Детето

Цветозар Томов

„Да обичаш нещо, означава да искаш то да живее.”

Конфуций

 

Когато това се случи, тя беше жена, прехвърляща петдесетте. Живееше сама с мъжа  си в малко градче, в стара къща, обитавана някога от много хора, с голям и китен двор, пълен с дървета, които вече не дават плод и хамбари, неизползвани от години. Къщата беше пълна с неизползвани стаи, имаше заключен втори етаж, до който се стигаше по вита вътрешна стълба. На първия етаж също имаше заключена стая, с камина, незапалвана от години.

Животът със съпруга й беше спокоен и запустял, като самата къща, някога приютявала много хора. Почти не си говореха, рядко се хранеха заедно, не ходеха никъде. До преди години понякога яростно се сдърпваха, но и от това беше останал само спомен, който все повече изглеждаше хубав. Понякога той я посещаваше нощем. Понякога после изпиваха по чашка.

Нямаха деца. Някога, съвсем млада, беше правила криминален аборт, и после никога не забременя. Години наред ходеше по лекари, че и по баячки и знахарки, по-късно се примири и престана.

Затова и не разбра веднага, че чудото е станало. Първо реши, че просто вече е настъпил този период от живота й, който даже очакваше донякъде с нетърпение. Имаше лекар, който й беше приятел. Отиде при него едва на третия месец просто ей така, за съвет и лек против зачестяващите неразположения.  Но научи, че е бременна.

Толкова не го очакваше, че й беше трудно да повярва. Отиде при друг лекар, при трети. След това в нея се загнезди страхът, че  може да загуби това закъсняло дете.  Започна да отблъсква съпруга си при нощните му посещения. Не му каза, не искаше да му каже, не искаше той да знае. Постепенно разбра, че иска този мъж да се махне окончателно от живота й, че иска това дете за себе си и само за себе си, и че нищо друго не й трябва. Мъжът го понесе трудно и всекидневието им се превърна в низ от непрекъснати скандали, но накрая тя успя да го накара да се махне от къщата.

Страхът да не загуби детето набъбваше от ден на ден. Приятелят й лекар я убеждаваше, че засега всичко протича нормално, но тя не можеше да повярва в това. Всеки сигнал за промяна в майчинското й тяло я караше разтревожено да го търси, да мисли, че е умряло в нея, че тя не е в състояние да съхрани живота му, защото е стара. Първоначалната радост от чудото беше заменена от разрастващо се страдание, че чудото няма как да се случи.

Бавно полудяваше, и тази лудост се разпростираше като мъгла в съзнанието й. Но все пак в него оставаше една трезва зона, която й нашепваше: ако го загубиш, ще е заради страха от това. За да не го загубиш, трябва да преодолееш този страх. Не е достатъчно да го искаш, трябва да го носиш с радост, за да не го убиеш.

Загуби детето в средата на бременността си. Отначало това странно я успокои. Мъглата на лудостта се оттегли от съзнанието й, в него не остана друго, освен спокойна и разумна мъка. Е, няма какво да се направи – мислеше си тя, все пак се случи прекалено късно, шансовете ми бяха малки.

Но после направи фаталната си грешка. Поиска от приятеля си лекар останките от плода, който беше абортирала. Просто да ги погреба – му каза, – не искам да бъдат изхвърлени в някакъв медицински контейнер.  Той се опита да я убеди, че това е излишно сантименталничене, че разбира болката й, но че това се случва често, особено на нейната възраст.  Но все пак и ги даде в един санитарен плик, само я помоли да не го отваря. Тази му молба тя изпълни.

Изкопа трапче в двора на къщата, но се замисли и реши да отложи за следващия ден. Мъртъвците се погребват поне на следващия ден, каза си. Нищо че е малко, може пък вече да има душа, на която да й трябва време, за да отлети от тялото. През нощта мъчеше да удави мъката си с алкохол, и тогава лудостта я обхвана окончателно. Отключи отдавна неотключваната стая с камината и остави плика там.

Дните минаваха както обикновено, но в нощите влизаше в стаята и му говореше. Говореше едни и същи неща: колко е виновна за това, че го е загубила, как е разбрала къде е сбъркала, и ако можеше отново, не би повторила грешката си, как не смее да го погребе, защото не знае дали душата му е в пликчето или вече е отлетяла.

Лудостта й се разрастваше заедно с безсънието и умората. Запустялата стая постепенно се напълни с дрешки и играчки. От време на време сякаш го усещаше в себе си, и тогава започваше да си мисли, че са я излъгали, не е абортирала, а продължава да го износва. Понякога се решаваше, заключваше стаята и се заричаше повече да не стъпва в нея. Но след това се връщаше отново разкаяна и го молеше да й прости, че го е зарязала, че не е лоша майка, а просто прави грешки, че няма да ги повтаря. Все пак запази частица здрав разум, за да крие тайната си от хората, с които се виждаше.  Така дълго успяваше да крие и лудостта си.

Прибраха я в психиатрична клиника, след като подпали къщата си. Сравнително бързо се върна към нормален живот.

Запознах се с тази жена много по-късно и съвсем без връзка с тези събития. Тя беше вече беше възрастна и безкрайно уравновесена, затова бях доста изненадан, когато ми разказа тази история.

Всъщност, бях решил да напиша текст, чрез който да се върна към един дебат от декември, в който ставаше дума за това, докъде трябва да се разпростира държавата в опитите си да контролира правото на родителите да се грижат за децата си.  Но взех, че преразказах тази история.

Когато завършваше разказа си, жената ми каза:

- Всъщност, най-ироничното беше, че ме подложиха на принудително лечение точно когато бях успяла сама да се справя с лудостта си. Не исках да подпаля къщата, а само да изгоря всичко в камината. Но и камината беше стара и огънят е плъзнал навсякъде.

- А сега как мислиш, защо си причини всичко това? – попитах.

- Може би имаше защо. – се усмихна тя. -  Все пак родих дете и го отглеждах, както можех. Бях за малко майка и се чувствах щастлива.

Припомням си и последните кадри от последния филм на един велик режисьор -  „Жертвоприношение” на Андрей Тарковски.  Горящият дом на Александър – възрастният човек, изпълняващ обета си да принесе себе си в жертва, ако Бог спаси света. Пристигащата линейка и санитарите. Момченцето, едва пренасящо водата, с която да полее изсъхналото дърво на пясъчния бряг.

Всъщност не знам дали трябва да се поливат изсъхнали дървета. Но само този, който може да дари живот, има право да се грижи за него, дори когато това е влудяващо и абсурдно. На това се крепи този свят. Хладният поглед на институциите, дори когато е пълен с добронамереност, може само да изсушава дърветата, които се мъчим да поливаме.

Прочети цялата новина

Свързани новини: