Владика, милиционер, милиционер, милиционер…

Любослава Русева

73% от действащите митрополити са с агентурни псевдоними от Държавна сигурност. Освен да се извинят за донесенията си, е редно да се оттеглят, за да не продължават да компрометират Българската православна църква

 

 От дясната страна на патриарх Максим седят Мишо и Рилски. От лявата – Велков, Благоев, Кирилиевич, Ковачев. Отсреща са Ваньо, Торис и Велко…

Агентурният поменик, разпространен от Комисията по досиетата след проверка на висшия клир, се оказа шокиращо дълъг, след като 11 от общо 15-те членове на Светия синод излязоха от папките с псевдоними на сътрудници на бившата Държавна сигурност. Някои от тях са имали дори по няколко агентурни „ника“ – в зависимост от броя на управленията, към които са били зачислени.

Повечето владици обаче са донасяли главно на страховитото Шесто, което се занимаваше с идеологическата пропаганда. По тъжна ирония на съдбата тъкмо то налагаше атеистичния светоглед и отхвърляше религията като „опиум за народа”, което означава, че 73% от висшия клир е служил не просто на безбожната власт и нейната „полиция на мисълта“; и не само, както забеляза колега, срещу своите миряни, братя и сестри в Христос, но и срещу Самия Христос.

Забележете и друго – архиереите-агенти в голямата си част са вършели това не толкова за пари, а заради кариера, луксозен живот и дори дребни материални облаги. „Може на среща или на празник да са получавали бутилка коняк, уиски и кутия бонбони” – допусна бившият шеф на управлението Димитър Иванов, опитвайки се да ги защити, с което всъщност направи опозоряването им още по-жалко…

Ще е несправедливо, разбира се, да припишем на всички „осветени“ еднакви по характер и тежест на последствията грехове преди по-внимателен прочит на документите. Ще е лицемерно и да се правим на особено изненадани, след като отварянето на досиетата (макар и частично) обрисува ДС като всемогъща организация, която е успявала да проникне навсякъде. Много преди това хората, които живяха в онова време и все още го помнят, знаеха повече от прекрасно, че политическата милиция проявява специален интерес към църквата и по тази причина дори им изглеждаше някак естествено да допуснат известна обвързаност между високите архиерейски постове и някои задкулисни ангажименти към социалистическата държава.

″Контрареволюцията има един солиден гръбнак, това са поповете. Ние ще трябва много добре да ги знаем, а за това ще трябва да имаме между тях наши секретни сътрудници, които да ни донасят за тази реакционна дейност, която те провеждат“.

Това например гласи отчет на ДС още от 1946 година. Цитиран е в сборника „Държавна сигурност – политическа полиция“ и наред с десетки други документи свидетелства както за намеренията на милицията да стъпи в църквата с кални ботуши, така и за конкретните методи, с които е действала в средите на духовенството. На първо място – с „тоягата” чрез заплахи, шантаж и по-грубо притискане до стената, а сетне – и с „моркова” на обещанията за кариера, пътуване в чужбина, луксозен живот, корекомски подаръци…

Разликите в практиките на вербовка са значителни, което за мнозина може да послужи като оправдателен аргумент. Да, такова беше времето, а от днешна гледна точка е лесно да се възмущаваме и съдим.

Разликите в съдържанията на досиетата също са много сериозни. И да, едно е да топиш свещеници, да инстригантсваш срещу колеги, да клепаш емиграцията, да нарушаваш тайната на изповедта, и друго – просто да отбиеш номера със сух отчет след задгранична командировка.

В църквата обаче тези нюанси не важат по начина, който в света на обикновените грешници ни позволява да отсяваме зърното от плявата. И колкото да се опитваме да бъдем толерантни към агентите в расо, оказали се по-скоро жертви, а не оръдия на предишния режим, няма как да не се разгневим от компрометирането на институцията, призвана да пази чистотата на вярата и съвестта.

Впрочем ако още навремето, в началото на т.нар. преход,  висшият клир беше признал обвързаности с ДС и се беше покаял, хората сигурно щяха да му простят. Те тъкмо започваха да търсят в църквата опора и успокоение, върнаха се в нея, разчитаха на нейното обаяние, духовна грижа и морална закрила.

Светият синод не направи това, може би именно заради зависимостите си, които впоследствие предизвикаха и разкола. Зад паравана „декомунизация” всъщност най-неприятните ченгета в БПЦ я разбиха, съсипаха авторитета й и отблъснаха вярващите.

Когато разколът приключи, изведнъж обаче се оказа, че каноничното ръководство, което покрай дунанмите и разбиването на свещоливници предизвикваше симпатии, не съумява (или не желае) гласът му да се чуе по нито един важен въпрос от дневния ни ред. Впоследствие бизнес проектите и лимузините му започнаха да се увеличават с неотменна скорост, но най-слабите, най-бедните и най-търсещите упование безсърдечно биваха зарязани да се оправят сами.

През тези 20 години архиереите непрекъснато се оправдаваха. Оправдаваха се със стария закон за вероизповеданията от Вълкочервенково време (1949 г.). Оправдаваха се, че не са им върнати имотите. Оправдаваха се непрекъснато и за всичко, но в крайна сметка се видя, че не само разколниците Пимен, Инокентий, отец Бараков и т.н., а и те самите имат нещо общо с църквата и православието единствено на ниво „реквизит” (бради, раса, кандилници). За тях църквата беше и си остана преди всичко източник за оцеляване, легитимация и лично облагодетелстване, а дори и бегъл поглед към лицата им (с малки изключения) не можеше да убеди никого, че  Светият дух поставя пастирите й начело.

Днес архиереите, подписвали донесения срещу кариера, лукс и уиски със същата ръка, с която са давали прошка и благословия, отново пропуснаха ръзможността да се покаят и да се оттеглят с останките от някакво достойнство. Те първо се опитаха да предотвратят изваждането на истината, обявявайки се срещу отварянето на досиетата им, по-после се умълчаха и скриха, а накрая единственият, който понечи да се извини, го направи по възмутително циничен начин. „Всяка власт е от Бога”, ние сме били длъжни да сме в синхрон с държавността за доброто на народа” – нагло перифразира Евангелието той, с което демонстрира, че няма никакво намерение да пусне кокала от облаги и приятно уреден живот.

Най-жалък обаче беше митрополитът, сочен за бъдещ наследник на патриарх Максим, което направи реторичен въпроса възможна ли е скоро промяна по върховете на църквата. Появил се само преди месец на литургия с новата си кола (най-вече, за да се изфука с парвенюшката си придобивка), Светиня му тия дни се потопи като подводница. Но не от срам, разбира се, а с надеждата, че хората ще забравят – така, както забравиха и тържествената му клетва отпреди 5 години, че никога не е имал вземане-даване с ДС…

А те, хората, наистина ще забравят. Те вече свикнаха с ментетата и, нещо повече – примириха се с тях. Примириха се с политици, магистрати, интелектуалци, пастири, които се преструваха и преструват на политици, магистрати, интелектуалци, пастири. Примириха се да бъдат заблуждавани и лъгани. Превърнаха се в безкритична публика на подмяната, включително по базови етични въпроси като що е добро и зло.

Фактът, че след изваждането на досиетата няма обществен натиск върху ръководството на БПЦ да се оттегли, сам по себе си говори, че „случката” не ни вълнува, нито ни потриса. Тя просто е една от многото в безкрайния низ от текущи скандали, които минават и заминават покрай ушите ни.

Българското общество изглежда има висок праг на търпимост към блудството с истината и е станало дебелокожо до безчувственост, когато справедливостта вопие да бъде въздадена.

Сп. „Тема”

Прочети цялата новина

Свързани новини: