Сит на гладен, гладен на сит…

Веселина Седларска

Световната икономическа криза започна заради американците, които живееха на кредит. Световната икономическа криза продължава заради българите, които живеят от лихви.

Ли Йакока става президент на “Крайслер”, когато фирмата е на трето място в американската автомобилна индустрия след гигантите “Дженерал Мотърс” и “Форд”, но въпреки това е пред фалит. 600 000 работни места са под въпрос. “Крайслер” работи с огромни загуби  и задачата Ли Йакока е да спаси компанията. Дотогава той е бил президент на “Форд” с 340 000 долара годишна заплата. Йакока сключва договор с “Крайслер” за същата сума. Една година бизнесменът търси варианти и установява, че начинът е един – заем. Месеци наред Йакока работи за получаването на заем, гарантиран от правителството – създава човек по човек лоби в Конгреса, търси подкрепата на комисии, убеждава, дава гаранции, че парите ще бъдат върнати. Ходенето по мъките се увенчава с успех. С гласуване Конгресът одобрява 1,5 млр. долара заем за “Крайслер”.

Първото нещо, което президентът на “Крайслер” прави след като отдъхнал, че компанията е спасена, е да промени заплатата си. В момента, в който става ясно, че “Крайслер” няма да загине, президентът Йакока променя заплатата си от 340 000 долара на 1 (един) долар годишно – до връщането на заема. След това намалява доходите на ръководния състав с 10 процента и ставките на работниците с 2 долара на час. С аргумента, че заемът трябва да се върне и в името на запазването на работните места.

Припомням го, за да не си помислите, че Марк Зукърбърг е много оригинален, като си намали тези дни заплатата от 500 000 на 1 долар. Преди това го направи Лари Елисън, директор на софтуерния гигант Oracle. Предлагам да не роним сълзи за нито един от тях. Жестовете на такива хора не се равняват на материални лишения, а на морални уроци. Има едни такива наивни общества, в които си говорят за морал и за личен пример. В държави, в които не е удобно да се говори за морал, такива жестове се наричат популизъм. Пак в името на личния пример навремето Маргарет Тачър я разкъсваха за кило захар.

Става дума за миналия век, в началото на 70-те, когато миньорите  в Англия стачкуват, индустрията има въглища и енергия само за три дни през седмицата, а семействата вечерят на свещи, но не по романтични причини. Свещеници дискутират по радиото дали членовете на едно семейство да се къпят в една и съща вана, за да се пести топлата вода. А министър дава съвети по телевизията как мъжете да се бръснат на тъмно. Инфлацията е стигнала 15 процента.

И в този момент – в разрез със спестовния ентусиазъм на Острова – Маргарет Тачър, току-що изместила Хийт и станала лидер на опозицията, била видяна в някакъв магазин в северната част на Лондон да купува повече захар, отколкото текущо е нужно на едно семейство. Лидерката на торите трябваше с дни  да обяснява купила ли е или не е купила повече от един пакет захар и как си позволява по този начин с личен пример да поощрява запасяването.

По време на криза могат се случват такива неща, които на пръв поглед са умни, но на втори глупави. Както и обратното. Теодорос Пангалос, гръцки вицепремиер, обяви един от имотите си за продан, за да може да си плати повишените данъци за останалите имоти. Има някаква сложна зависимост между държавните кризи и апартаментите на вицепремиерите. Тези дни опозиционните медии в Унгария съобщиха, че министърът на вътрешните работи Шандор Пинтер има 22 жилищни имота. Ха, още малко и ще стигнем до търсената  формула: Ако унгарският министър на вътрешните работи има 22 апартамента, а българският – 6, това означава ли, че положението в Унгария е 3,66 пъти по-добре?

Министър-председателят на държавата с най-бедното население в Европа обясни бавното оттичане на кризата с рентиерски мързел: „Всъщност ние много хора направихме богати – пречиствателни станции, жп линии, субсидиите в земеделието са огромни пари. С една дума, банката, веднъж, е стабилна институция, второ, лихвите са големи. В началото на кризата това е сигурност, в края на кризата това вече е мързел. Свикваш, майката, голямата сума, си седи в банката. Но в същото време, когато попиташ тези хора навън, те казват: Бедни сме, ужасно мизерстваме.А в същото време имат влог от 100, 200 или 50, 40, 30 хил. лв. Така че, донякъде високите лихви, лихварството е точната дума, това е най-мързеливото нещо, то е най-непродуктивното.”

Премиерът Бойко Борисов, човек с Ахилесова уста,  има дарбата да казва верни неща, но да ги казва или не където трябва, или не както трябва, или не когато трябва, или не на когото трябва. В най-звездните си мигове той успява да направи всички грешки накуп. Като в този случай. Той е логично продължение на друг случай, когато с подобно вдъхновение и замах нашият премиер предписа рецепта за справяне с кризата на богатите страни – каза им, че трябва да получават заплати и пенсии като българските. Тоест препоръча на богатите да станат бедни. Сега смъмри  бедните защо не са бизнесмени.

Не Бойко Борисов е измислил, че криза се бори с харчене на пари. Кейнс го е измислил. Този, стоящ редом с Чърчил по достолепие, англичанин бил толкова своенравен, че когато издал книгата си „Обща теория на заетостта, лихвата и парите” (1936) не разрешил в заглавието да се постави запетая между „заетостта” и „лихвите” – за да личало колко са взаимосвързани двете думи. Кейнс бил убеден, че кризите не се лекуват на принципа „както дошло, така си и отишло”. И че ако по време на криза се спестява, това води до все повече спестяване и в крайна сметка до влизане в улея на низходяща спирала, от който няма излизане без помощ отвън. Ето как Кейнс вижда ролята на правителството по време на криза: да вкара пари обратно в икономиката чрез обществени поръчки и като стимулира бизнеса и хората да харчат колкото може повече и да спестяват колкото може по-малко. Класическата икономика не действа по време на криза, твърди Кейнс. Отношението му към кризите става най-ясно от това, че ги е определял като „необичайни прояви на малоумие”.  И още от него: добрите времена се връщат, но не с търпеливо чакане, а с правилни политики.

 За разлика от всички изброени дотук примери, българският премиер предлага гражданинът-лихвар да даде пример как се бори криза. Не държавата, а гражданинът. Да направи например бизнес, вместо мързеливо да живее от лихви. Както стана ясно около 75 процента от депозитите на лихварите са в рамките на 1 000 лева. Колкото може да живее от лихвите на тези пари (около 55 лева), толкова и може да захване бизнес българинът. Дори регистрирането на фирма струва повече от спестените 1 000 лева.

Но да оставим математиката, защото при икономическа криза доверието, оказва се,  е по-важно от числата. Ако българите са скътали в депозити 31,9 млрд. лева, то е заради недоверие. Недоверие в държавата, в здравеопазването, несигурност в работата, страх от черни дни. Да харчиш тези пари можеш, само ако преодолееш несигурността, страха, недоверието. Как да направиш бизнес, като знаеш, че ще те съсипят от данъци, такси, глоби, за да издържат армия от чиновници, чиято работа е да пречат на бизнеса ти? Как да се довериш на държава, чийто финансов министър категорично заявява, че няма да има коледни бонуси в кризисната година, а после става известно, че служителите в министерството му са получили допълнително 233 725 лева. 

Така се надлъгваме. Пропастта на недоверието между българите и държавата е толкова голяма, че не може да бъде запълнена, дори ако с правителствени брошури се залеят всички фризьорски салони, както предлага премиерът.

Лицемерието на народа-лихвар бе описано от държавата, в лицето на премиера Борисов, така: „И като го питаш на улицата как се чувства, той вика – зле се чувствам, беден съм.” Сит на гладен не вярва. Лицемерието на държавата бе описано от Симеон Дянков така: „Не съм раздавал коледни бонуси, раздадени са премии за 2011 година за добре свършена работа.” Да знаете пък колко гладните вярват на ситите…

В. „Преса”

Прочети цялата новина

Свързани новини: