Снимка

Бог е фотограф и знае как да направи най-добрите кадри. Холдън беше забравил новия си червен каскет у дома и сега ушите му мръзнеха. Братче – каза си – как ми се иска да си бях взел каскета, студено е, тоя проклет октомврийски вятър… Но беше късно, не искаше да се връща. Това нямаше да го тормози толкова, ако знаеше, че след по-малко от час щеше да бъде до най-красивата жена, която беше виждал изобщо, а снимката на този момент щеше да остане в окото на вечността. Но той, естествено, още не предполагаше за това.

Краката му сами го носеха по празния булевард и нищо не подсказваше колко съкрушен трябваше да се чувства Холдън сега. Беше напуснал поредната си работа с кратък скандал, усмивка и безгрижие. Сега подритваше камъчета, ръцете му бяха в джобовете и броеше на пръстите на дясната успешните шутове. Четири засега. Наистина беше хладно, а вечерта влизаше на fade-in, без да е излишно натрапчива. Облаците над главата на Холдън се сгъстяваха, но той продължаваше да подритва камъчетата – вече шест майсторски изритани – и не поглеждаше нагоре. Нещо избръмча в джоба на якето му и отне няколко секунди да се сети, че това е мобилният телефон. Извади го бавно и отговори отсечено:

- Да?

- Г-н Колфийлд?

- Пак да.

- Здравейте – продължи отсреща напевният женски глас. – Обаждам Ви се от името на брат Ви, Д.Б. Удобно ли е?

Братче, как мразеше някой да го пита удобно ли е, след като вече говорят! Ами, да, кой ще каже “Не, не е удобно!”.

- Не, не е удобно! Поне не много удобно…

Тишина вместо женския глас.

- Но нищо, продължете.

- Ами… Казвах, че…

- Да, разбрах от чие име се обаждате. Каква е причината?

Тя явно се съвзе от първоначалния минишок и продължи по-уверено.

- Причината е, че след половин час ще има куриер с пратка за Вас от Д.Б., която той ме помоли да изпратя преди малко. И, моля, отидете лично в офиса ни на Пейпър стрийт, за да си я получите. Лек ден!

И затвори. Затвори му! Холдън погледна невярващо телефона, но после мислено вдигна рамене, хвърли поглед и на часовника си и реши, че от настоящото си местоположение може да отиде и пеша до въпросния куриерски офис. Седмо камъче. Вечерта явно беше издебнала имено този телефонен разговор, за да нахлуе по-осезаемо. С хлад. Той потръпна и вдигна яката на якето си. Да, трябваше да се върне за каскета, когато беше близо, сега вече е късно. Забърза крачка. Какво ли е намислил Д.Б.? Защо и какво му праща? И то по куриер? Може да е нещо важно, ама може и да е просто шега – тоя Д.Б., винаги намира как да го изпързаля! Холдън се усмихна и точно тогава първите няколко капки дъж улучиха съответно носа, бузата и косата му. И още, и още. Дъждът се появи без предупреждение (освен оня облак, ама камъчетата бяха далеч по-интересни) и се засили за секунди. Братче, колко мразеше дъжда! Сега щеше да го навали, а и якето му щеше да се скапе – нали е от някаква странна кожа, ще се развали, то е ясно… Почти затича.

- Ти не си якето, което носиш!

Женски глас, беше я подминал преди секунда. Спря и се обърна.

- Какво?!

Трябваше да каже “Моля?”, но беше толкова ошашавен, че изстреля какво-то.

- Чу ме. Не е голяма драма, ако якето ти се развали.

Жена със смачкана от дъжда коса, която вероятно го гледаше с насмешка иззад огромните си слънчеви очила. Ужасно тъмно беше, защо са й очилата?

- Да, ама аз не затова, а понеже бързам! – излъга нагло той и почти самодоволно се ухили на бързата си реакция. Не й направи впечатление. Вече стърчеше до нея в дъжда.

- Имаш ли огънче?

Имаше. Извади запалката от джоба на якето си.

- Ела да си запаля на оня телефон.

Имаше предвид малката козирка на уличен телефон – искаше да използва сухото място, за да пуши. Холдън я последва няколкото метра до телефона. Дъждът се усили още повече и вече пляскаше по покрия асфалт, капките отскачаха и отразяваха всяко тяхно движение. Свряха се и двамата до телефона и той й поднеса пламъка към смачканата цигара, която се беше появила май отникъде. Какво ли му пращаше брат му? Дали не знаеше за напускането на работата?

- Марла. Казвам се Марла. Благодаря ти.

Не го изчака да си каже името. Наведе се към него с дъха си на пепелник и приключение и го целуна. Бавно и търпеливо. Ако сега червеният му каскет беше на главата му, щеше да падне в локвата до тях, а така и да прекъсне момента. Но това не се случи. Тя продължи да го целува, бавно и внимателно. Той усети вкуса й отвъд тютюна, усети мекотата, влагата и леко напуканите й устни. Остави се да го прегърнат с цялата си непознатост.

Някъде тогава Бог ги видя и ги снима. Светкавицата блесна в небето над тях, а гърмът удари почти моментално уличния телефон. Бурята се разразяваше бързо.

* Холдън Колфийлд е от “Спасителят в ръжта” на Джеръм Дейвид Селинджър; Марла Сингър е от “Боен клуб” на Чък Паланюк.

Разказът "Снимка" даде официално началото на Литературното предизвикателство "Не на АСТА!". Още от Нинко Кирилов можете да прочетете в блога му.

Прочети цялата новина

Свързани новини: