Къща на село 6

Към "Къща на село 5"

Част 6: Лятото идва!

През почивните дни около 24-ти май отново се стягаме за село. Разбира се, включваме се в празничното шествие в града, но веднага след почерпката се товарим на колата в познатия формат и отпрашваме към скалите. Този път има скрита екстра – намислила съм да отидем на концерт в голямата мадарска пещера, в рамките на ежегодната среща на Бялото братство, която се провежда точно тук и точно сега. Очакваме вълшебство, а заварваме проливен дъжд, продънено мрачно небе, мокри, черни скали и никаква музика, освен бясното барабанене на дъждовните капки върху покрива на колата и после върху къщата и градината. Вали през цялото време, само един ден слънцето ни се показва и ние веднага плъзваме с децата на разходка из калната гора.

Боже, тези скали! Не мога да опиша чувството, което ме изпълва под тях, само като ги гледам. Знам само, че винаги искам да ходя там, че там се чувствам на мястото си, това е. 

След като не успяваме да свършим почти никаква работа по къщата и по засаждане на неща в градината, се прибираме в града, но вече замислящи грандиозно „отмъщение”. Мъжът ми си взема цяла седмица отпуск и в началото на юни акостираме с много багаж, сериозни планирани задачи и завиден хъс. С нас за уикенда идват скъпи роднини, с които си прекарваме повече от чудесно, а те се отчитат с прекрасни професионални снимки, за които сърдечно благодарим! :)

Междувременно, по път се отбиват да ни видят двама от най-старите ми и близки приятелка и приятел, поотделно. Познавам ги, затова през поздравленията им безпогрешно разчитам: „Направо сте луди, как може доброволно да се нагърбите с толкова много работа, толкова далеч от морето, и за какво?”. Мдаа, и аз ви обичам! :)

Някъде в този период на мен най-после ми прави впечатление щедростта на хората тук. Нашият майстор, на когото плащаме дневна надница, един ден идва и с апломб ми връчва торба с към 3 кг пресни картофи („На, да опържиш на децата”), а на мъжа ми – връзка разсад домати. Егати! После пък, ставам аз една сутрин, някъде към десет, десет и нещо (пфу, къде ти, по-рано е било, но след Жоро) и заварвам в кухнята две огромни тиквички, донесени от съседа. На другия ден същият този чичо Божо се появява на вратата с носталгичен плик от вестник, пълен с вишни, и мелодично и внимателно вика: „Кристина! Кристина! Ела, ако обичаш”. Започва да ни става неудобно, трябва и ние да започнем да даваме, ама какво? Надявам се като започнат да зреят и нашите неща да се сетим да им върна жеста...

Иначе този път в играта на село са намесени нови участници – жегата и ужасните комари и мухи. Мажа децата против слънце и против насекоми, Криса става пълно профи с мухобойката, спешно се снабдяваме с мрежи за прозорците, а ръцете и краката ни все пак са на големи червени петна... Няма как, борбата е неравностойна.

По отношение на буболечките, ооо да, има ги във всякакви размери, калибри и разцветки. Опитваме се да ги приемаме нормално, въпреки че за глезените ни градски стандарти са малко трудно поносими. В градината виждаме и по-големи: рогач, носорог... Абе, страшнички са. Въпреки че ето какъв диалог се разигра веднъж между мен и голямата ми дъщеря (записах си го дословно):

- Мамо, знаеш ли, че снощи открих в леглото си доста голям бръмбар?

- Ау! И какво направи?

- Ами избутах го на пода.

- Е, как, и той къде отиде?

- Не знам, негова си работа...

Та така, хаха...

За финал ви поздравявам с тази лъвска глава:

/следва продължение.../

Прочети цялата новина

Свързани новини: