Страх

Преди няколко дни бях на протест. И си дадох сметка, че ми е втръснало и на шапката от това, че на почти всички социално ориентирани протетси засягащи човешки права по един или друг начин, се гледаме едни и същи 50тина физиономии.

Вбесявам се, че страхът да не изчезнат торентите (да не се лъжем колко бяха запознати с темата повечето от присъствалите на големия протест срещу ACTA) събира повече хора, отколкото нелепото убийство на човек и липсата на реакция от страна на съдебната система в продължение на години.

Някой спомена, че страхът е причината толкова малко хора да се ангажират с протести и да заемат публично социално ангажирани позиции. Което го разбирам… разбирам страхът от привличане на излишно внимание върху себе си, имаме социалната пък и политическа история, за да знаем, че да изпъкваш в тълпата е лошо и води до негативни последствия, за теб И за близките ти. Имаме историята, която казва, че ако противоречиш на масовото, си рисуваш мишена на гърдите. И още не е минало достатъчно време, докато се преодолее това отношение. Разбирам, че хората ги е страх, защото лумпените си броят свободно улиците, пък и имането на обствено мнение е трудно, времеемко и конфликтно.

Още повече пък заемането на социална позиция. Заемането на социална позиция се сблъсква с твърде много трудности. Първо, вечният страх от политизиране, второ, безумата идея, че да НЕ третираме дадена група хора като втора категория личности някак е вид специално отношение или получаване на допълнителни права. (Логиката тук наистина винаги ми убягва.)

Страхът обаче, освен че го разбирам, не смятам че е някакво реално оправдание.
Всички ни е страх… и ни е страх, защото се е наложило като норма някакви хра да могат да бият други хора, понеже те са решили, че е тяхна работа да държат сметка на околните кой как си живее личния живот. И колкото повече се мълчи, толкова повече ще ни е страх, а не наобратно.

Тези, които ходим по протестите… ясно е, че ни е страх. Когато излизам, се чудя, няма ли да стане някоя беля? Няма ли да попадна на някой кретен, чийто собствени комплекси избиват в омраза към околните или просто ей така, защото могат.
Убедена съм, че тези мисли минават не само през моята глава. Само че отивам. Отивам, защото ако ние не защитим другите, когато има нужда, тогава после няма да има кой да защити и нас. А и най-вече… защото ми харесва светът да бъде пъстър, а хората разнообразни, а не редица след редица еднакви хора, с еднакви лица, вярвания, изражения, цел и отношения към себе си и околните.

Страхът… страхът е невероятно сковаващо нещо, но колкото повече се страхуваш, толкова повече те е страх. И това не е оправдание. Страх ни е да не ни ударят, ако изглеждаме различни. Проблемът е… всеки от нас е различен. Който иска, ще си намери причина да ни прасне по един, независимо дали сме с шибаната шапка или без. Колкото и да мимикираме едни с други, няма как, в някакъв момент ще направим, кажем, помислим, нещо, което ни отличава. Колкото и да си даваме зор, да изглеждаме еднакво, мислим еднакво и действаме еднакво, просто няма как да стане, просто защото не сме.

Filed under: бръмчащи мисли, феминизъм, хуманизъм Tagged: страх

Прочети цялата новина

Свързани новини: