Къща на село 3

Към "Къща на село 2"

Част 3: Как (бързо) стана всичко

И така, още в деня, в който огледахме всички имоти, се върнахме в „нашата къща” и си стиснахме ръцете с леля Калина и сина й. Разбрахме се кога ще подпишем предварителния договор, разбрахме се датата на сделката да е точно месец след него, разбрахме се, че ние ще обикаляме за документите (институциите в Каспичан и Нови пазар скоро ни станаха близки) и зачакахме. Първо, разбира се, трябваше да се продаде апартамента ни във Варна. Мъжът ми много се притесняваше ще стане ли навреме. Напразно. Като съдех по развитието на нещата досега, аз бях напълно спокойна и за това.

Както очаквах, самата сделка мина като на шега. Сигурна съм, че ще запомним как единия ден във Варна си продадохме апартамента, а на следващия ден в Нови пазар купихме къщата. Тук няма шега, доказват го документите, в два поредни дни на април 2012-та. Ангелски игри, а? :)

После лекотата на работата продължи. Бащите ни вече се бяха погрижили за лозето и асмите, които имаха нужда от подрязване по-рано, бяхме ходили с леличката, когато тя все още ни беше домакиня. Вече като си взехме ключовете, с мъжа ми започнахме да се чудим какво, колко, кога... Баща ми прекъсна това с едно обаждане, че отива за няколко дена. Ура! И като се метна, за нула време с майстори събори едната вътрешна стена и отвори врата, която води до помощните помещения отзад , за да започнат работа по банята. Много по-скоро, отколкото въобще си бяхме представяли, имахме оборудвана баня, тоалетна и разчистена кухня, която иначе беше почти непроходим зимник. Майстори работеха по септичната яма, други копаеха лозето, окопаваха и измазваха овошките, а ние садяхме. Посадихме лук, чесън, грах, бакла, дори царевица, картофи и малко цветя. Разбира се, садихме съвсем аматьорската, като се надявахме нещата да поникнат и растат пак като на шега, както всичко по къщата досега.

Ето че наближава денят, в който за първи път ще останем да спим в новата си къща. Използваме идващите четири почивни дни, за да се нанесем напълно. За целта започваме да планираме какво ще ни трябва и да уговаряме за уречения ден сутринта за Варна камион, който да мине през няколко места в града и да събере легла, матраци, пералня, печка и други по-едри неща. Мъжа ми тръгва с него, като за мен остава лесната задача да побера в колата две деца, багаж като за почивка (т.е. всичко, до сешоара и гърнето за всеки случай), купища чаршафи, завивки и пердета, множество купени хаотично инструменти, започващи от гвоздеи и свински опашки и стигащи до две брадви(!), всякаква кухненска посуда, хранителни продукти за няколко седмици, и накрая, о, Господи, клетката с канарчето, и да пристигна преди камиона, за да отключа къщата и да го посрещна! Нищо работа като за мен, дори и когато не съм съвсем във форма (бях на концерт предната вечер, няколко бири и доста късно лягане, нали).

Така или иначе, някак се справям почти в график, пристигам с децата и ето я и нея. Къщата. Ето го хубавото предно дворче, ето ги неземните скали отсреща, ето ги майсторите за банята и купищата работа, която ни очаква в близките дни. Селото е оживено, за хората там празниците са закон, пък и почти от всяка къща се чуват ремонтни дейности, като при нас. Пролетен ентусиазъм, гарниран с оглушително звучащите отнякъде евъргрийни на старата градска песен, които тепърва ни предстои да заучаваме в детайли. Докато мъжа ми се разправя с майсторите, които говорят почти неразбираемо, затова пък енергично, а децата се мотаят в предното дворче, аз започвам да оправям спалните, тъй като в момента ми е най-важно да има къде да сложа чаветата вечерта да спят. Оказва се, че матраците са прекалено високи за тези стари легла (мда, сега разбрахме, че е трябвало да купим дюшеци) и, след като бях изчистила стъклата, бях облизала всички паяжини от стените и таваните, както и всичко от пода с прахосмукачка, майсторът се качва горе и започва да ремонтира леглата на място сред дъжд от трески. Накрая, след много чистения и намествания, най-после измивам дъсчения под с препарат, застилам леглата с чисти чаршафи и завивки, забучвам нощната лампичка със Спондж Боб в контакта и доволно затварям вратата, за да се захвана със следващата неотложна задача, като например да наготвя, защото децата, от скука и/или от чистия въздух огладняват далеч по-често...

През цялото време длъгнестият майстор с големи очила и рошава, прошарена коса ме пита къде са му видийките (все още не знам какво е това), къде баща ми е оставил флекса, имаме ли ролетка и разни такива, водещи до все по-голямото ми раздразнение... Аз се чувствам доста дезориентирана и все питам мъжа ми къде е малкото дете, как може да не е видял къде е отишло, но най-трудно за свикване е, че през половин час някой съсед вика на портата „Алоу” ...! Явно сме сензацията на селото, новината се разпростира като пожар и по-смелите направо идват да ни видят с очите си. Извървя се кой ли не, половината търсят нас, половината търсят майсторите ни, една леличка влиза направо и в отговор на учудения ми поздрав казва: „Аз бях много близка с Калинка, даже плаках, като си отиде на Шумен, на, затова така си влизам като у дома. Хайде да ви водя на чешмата за вода”. Друг един чичо дръпна далеч пред другите, като извика: „Зафоу!” (явно се е запознал с баща ми по времето, когато той е избивал вратата в каменна стена и е завързвал странни приятелства.) Та този чичо си искаше обратно „реголвачките”, които накрая се оказаха едни прости прави лопати...  По едно време мъжа ми казва, че се уговорил през оградата със съседа, който гледа телета, и отива да купи от него сирене и мляко, като пренебрегва довода ми, че имаме и от двете, защото „вече бил обещал”. Сиренето се оказва почти кашкавал и едно от най-вкусните подобни неща, които сме яли. На тръгване искаме да си купим за града, но разбира се, няма повече, защото кравата скоро щяла да ражда, а и тъкмо били приготвили три килограма за дъщеря си. Такива едни, мили селски неща...

/следва продължение.../

Прочети цялата новина

Свързани новини: