Сън в Пловдив

Наскоро на нашия сайт се появи една софийска импресия, с която (много се радвам) амбицира пловдивчани да не изостават :) Днес Калоян ще ни разкаже носталгията по Пловдив.   Приятно четене:  

Сън в Пловдив

"Сън ли е бил този носталгичен Пловдив

или Пловдив е името на града,

в който живеем само, когато сме щастливи?

После той си отива от нас,

за да живеят други хора в него"

    Странно нещо е носталгията. Често ми се случва да се замислям за отминалите дни, месеци години често с усмивка, но също и с едно такова странно чувство на тъга, на липса... Липсват ми годините, когато тичахме из Бунарджика по цял ден с другите деца, играхме на гама, на криеница, на ритахме топка или скачахме на въже. После като се уморим, сядахме на някой бордюр, чоплехме семки, за които няколко деца събирахме пари (!) и си приказвахме. Нямахме търпение да свършим училище, да си напишем домашните и да се съберем в махалата. Нямахме компютри, единственото електронно удоволствие бяха игрите Сега и Терминатор и обикновено по цяло лято стояха заключени в някой шкаф, за да бъдат отново извадени с настъпването на студовете и ранното стъмняване. После пораснахме малко. Игрите се промениха. Гоненицата и криеницата бяха изместени от закачливите „шише“ и „подаръци“. Какъв беше трепета, сега кой ще трябва да целунеш, или да пипнеш по гърдите. Сега звучи смешно, но на тази възраст много сериозно приемахме тези предизвикателства. Не закъсняха и първите цигари, първите бири, първите истински гаджета, които не само държиш за ръка. И тръпката да не те хванат: винаги цигарите в джоба са на другарчето, за да не ги прибира у тях.

  Станахме големи и тръгнахме по детски дискотеки. Пиехме по една (!) текила и после издъвквахме едно пакетче дъвки, да не ни помиришат. Вече не беше модерно да стоиш на бордюра, а слънчогледа на тротоара беше заместен с бяло фрапе в Милионерки или Дюн във Виенската.В гимназията намерихме истински приятели, хора с които сме били винаги „в кюпа“, с които сме се забавлявали, преписвали, бягали от час... Вече започнахме да обръщаме внимание на сериозните връзки, на нощните излизания и на неизвинените отсъствия. Всички отивахме да спим един у друг в събота вечер, за да се съберем в Дайкири на по текилка или биричка. След което задължително минаваме през дюнерите на главната и оттам започваше приключението: къде ще ни пуснат малолетни. [geo_mashup_map zoom="10"] [geo_mashup_location_info]   Какво ли не сме пробвали, за да влезнем на модерните по онова време места. И когато сме успявали, как ли са ни гледали посетителите? Това тогава не ни засягаше особено, веднъж вътре и партито започваше.И продължаваше често до много, много късно, имайки предвид, че не можехме да се приберем, нали спим едни у други за пред родителите ни! После осъмвахме с по кафе на някое денонощно, за да обсъждаме отново и отново вечерта, училището, любовта и други екзистенциални теми, които тогава ни вълнуваха.

  Постепенно вечерният час се увеличи, за някои отпадна по-бързо отколкото за други, и при определен родителски подкуп, най-вече някоя шестица, излизахме свободно, тръпката от съботното излизане намаля. С навършването на пълнолетие изчезна напълно. Не че не беше хубаво, просто не беше вече забранено. Завършихме гимназия и се разпиляхме по света. С това общите ни проблеми и трепети приключиха, и остана само всеки да разкаже за себе си в момента и да си спомняме с умиление за миналото. Ние отстъпихме своето място на другите, които да ни заместят по тротоарите, парковете, кафетата и дискотеките. Пловдив си отиде от нас, или по точно ние от него, а там бяхме щастливи. Остана носталгията при спомена за тези безгрижни дни и надеждата, че другите, които живеят в него ще го направят по такъв начин, че когато си отиде и от тях, да си спомнят и те с умиление за този град и да не забравят никога от къде са тръгнали.  

Прочети цялата новина

Свързани новини: