За нищото и хората

„Всекидневното нищо“ започва с края, с един несбъднат рай, в една невъзможна смърт: нито тук, нито отвъд – никъде. „Не знае какво да прави. Защо да плува? Защо да се дави?“ Смисълът е в безсмислието. Един живот, който се тика към своя ръб, влачи се в безразличие, прикриващо истерия. Защото трябва да си луд, за да продължаваш, но и да се откажеш, не е никак по-различно. Куба на нищетата, на липсата, на дефицита, на отсъствието... на логика, на справедливост, на достойнство. И преливащото наличие на абсурд след абсурд, след абсурд като в безкрайни матрьошки.

Как се пише за нещо, което не е? Изритана от страната си, кубинката Сое Валдес намира мистило за онова, за което се мълчи: „да опиша нищото, което е моето всичко“ – това, което се повтаря отново и отново. Всеки ден. И зад опърпаната завеса на нищетата, някъде между красивата утопия и грозната реалност за едни хора – не много живи, не и съвсем мъртви, прозират дупките от всекидневната борба за поддържане на това нищо-живеене. Под накацаната от мухи корица надигаме едно разлагащо се съществуване на цял един народ. Валдес надига заключения похлупак на комунистическа Куба и зейналата гледка не е никак красива. „Нищо не съществува. Само партията е безсмъртна.“ И за съжаление, това не е поредната фантастична антиутопия.

Героинята й се ражда в годината на революцията със символичното име Родина (по-късно – Йокандра). Родина обаче, за разлика от гръмките идеалистични, евфемистични и празни лозунги на своята родина, е безсрамно и детайлно откровена. От връзкарството и далаверките, през човешките взаимоотношения, размяната на едно за друго, за трето, парадоксите на Партията, до личните интимни връзки с... Предателя и Нихилиста. Йокандра работи в литературно списание, което не излиза поради липса на хартия. Но това не е никаква пречка. Дефицитите са част от ежедневието, те са постоянни липси на всичко най-необхдимо. „Насила ме направиха вегетарианка, макар че няма и зеленчуци.“ Иронията напира до пръсване и избухва с нагарчащ привкус на безсилна полуусмивка.

Подробната и обширна описателност на Валдес превръща романа в един живописен секс наръчник. В една страна, където си лишен от достойнство, от елементарни удобства като електричество и вода, от насъщни необходимости, от каквито и да било удоволствия... единственото, над което Партията не може да посегне, е това, което се случва в леглото, дори когато легло няма.

„Направихме една Революция, по-голяма от самите нас. И поради това, че беше толкова голяма, се смаза под собственото си тегло.“ Смазвайки със себе си и своите революционери. Болезнена откровеност и безпощадна политическа (не)обективност с носталгичен приглас, горчив хумор и разголена до анатомия графичност на по-малко от двеста страници. В пустинята това, което те поддържа жив, е миражът, за който никога не си сигурен: „Градина ли е, или гробище?“

Прочети цялата новина

Свързани новини: