваме по оптимистичен начин поредицата от материални трагедии, произтекли през тази седмица, като се надяваме отново да приемете случващото се като нещо напълно нормално. Основният положителен резултат е, че гражданите започнаха да се сдружават и създадоха свое опълчение, което на смени ще бди дали някой не се опитва да пали коли, за да го залови на място. Това,...

Полина Маринова е председател и съосновател на Българското вегетарианско общество. Координатор е и на местната организация в София. Завършила е бакалавър в УНСС със специалност Стопанско управление. - Госпожо Маринова, откога сте вегетарианка и как решихте да станете такава? - Не ям месо от 6-7 години. Причините, поради които реших да стана вегетарианка, са изцяло етични спрямо животните. Доста хора тогава ми повтаряха, че е вредно, но ако се върна назад, отново бих избрала същото. На по-късен етап дойде и здравословната причина. Започнах да се интересувам от този начин на живот, защото той е и на светоусещане. Има много здравословни преимущества. Впоследствие коригирах някои неща в диетата си, тъй като един начинаещ вегетарианец може да направи доста грешки. Има опасност накрая някои елементи да липсват в тялото и противниците на този вид хранене да кажат „вегетарианството е виновно”, а всъщност не е така. Просто хората не знаят как да се хранят. Може да си вегетарианец и да...

Българите са толерантни. Всички трябва да получим по някоя и друга награда за това. Най-после да имаме някаква полза, че си запушваме носа инстинктивно, като минем покрай някой наш съгражданин с тъмна кожа. Зачитаме правото на ромите да тънат в мизерия и да се издържат с просия. Вярваме, че щом майката от гетото си е родила отрочето, разполага с пълното право да не го пуска на училище и да го сритва, ако случайно се пробва да срича. Понякога, когато ни е много криво и не ни стигат парите, семейното щастие става кошмар и не можем да си купим сланинка на свястна цена. Тогава първата жертва на гнева срещу световната несправедливост става толерантността. Докато не сложим нещо блажничко в устата, мисълта за ромската инвазия не спира да ни тормози. С пяна на устата си редим всичките клишета за малцинства, които вече се предават като семейна традиция от баща на син. Повтаряме си мантрата за успокоение и докарване на кулинарна или друга благинка: “Да им е.а майката на тия цигани. Не си...

Sony добавиха нова функционалност към своя Tablet S на пазара в Япония, която му позволява да играе ролята на контролер към настолната конзола PlayStation 3. Една от ключовите характеристики на продуктовата линия от таблети на японския производител, е, че те са единствените устройства, опериращи с Android OS, които поддържат връзка с PlayStation. За в момента на разположение за игра с Tablet S са само 32-битовите заглавия от дните на оригиналната PlayStation. Преди това те обачеха може да се играят единствено с виртуалния контролер. За да рекламира новата функционалност в таблета, Sony предложи безплатно изтегляне на заглавието Ape Escape. Въпреки че и таблетът и конзолата се свързват безжично чрез Bluetooth, от компанията споделят, че за да се осъществи връката е нужна употребата на USB кабел, който обикновено се използва за камери и други периферни устройства. Лошата новина е, че само потребителите на Tablet S ще получат възможността за игра, докато тези, притежатели на Tablet P няма да могат да се възползват от новата функционалност. Sony вече продават преносима зареждаща докинг стация за таблета, с чиято помощ притежателите на Tablet S ще бъдат подготвени за много по-дълги часове на игра с PS3.

Тук отново ще се върна към моята стара поредица за Местата в България; местата, които съм видял и които са ме накарали да се развълнувам. Пътешествие. Аз и моите най-стари и велики приятели. Отдавна бяхме решили да го направим. И ето че дойде време да го направим. Но нека първо кажа две думи... не - сто думи, двеста думи или хиляда думи - за приятелите. Приятели, струва ми се, могат да се родят и да живеят само когато... Когато волите се опънат като сухожилия на умиращ кон; когато характерите се сблъскат като остри камъни; когато времената са сурови, когато въздухът като студен и ярък свидетел обгражда живот от живо месо и кръв; когато сърцата треперят, когато смъртта стои наблизо, когато зъбите скърцат с пясък между тях; когато юмруците се свиват и стомасите се свиват; когато мъжете са мъже и когато вселената е празен черен мрак, а светлината е малко изключение, към което душите трепетно се стремят. Да. В моловете, в кафенетата с биопродукти, в библиотеките с постоянна...

Властите в Пекин са въвели нови правила за регистрация на потребителите в микроблоговете, предназначени за улесняване на идентификацията на лица, разпространяващи информация, която не отговаря на „местните нужди”. Китай плътно контролира микроблоговете. Потребителите и сега са бомбардирани от обвинения в разпространение на „неоснователни слухове”, а операторите на услуги използват специални софтуерни инструменти за наблюдение на съдържанието и блокиране и изтриване на съобщения с „неподходящо съдържание”. Филтрират се и се премахват „политически безотговорни” постове, „провокативни публикации” и т.н. Сега официално, чрез заплаха от преследване, Пекин изисква от потребителите на микроблоговете в тримесечен срок да се регистрират с реалната си идентичност. Тези мерки се предприемат с цел „да се защитят интересите на потребителите и да се подобри доверието в Интернет”. Мярката „не само не пречи на развитието на микроблоговете, но и ще подобри тези услуги”, казват властите. След Пекин, подобни правила могат да бъдат въведени и в други китайски градове, включително Шанхай и Гуанджоу. Въпреки това, не е ясно как проверяването на достоверността на регистрираните данни ще бъде осъществено на практика. Микроблоговете в Китай, включително популярният Weibo, имат повече от 300 милиона потребители, и този брой продължава да расте.

В последния ден на Шестия Медиен панаир от 17 ч. в 13-а зала на Факултета по журналистика и масова комуникация ще бъде представен сборникът “Когато медиите не бяха постмодерни”.

В книгата са събрани историите на "онзи отрязък от теоретичната история, в който медиите изпъкват с цялата си значимост". Изданието събира творби на Валтер Бенямин, Бертолт Брехт, Зигфрид Кракауер, Рудолф Арнхайм и Теодор В. Адорно, а съставител на сборника е проф. Стилиян Йотов, който ще представи книгата пред публиката на Медийния панаир.

Преводачи на книгата са Силвия Вълкова и Георги Кайтазов.

Автомобили палят не само у нас. Горяха преди години и в Париж по време на имигрантския бунт. После в Берлин. И в Москва изпепеляват по пет-шест автомобила всяка нощ, по данни на вътрешното им министерство за последното полугодие са извършени 119 палежа. Бумът там е бил през лятото на 2008 година, когато за три седмици са изгорели 130 леки автомобила. Отговорността поема група анархисти. Опиянени от гледката на запалените коли, те снимат и качват видеоклиповете в мрежата. А собствениците на автомобили се организират по квартали и започват да дават дежурства нощем. Това кара подпалвачите да се прехвърлят в други градове. В Русия профилът на пироманите е ясен. По мнение на психолози става дума за социален бунт на хора, „които нямат и никога няма да имат”. По всяка вероятност психопортретът на българските подпалвачи е сходен. Само че в Москва, за разлика от София, палят само най-скъпи автомобили от марки като Тойота, Рейндж Роувър, Мерцедес, ВMV и други подобни и то с „блатни”...

Тревожна новина за всички притежатели на мобилни устройства, работещи под операционната система на Google – Android. Оказа се, че броят на Android вирусите за последната половин година се е удвоил и продължава да нараства. Това ясно след щателното проучване на Lookout – фирма, занимаваща се с онлайн сигурността на мобилните устройства от ново поколение. Експертите от агенцията начислиха близо 1000 Android вируса, които сериозно застрашават мобилните телефони и таблетите. Докладът на Lookout бе публикуван и коментиран лично от фирмата на страницата на информационния портал CNET. Според експертите на Lookout по-голяма част от Android вирусите са скрити в мобилните приложения. Този факт създава още по-рискова ситуация за мобилните потребители, тъй като интересът към тези програми и игри се покачва с всеки изминал ден. За съжаление, вирусите се крият дори в официалния магазин за мобилни приложения – Android Market. От Lookout подчертават, че в началото на вече отиващата си 2011 година шансът вашето мобилно устройство – без значение какво е, но задължително работещо под операционната система Android – да се зарази с вирус бе около 1%. Сега този риск се покачва и стига до цели 4%. Освен това от фирмата за онлайн сигурността подчертават и разясняват, че най-много вируси за Android устройствата са създадени на териториите на страните САЩ, Китай, Русия и Израел. От тук следва и друг извод – шансът един потребител да се натъкне на линк със зловреден код е близо 35%. Въпреки тревожната статистика, от Lookout поясняват, че Google правят всичко възможно да редуцират броя на Android вирусите. Така например, за последния месец лидерите сред интернет търсачките елиминираха близо 22 приложения от своя онлайн магазин за мобилни приложения Android Market под предлог, че са вирусоносители.

Според последните слухове, разнесли се из интернет пространството, Dell се насочват към политика, подобна на тази, която Acer плануват да следват от тук нататък. Припомняме ви, че Acer възнамеряват да намалят с близо една трета от продукцията. По-конкретно, тайванската компания ще намали не толкова количеството на производството, колкото видовете предлагани продукти. Същата крачка предприемат и лидерите от Dell. Оказа се, че американската корпорация е взела решение да прекрати производството на ноутбуци. Информацията за плана на Dell започна да се разпространява още от вчера. Тя се появи малко след като стана ясно, че и Streаk таблетите се спират от продажба. За сметка на това обаче, американските производители възнамеряват да фокусират средствата и ресурсите си върху предлагането на по-широка и богата гама от модерни ултрабуци. Всъщност, от Dell отдавна изразиха големите си надежди за ултра тънките лаптопи. През 2012 година компанията е решила значително да увеличи производтсвото на тези устройства. За момента обаче от Dell не са дали никакъв коментар във връзка с новата им стратегия. Със сигурност обаче американската компания няма да си позволи да изостане на технологичния пазар и ще се съобрази с новите тенденции и новите предпочитания от страна на аудиторията. Все по-осезаем е интересът на потребителите към таблетите и ултрабуците. Търсенето на ноутбуците намалява значително и Dell едва ли ще продължат производството им. Още в началото на идната 2012 година ще се проведе и конференцията на CES събитието. Точно тогава – през януари месец – Dell се готвят да зарадват клиентите си с най-новата серия от модерни ултрабуци. Имайки предвид тенденциите на пазара, много е вероятно и други лидери в технологичната индустрия да последват примера на америкснаките производители.

Конституционният съд (КС) се произнесе по искането за касиране на президентските избори в България.


Решението, лишено от солидна вътрешна и международно-правна аргументация, се свежда до много елементарно и, за съжаление, изцяло не-юридическо твърдение: има нарушения, но те са несъществени… Именно, несъществени:

В становището на новоизбраните президент и вицепрезидент Росен Асенов Плевнелиев и Маргарита Стефанова Попова се заключава, че не е възможно в едни нормални демократични избори, както при всяко човешко дело, да няма пропуски и нарушения и се прави позоваване на практиката на Конституционния съд за това, че от решаващо значение при преценката за законност на произведени избори е дали по делото ще се установят толкова съществени и многобройни нарушения на закона, които да мотивират у Съда убеждението, че ако не бяха се случили, изборният резултат щеше да бъде друг.

Така с едно несъществено от професионална гледна точка определение членовете на КС, довършиха това, което ГЕРБ и лично Искра Фидосова започнаха — окончателно легитимираха отношението на политическия елит към българския народ като към идиоти по същество.

Междувременно, впечатлението, че ни имат за идиоти по същество се затвърди и от напълно йезуитското, лицемерно и популистко обръщение на Европейския парламент към Русия, с призив да повторят изборите.

Защо йезуитско, лицемерно и популистко?

Йезуитско, лицемерно и популистко именно защото същият този Европейски парламент, доминиран от ЕНП, не пожела да призове България да проведе отново изборите.

Значи, когато нещата опират до държава, управлявана от "посестрима" партия, нещата са окей, а когато същите по сила, характер и мащаб нарушения се извършват в страна, извън ЕС, тогава може да размахаме нравоучително пръст, така ли?..

Така е, когато нарушенията са "несъществени"...

Решението на КС доказва и друго.

Конституцията трябва да бъде променена, а делата за касиране на президентски и парламентарни избори трябва да се водят по процедура, подобна на делата за касиране на кметските избори. Така жалбоподателите ще имат шанс адекватно да развият и докажат тезите си в (да се надяваме) справедливо съдебно съревнование.

Ако подобна промяна бъде приета, жалбоподателите ще могат и да сезират по-горна инстанция, а 12-те "архонта" в КС няма да могат, да речем, под натиска на политическия картел в България, да се "саморазправят" с неудобен кандидат, спечелил неочаквано изборите.

Ако такава промяна бъде приета, независими или "неудобни" за политическия картел кандидати и партии ще могат, следвайки стандартна и достъпна административна процедура, да потърсят адекватна защита на пасивното си изборно право, ако то бъде нарушено...


ПО СВЕТА, във всяка държава, където съществува подобна институция, сред най-честните и почтени съдии в държавата се избират неколцина с идеята, че те ще формират Конституционния съд, а той, от своя страна, ще има ПОСЛЕДНАТА ДУМА по върховенството и справедливостта на Закона.
Как е у нас?

По същество, макар да се позовава на "несъществените" нарушения, решението на КС е тежка присъда за цялото българско общество.

Това решение, по съществото си ще тежи на съвестта на 12-те "архонта" в КС и нищо не може да компенсира това, че именно те санираха всички закононарушения с йезуитско и лицемерно определение преди предстоящите през 2013 година парламентарни избори...

Продукти за 4 порции:
1кг свинско каре
1/2ч.ч. сладка горчица
1/2ч.ч. тъмен ром
1с.л. мед
1ч.ч. прясно изцеден сок от нар
1ч.ч. тъмна бира
1с.л. прясно изцеден лимонов сок
3с.л. стопена свинска мас
1ч.л. сол
щипка индийско орехче
1с.л. риган

Приготвяне:
Горчицата, ромът, медът, сокът от нар и лимон се слагат в купа. Добавя се стопената свинска мас. Съставките се разбиват с бъркалка. В чиния се смесват подправките. Парчето свинско се слага в тава. По повърхността на месото се правят леки прорези. От всички страни мръвката се маже обилно с марината. Останалата част от соса се разпределя около мръвката. Отгоре се поръсват равномерно подравки. Наливат се 1ч.ч. вода и 1ч.ч. тъмна бира. Свинското каре се пече на умерена фурна 30 минути. После се изважда,  облива се наново със сос. Покрива се с фолио. Връща се за още 30 минути във загрятата фурна. След това се маха фолиото. Месото се пече без фолио, докато придобие характерен кафяв загар.

Васил Георгиев и неговият сборник с разкази "Деград" са отличниците на 2011 година според журито на литературната награда "Хеликон". Георгиев получи статуетката си за най-добра българска книга лично от миналогодишния носител на приза Росица Ташева на церемония в Софийската градска художествена галерия в четвъртък.

Сборникът, който с излизането си в началото на годината предизвика сериозни дискусии за това до какво може да доведе деградацията, спечели наградата в борба с още 11 български заглавия, сред които „Животът не е за всеки” на Радослав Парушев, „Реквием за никого” на Златко Енев, „Възвишение” на Милен Русков, "Лудост" на миналогодишния носител на читателската награда "Цветето на Хеликон" Калин Терзийски.

"Писателят не трябва да дава отговори, а да задава въпроси и да показва своята гледна точка”, каза Васил Георгиев при получаването на наградата си, цитиран от сайта на "Хеликон". "Пилeто - плacтикa "Орeлът нa Хeликон" вeчe e нa "I love me" рaфтa вкъщи, a котaрaкът Пърcи Ню Йорк ce облизвa лaкомо и c нaдeждa птичeто дa литнe в изгоднa нa нeго поcокa", информира шеговито приятелите си във Facebook малко по-късно писателят.

Със специална награда за гражданска позиция и социална ангажираност бе отличен в четвъртък вечер писателят Георги Данаилов.

Красиви коледни играчки си направихме от няколко шишарки.

Нямате нужда от почти никакви допънителни материали….освен красиви шишарки, домакинско фолио и парченца тънка цветна хартия (ние сме използвали тишу, но може да се използват салфетки), накъсани на парченца и намачкани на малки топченца.

След като накъсате на малки парченца домакинско фолио и мека цветна хартия (тишу, салфетки), с пръсти ги набутвайте под перцата на шишарката. Не е задължително дори да се залепят – така поставени, те се закрепват добре и не падат. Важното е да оцелите точния размер на топчетата – нито много малки, нито много големи.

Отгоре за захващане сме използвали блестящи метални нишки, върху които е завързана красива бяла панделка.

Вижте още занимания за Коледа:

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! 

Алекс е различен. Той е надарен със способности, за които другите дори не подозират. За него хората са като отворена книга и всичко, за което жадува, е да опознае света извън тях – да навлезе в материи, до които малцина са се докосвали, да съзре истини, които изискват непознати сетива, за да бъдат разчетени. И докато познатите му го смятат за загадъчен и мистериозен, у него зрее едно-единствено желание – да става все по-добър в нещата, които го разделят от другите и го доближават до висшите...

Мими е обикновено момиче. Тя е скромна, тиха и миловидна и всичко, което иска от живота, е да обича и да бъде обичана. За нея няма по-голяма ценност от любовта и по-жадуван пристан от семейството. Но докато хората около нея се опитват да станат част от живота й, нейното сърце вече е намерило своя избраник – момче, което е готово да пожертва всичко, за да постигне личното си себереализиране.

На сцената на живота пътищата на Алекс и Мими ще се преплитат и раздалечават многократно. Неговата устременост към надчовешкото и нейната нужда от истинска и пълноценна връзка ще се сблъскват и ще ги разделят, докато и двамата не преживеят изпитанията на своя живот, след които никой от тях няма да е същият, но затова пък различията им ще ги направят като две половини на една и съща личност...

На пръв поглед „Диалог с мрака” на Беа Нади е роман за израстването, за пътя от обикновените стремежи до осъществяването на големите мечти. От друга страна обаче това е и размисъл за жертвите, на които подлагаме себе си и останалите в опита си да бъдем различни – книга за тъжните понякога равносметки, за грешките, които неминуемо правим по пътя си, за целите, които често не разбираме напълно, за различните лица на любовта – тиха и нежна, бурна и изпепеляваща, истинска и вечна...

Официалното представяне на романа "Диалог с мрака" ще се състои на 20 декември (вторник) от 19:00 ч. в галерията на Спа Реалия Студио (ж.к. Младост 1, ул. Димитър Моллов, бл. 28Б).

Прочетете и ревюто за „Приказка на боговете”.

Днешният пътепис ще ни води из едно от чудесата на Родопите – тракийското светилище Белинташ. Там ще ни води Таня. Приятно четене:  

Белинташ – Родопският Стоунхендж

Непознатата България

Когато стане дума за Родопите, сърцето но българина се изпълва със сладки спомени: някъде там, в далечината, звучи гайда, мирише на смилянски боб, джоджен, подправки и тютюн, а от прозорците на спретнати селски къщички са провиснали шарени халища, губери и черги. И всичко това, сякаш изрисувано насред пейзажа от ръката на изкусен художник. Това е тя, величествената Родопа ,планината на Орфей, свързана с безброй легенди и народни приказки. Особено мило ти става, когато чуеш това име, намирайки се далече от България.

  През последните няколко години в Родопите бяха направени открития с особена важност за България и за света: тракийски гробници и светилища, златни маски и оброчни плочици но древни тракийски владетели и божества и др. Бих искала да разкажа за едно от тези свети места, скътано в сърцето но Родопите. Място, забравено от хората, но не и от Бога: Белинташ, в превод от турски „ Камък на познанието“ или както е известно сред местните хора – Родопският Стоунхендж. И това е така не заради съществуващи долмени, наподобяващи тези в Англия, а заради огромната енергия на това място, в което лесно можете да се убедите сами. Достатъчно е да носите със себе си компас, който да поставите върху скалите. Ще видите, че стрелките му буквално „полудяват“ и започват да се въртят, сякаш изпълнявайки някакъв древен мистичен танц.

Тракийското скално светилище Белинташ

се намира в централни Родопи, на около 30 км. От Асеновград. Разположено е на рида Добростан, на 3 км. Южно от село Врата и на 1 км. Югозападно от с. Сини връх. [ge0_mashup_map] [geo_mashup_location_info]   То заема централно място сред група скални тракийски светилища, разположени в посочената част на планината: Караджов камък, Хайдут Кая, Питвото и Турската куля. Платото представлява голямо скално възвишение с площ около 5 декара, с ориентация по дължина север-юг. Хронологическият период на съществуване на светилището се определя от края на  халколита до края на IV – началото на V в. след Христа. В следствие на тектонични процеси (пропадания на скалите в древни времена) върхът е обособен на 3 дяла: северен, централен и южен. В най-северната част на първия дял траките са изсекли в скалата стъпала и ниши с различни размери.

Върху северния и централния дялна платото се забелязват около 300 кръгли дупки, две големи ями и изсечени в скалите гнезда за дървени греди – вероятно жертвените олтари на тракийски жреци от племето беси, предназначени за целите на  конкретни земеделски и религиозни дейности на тогавъшното общество. Белинташ се свързва и с култа към трако-фригийския бог Сабазий, тъй като сред скалите енамерена сребърна плочка с неговото изображение. Въпреки, чеза сакралните функции на Белинташ имаразлични интерпретации, ясно е, че мястото е било най-активно използвано през първото хилядолетие преди н.е., макар че високо развита древна цивилизация е съществувала по тези места от много по-рано. Началото и е поставено около 3-4 хиляди години пр.н.е. Местните хора разказват стара библейска легенда, според която до Белинташ са стигали водите на Потопа и на халките, които могат да се видят вскалите е бил привързан Ноевият Ковчег.                   За първи път посетих Белинташ миналото лято, водена от любопитството за среща с недостижимото.  Бях чувала разкази на хора, които са тръгвали нататък, но никога не са достигали до там, тъй като винаги им се е случвало нещо: изгубвали са се по пътя, падала е гъста мъгла или просто са се въртели в кръг. И наистина, на около 2 км. от село Врата пътят буквално изчезва, за да се превърне в нещо като козя пътека. Достигайки до

село Врата,

в единственото квартално кафене, ни упътиха любезно къде можем да пренощуваме –

в Чотровата къща,

която приличаше на поникнала огромна гъба сред многовековните дървета. Единствена и самотна.

  Макар че скоро щеше да се мръкне, бяхме твърдо решили

да се качим на Белинташ.

Стопанинът на къщата ни упъти, взехме фенери и потеглихме. Пътят не беше никак труден. Започваше от  гора, която от далече изглеждаше като пещера.

  Слънцето накланяше към хоризонта и златните му лъчи се провираха между дърветата. На места изглеждаше, като че художник небрежно е разлял червената си боя или като че ли огнени езици а-ха и да подпалят гората. Направих няколко снимки. И на една от тях сякаш се появи духът на огъня – ключът сол сякаш подканяше Орфей да засвири на своята арфа. По-късно, в мрака, щях да изживея това вълшебство. Тайните на Белинташ започваха да се разкриват. Това, което ми направи още по-силно впечатление в този момент, бе тишината. Не помръдваше нито листо от дърветата в гората, нито пък се чуваха чуруликания на птички. Беше толкова тихо, че чак в ушите се получаваше някакво свистене. Или може би мелодия? Кой знае! Сякаш времето бе спряло и бяхме попаднали в друг свят…

  На излизане от гората се натъкнахме на неприятна гледка – в подножието на това свято място някой своеволно беше започнал да изсича гората, за да строи църква (или хотел?) Не можех да разбера каква е ролята на православна църква на входа на древно тракийско светилище? Защо се стараем да унищожим древната си култура още преди да сме дали възможност на света да се запознае с нея? Та нали културата е право на всеки! Бих искала да апелирам към всички, които ще прочетат този пътепис. Време е да се осъзнаем, българи! Нашата природа е уникална и не бива да позволяваме да се унищожава, както е станало във високоразвитите европейски държави. Нека да има все повече зелени площи обявени за „Природозащитен обект“. Хубаво е да пътуваме ида се възхищаваме на красотите на нашата родина,  но трябва и да направим нещо, за да опазим природата- поне докато все още можем. Моля всички будни българи, когато срещнат по пътя си подобни гледки,да сигнализират поне на медиите! Нека не оставаме безразлични към подобни неща. Ако искаме наистина да има положителни промени в България, то те би трябвало да започнат от личното съзнание на всеки от нас. Това поне е моето мнение.

 

    На излизане от гората изненадата беше лоша – в подножието на това свято място някой своеволно беше започнал да изсича гората, за да строи църква (или хотел?). Не можех да разбера каква е ролята на православна църква на входа на древно тракийско светилище? Защо се стараем да унищожим древната си култура още преди да сме дали възможност на света да се запознае с нея? Та нали културата е право на всеки! Бих искала да апелирам към всички, които ще прочетат този пътепис. Време е да се осъзнаем, българи! Нашата природа е уникална и не бива да позволяваме да се унищожава, както е станало във високоразвитите европейски държави. Нека да има все повече зелени площи обявени за „Природозащитен обект“. Хубаво е да пътуваме и да се възхищаваме на красотите на нашата родина,  но трябва и да направим нещо, за да опазим природата- поне докато все още можем. Моля всички будни българи, когато срещнат по пътя си подобни гледки,да сигнализират поне на медиите! Нека не оставаме безразлични към подобни неща. Ако искаме наистина да има положителни промени в България, то те би трябвало да започнат от личното съзнание на всеки от нас. Това поне е моето мнение.   След неприятната гледка последва кратко, но трудно изкачване. Наградата беше невероятния пейзаж, който се разкри пред очите ни. Натъкнахме се на скала, която приличаше на профил на човек – величествен гигант, сякаш пазителят на това древно светилище. Сякаш говореше без думи: „Ако сърцата ви са чисти,моля продължете. Но ако искате да навредите на това място, по-добре си вървете, докато е време. Тук не е за всеки!“ Продължихме нататък по платото. Видяхме почти перфектни разрези в скалите и дупки, подредени по някаква неизвестна закономерност в кръг или полукръг. Именно за тях се говори, че изобразяват карта на звездното небе.

  Вече беше почти тъмно. Започнаха да изгряват първите звезди. Не след дълго целият небосвод заблестя. Също като в популярната песен на „Диана Експрес“: „Небето българско сияеше, там далеч, там далеч… С изкрящите звезди изпълнено и нищо друго, нищо друго…“ [caption id="attachment_28259" align="aligncenter" width="491" caption="Белинташ, Родопите"][/caption] Времето просто спря. Не можех да мисля за нищо друго, освен че и аз съм някаква нищожна част от този неземен пейзаж. Душата ми остана там! Небето беше толкова близо, че имах чувството, че мога да го докосна, протягайки ръката си. Но не можех да помръдна. Струваше ми се, че дори и най-малкото движение ще разруши магията на момента. Нещо повече, имах чувството, че наблюдавам отгоре, че съм част от небето. Стори ми се, че от някъде долита старинна музика, спроводена от весела глъчка. Станах и се огледах. Наоколо бе все така спокойно и  тишината  някак си свиреше в ушите. Оставих се на обзелото ме чувство и отново долетя същата музика – сякаш самият Орфей свиреше на своята арфа, а горските самодиви му пригласяха. Отвово застинах като омагьосана... И тогава я видяхме – огромна падаща звезда, три пъти по-голяма от обикновените падащи звезди, с които беше изпълнен небосвода. Приличаше на някакво огнено кълбо. Прекоси небето  от югоизток на североизток, почти цялото видимо по това време пространство, оставяйки след себе си трайна следа. Чуваласъм за подобни явления в деня на Богородица на Кръстова гора. Но се говори, че подобно нещо може да види само един човек. А ние бяхме трима възрастни и едно дете, като имахме възможност да наблюдаваме това явление всички заедно, в един и същи момент. Обичам да се взирам внощното небе, била съм в открито море и в пустинята, но никога преди не бях виждала нещо подобно. Нито аз, нито останалите трима. Затова в заключение искам да кажа, че ако човек има желание да се докосне до Божественото, то Белинташ е идеалното място. Не случайно е било избрано от траките за едно от главните им светилища – енергията на това място е невероятна. Ако не ми вярвате, то моля посетете го и се убедете сами.

 

Автор : Таня Иванова Илиева-Солер

Снимки: авторът

  Още разкази от Родопите – на картата:

Казвам се Пламен Асенов, журналист с тридесетгодишен стаж в престижни чужди и български медии, автор на четири книги /подробни биографични данни виж по-долу/.

Предлагам възможност за дистанционни консултации и практическо обучение на кандидат-студенти в изкуството да се пише есе. 

1. Редът на обучението е следният:

- кандидатите предоставят кратка информация за себе си и за това в кое учебно заведение ще кандидатстват, по каква специалност и защо /това всъщност е първото есе, което не струва нищо, но чрез което аз донякъде ще се ориентирам в техните моментни възможности за писане/;

- задавам първата тема и очаквам да получа на електронната си поща готов текст по нея до два, най-късно три дни след това;

- до 24 часа след като имам текста, връщам подробен писмен анализ за неговите  достойнства и недостатъци, съпроводен с обяснителни бележки, препоръки за четене на допълнителна литература или специализирани източници, както и препоръки на какво специално да се обърне внимание при работата занапред;

- заедно с това задавам и следващата тема, чиято сложност е съобразена с показаното дотук ниво на кандидата, с необходимостта от обръщане на по-специално внимание към някои елементи при достигнатия етап на подготовка или с възможността за по-бързо движение напред в материята, наречена „писане на есе”.

2. Когато става дума за случаи на единична консултация, а не за по-дълъг процес на обучение, по желание на кандидата мога да му задам тема или да получа и оценя готово вече есе по тема, свободно избрана от самия него.

3. Предимствата на този тип обучение:

- тъй като принципът е дистанционен, кандидатът може да се намира във всяка точка на света и съвместната работа да продължава, пести се време за придвижване и контакти, избягва се често трудното съгласуване на подходящ ден и час за лични срещи;

- всеки получава индивидуално внимание и може да е в постоянен контакт с мен, като се консултира по всички възникнали въпроси, пряко или косвено свързани с работата;

- не обяснявам скучни общи принципи /освен когато много се налага/, а давам практически съвети и насоки, при това съобразени с нивото и възможностите, които виждам във всеки кандидат поотделно;

- обучението може да продължи допълнително или да прекъсне във всеки момент – по преценка на кандидата, който е свободен да се съобрази или да не се съобрази с моето мнение за достигнатото от него ниво.

4. Срокове, свързани с обучението:

- тъй като личният ми капацитет не е безкраен, съвместната ни работа може да започне веднага, след като с всеки кандидат поотделно съвместим графика на неговите желания с този на моите възможности и след като се преведе съответната сума на посочената по-долу банкова сметка;

- продължителността на обучението зависи от множество фактори като амбицията и желанието за развитие на кандидата, реалното ниво, на което се намират способностите му за писане на есе в момента, неговата натовареност с други ангажименти, неговите финансови възможности и т.н.

- системата с предвидените пакети за обучение е доста гъвкава и позволява различни комбинации, както се вижда в следващата точка 5. Само като съвет обаче – за човек, който има опит в писането на есе единствено от средното училище, а не от други специализирани курсове или консултации, при всички случаи е добре да премине тук поне един средно натоварен курс от около десетина есета, който може да му гарантира видим прогрес. Средно по две на седмица, това означава курс около пет седмици.

5. Пакети за обучение и цени:

- еднократна консултация /писмен анализ, оценка и разяснения за основните насоки на бъдеща работа/ – 50 лв.

- първи пакет, за съвместна работа до 5 есета – 40 лв. на тема

- втори пакет, за съвместна работа между 5 и 10 есета – 30 лв. на тема

- трети пакет, за съвместна работа над 10 есета – по 25 лева за всяка следваща тема след десетата

Забележки:

1. За по-голяма яснота – ако човек иска да поработим съвместно по пет есета, това ще му струва общо 200 лева. Но за седем – едва 210 лева.

2. Още повече – самите пакети са до голяма степен условни, което позволява и допълнителна гъвкавост. Например, ако някой поиска единична консултация или първи пакет, но впоследствие реши да продължим съвместната работа, той може да влезе в следващото или дори по-следващото ниво и платената по-рано цена се приспада от новата обща стойност. Тоест, единична консултация плюс пет есета впоследствие, ще струва не платените вече 50 плюс нови 200 лева, а платените 50 плюс само 130, защото на практика ще се премине във втория пакет с общо шест есета. Изглежда сложно, но не е.

3. Заявката за броя есета като съвместна работа се прави от кандидата предварително и предварително се плаща общата цена за този брой, според единичните цени в посочените по-горе пакети.

4. Банковата сметка, по която се превеждат парите е:

UniCredit Bulbank – BG 04 UNCR 70004504154064, Пламен Асенов /Plamen Asenov/

4. Ако кандидатът по своя инициатива прекрати съвместната работа, преди тя да е свършена в уговорения обем, остатъчната сума не се връща, освен ако прекратяването е вследствие на настъпили трайни здравословни проблеми или други сериозни и непредвидими събития. Ако съвместната работа бъде прекратена преди нейния край от обучаващия, то остатъкът от сумата за несвършената работа се връща на кандидата при всички случаи.

Контакти:

Пламен Асенов

Тел. 0885 99 35 74

passenov@abv.bg

4000 Пловдив, бул. „Санкт Петербург” 25

Повече информация от и за мен – в блога ми на адрес:

http://asenov2007.wordpress.com

Капацитетът ми като време и възможности наистина е ограничен, затова още от днес, 16 декември 2011-та, започвам да правя график на кандидатите, в който, бъдете сигурни, никой никого няма да изпревари по друг ред, освен по реда на обаждането си.

 

Пламен Асенов – ПРОФЕСИОНАЛНА И ТВОРЧЕСКА БИОГРАФИЯ

Пламен Асенов /1958, Пловдив/ е журналист с 30-годишен професионален стаж.

Започва работа през 1981 година във в. “Нов живот” – Кърджали.

В периода от началото на 1990 до средата на 1992 г. работи във вестниците “Демокрация” и “Подкрепа” – София.

В продължение на 14 години – от началото на 1991-ва до края на 2005 година, е кореспондент на Българската редакция от Световните служби на британската ВВС. Преминал е неколкократни обучения по различни журналистически практики в централата на ВВС в Лондон. Работил е по балкански проблеми, свързани с България, в страни като Турция, Македония и Албания. Участвал е в реализацията на три документални филма за България с екипи на ВВС – на теми етническа толерантност, енергетика и образование.

В периода 1995-1999 година е създател и председател на Управителния съвет на Фондация “Журналисти за толерантност” – Пловдив, която реализира поредица от успешни проекти, свързани с медийната среда в страната.

От 2006 година, след закриването на българската редакция на ВВС, Пламен Асенов е журналист на свободна практика. Пише политически анализи за вестниците “Дневник”, “Сега”, “24 часа”, “Труд”, като коментатор присъства в ефира на радио “Пловдив”, БНТ-Пловдив, бившата национална телевизия ReTV, известно време е медиен анализатор за посолството на Полша в София.

С бившите си колеги от ВВС създава базирания в Лондон информационен сайт kafene.net, където продължава да публикува многобройни анализи за вътрешно-политическото положение в България.

Също през 2006 година, заедно с режисьора Дамян Серкеджиев, е автор на “Лица от България”, поредица от 15 документални филма, излъчени по Българската национална телевизия в края на 2006-та, началото на 2007-ма година.

От началото на 2007-ма година и до този момент е политически наблюдател за България на радио SBS – Мелбърн, Австралия – най-голямата австралийска медийна корпорация, създадена на обществен принцип, по модела на британската ВВС.

В периода 2009-2010 година работи като политически коментатор за електронния сайт frognews и в. “Марица” – Пловдив. За поредицата си от 104 политически коментара във в. “Марица”, през 2011 година печели наградата “Пловдив” за журналистика.

……………………………………………………………

Като писател Пламен Асенов е автор на четири издадени досега книги.

Първата от тях – „Стихотворения”, се появява още в края на 1989 година в Париж, издадена от малкото, но влиятелно сред българите по света емигрантско списание „Бъдеще”. „Стихотворения” има свое българско издание, появило се през 1991 година като отделна книга на тогавашното пловдивско литературно списание „Тракия”.

През 2008-ма година издателство „Жираф” на покойния вече пловдивски книжар и издател Валери Начев вади на бял свят детската книга „Цвета и Търла-Мърла”, първа част от трилогията „Светът на Цвета”.

През 2009-та година издателство „Жанет 45” издава „Зодиак на смъртта”, втората поетична книга на Пламен Асенов.

През пролетта на 2011-та година в издателство „Еклипс” излиза първата му сериозна прозаична книга „Оксиморонният свят”, текст, който критиката с удоволствие и малко тъга определя като напълно жанрово неопределим.

……………………………………………………………..

Със свои текстове Пламен Асенов е участвал и в две концептуални изложби на Центъра за съвременно изкуство „Баня Старинна” в Пловдив.