Не ме питай защо.

Равновесието ми
от пепелта на крайностите
се издига, като феникс.
Този, който не е изгорял
не ще има опитност такава.
Мирът ми се излива
само за готовия
целия мир да потопи
в крайна страст.

Мевляна Джелаледин Руми

Понякога имам нужда да се вкопча в нещо силно, което да ме накара да забравя за всичко около себе си. Не се случва често или поне не толкова често, колкото би ми се искало. Не ме разбирай погрешно. Храната, готвенето и личните открития в тази насока са нещото, за което постоянно мисля, държи ме толкова жива, колкото не съм била никога през живота си, дори и в тинейджърските любови. Преди време отново бях обсебена от нещо, което беше хем хубаво, хем мъчително и тогава наистина се наложи да хвана гората. С времето това отшумя, като че ли се вразумих и погълната от ежедневието всичко отново си дойде на мястото. До този момент.

В момента в който започвам да пиша това навън се извива гръмотевична буря, дошла толкова внезапно след слънчевия топъл ден, колкото внезапно ме връхлетя една история. Промяната на времето ми се стори толкова забавна и подходяща в този момент, че на мига започнах да описвам чувствата си. Историята, която ме погълна изцяло е историята на Стефани Майър, представена в поредицата „Здрач“. Преживявах всичко, сякаш аз бях главната героиня Бела и за няколко седмици се понесох в приказката за вампири и върколаци, игнорирах всичко около мен, не си давах сметка, че забравям да следя любимите си кулинарни блогове и още повече – почти не готвех. Нямах апетит. Хранех се с емоциите на героите и това ми беше напълно достатъчно. Сякаш бях обсебена. Обсебена от какво? Все още си задавам този въпрос. Опитвам се да разбера. Може би част от себе си. Както и да си спомня откъде започна всичко.

Една вечер за кратко съзрях по телевизията първия филм от поредицата. Не му обърнах сериозно внимание, струваше ми се твърде сладникав и безумен. Пропуснах по-голямата част от него и вероятно съм си намерила по-интересно занимание. На следващата вечер попаднах на същия филм, вече втора част, но този път нещо ме накара да се загледам. Не знам какво, може би актьорите или ефектите във филма. Все още не знаех напълно историята. Изгледах филма до края. Почуствах се щастлива.

На сутринта се събудих със същите емоции, с които си легнах вечерта, че даже по-силни. И наистина се чувствах така, сякаш предната вечер лично бях изживяла всичко. Същата сутрин преди работа потърсих информация за филма и така попаднах на българския фен сайт на „Здрач“. (Благодаря, Петя!) Зачетох се ентусиазирано, но времето напредваше и трябваше вече да тръгвам за работа. През целия ден, потънала в захар, какао и брашно не спрях да мисля за историята, за героите, и за необяснимите емоции, които ме бяха погълнали безвъзвратно. От време на време дори се улавях, че се усмихвам, спомняйки си сцени от филма. Добре осъзнавах, че бях погълната от всичко това, но не исках да приключва. Чувствах се щастлива.

След работа, почти тичешком се запътих към близката книжарница и с голяма надежда и очакване попитах за книгите от поредицата „Здрач“. Упътиха ме към рафта, където доволно видях и четирите книги. Без да се замислям ги грабнах и тръгнах към касата. Излизайки от книжарницата се почувствах още по-щастлива и нетърпелива да започна историята от самото начало. Сега като се замисля, май оставих Вальо без вечеря или май спретнах нещо набързо, без особена възхита. В главата ми присъстваха само Бела и Едуарт и наистина не исках нищо друго да попречи на трайно настанилото се в мен необяснимо чувство на щастие.

В същия този ден, в който започнам да пиша направих корекция на татуировката си, този път без припадъци, а цялата процедура мина толкова леко, че дори не вярвах. Преписвам го на това, че все още съм изключително обсебена от „Здрач“ и дори не внимавах много добре в разговора с татуистът, който предвид работата ми, естествено беше на тема храна. Истината е, че в студиото, изпълнено със снимки и скици на татуировки, които бяха предимно на митични същества и демони, се чувствах толкова комфортно, при все че в главата ми се въртяха истории за вампири и тайнственост.

Навън продължава да вали, но вече е по-тихо, гръмотевиците се чуват отдалеч. Може би се успокоих малко, след като написах всичко по-горе, а бурята утихваше наравно с емоциите ми. Eмоциите трябва да се изразяват! Не трябва да таим нищо в себе си, колкото и лично, хубаво или лошо да е. Все ще се намери сходна душа, която да разбере. Обаче тук, с историята на Стефани Майър и обзелите ме чувства попаднах на камък сред мъжката аудитория. Когато подхванах разговора за „Здрач“ пред група приятели, мъжете ме гледаха не толкова заинтригувано, но реакцията на единственото момиче ме обнадежди да продължа да изказвам чувствата си по тази история. Как ли пък не! Разбира се, това са момичешки работи. Споделих с още двама-трима и не се учудих от реакцията им, но видимо дадоха вид, че ме разбират след като се аргументирах и дори извадих на показ вдъхновението на писателката да започне да пише тази история. Или може би бързо се съгласиха с мен, само и само да спра да им говоря за романтика. Момичетата, с които споделих, естествено ме разбраха.

Очаквано Вальо също ме разбра (той е от друга порода, както казват всички жени покрай него), даже ми се зарадва, предвид, че почти ме беше обвинил в зомбиране –  неистовото ми, планирано приготвяне на различна храна, постоянното ми ровене в книги и сайтове за храна, дори понасяше среднощните ми пристъпи на вдъхновение, в които толкова ентусиазирано се поглъщах в приготвянето на някой десерт. С тази история вкопчила се в мен, забравих да готвя, в последният момент се вайках дали е останало нещо в хладилника и напълно забравих за любимото ми пазаруване. И добре че Вальо не е предирчив и добре умее, даже май му харесва да се наслаждава на сандвичи и печени картофи. Какво щастие за мен в този момент – има пресни картофи на пазара, не се налага да губя време в белене, вместо това подхващам поредната глава от книгите. Не съм за вярване!

Вероятно звучи налудничаво, но съм сигурна, че всеки ще открие по нещо за себе си в тази история на „Здрач“. Или по-точно всеки ще се открие в някой от героите, в някой момент от сцените, връщайки се назад във вече избледнели спомени, припомняйки си изживени случки или отприщване в съзнанието на личен блян, който умело е бил подтискан от разума. А може би пък не. Може би аз съм налудничавата романтичка, която с напредване на годините обръща все по-голямо внимание на чувствата си и никак не умее да контролира емоциите си. Когато бях малка се подсмихвах на баба ми, която гледайки някой филм или сериал (вероятно за робинята Изаура или Шатовалон) преживяваше всичко заедно с героите, вълнуваше се, плачеше с тях. Мисля, че сега я разбирам.

Знаеш ли, както в историята „Здрач“ някои от персонажите се прикриват, така и в живота някои не са това, което са. Това, за което се представят. Опитват се да бъдат силни (силата в случая се изразява в подтискане на чувствата), но във всеки един от нас има поне мъничко романтика, която смятам за ненужно да прикрива. Може просто да ѝ се остави. И понякога не е нужно да се задават въпроси. Понякога нещата просто се случват. Без тревога, без да се питаме „Защо?“, пък дори и без да искаме мнение или подкрепа. Понякога, може би е по-добре да следваме чувствата си. Без съпротива. Те могат да бъдат толкова силни, че осъзнато или не те поглъщат, обвиват те в кадифена мекота, от която душата ти се чувства уютно, а очите ти (уж без причина) ги отразяват с палави искри. Искам да ти го пожелая!

След като почти приключих с излиянието си в тази дъждовна нощ, долях чашата с още малко вино, а в този момент Вальо ме погледна и сякаш прочел мислите ми се усмихна. Аз му се усмихнах също толкова дяволито и само добавих: „Чувал ли си за десерта Здрач?“

Следва продължение…

Продължението, което следва е може би най-добрия израз, който мога да направя за това, което изживях.

Не ме питай защо. е публикация на Йоана Петрова от блога Кулинарно — в кухнята с Йоана

Прочети цялата новина

Свързани новини: