Часовник с бомбен механизъм

Владимир Шопов

Вместо да използва трагедията в Бургас, за да научи своя първи истински урок по тероризъм, България опакова куфарите и замина на почивка. Дори умореното клише за подобни случаи в стил „нищо вече не е същото“ не събра достатъчно кандидати. Премиерът замълча и не си направи труда да почете българската жертва, с което намигна на разпасаните по жегите българи, че особена причина за притеснения няма. Ударът е при нас, но не е за нас. Лятото ще свърши, зимата е далеч. В тази тишина той има много съмишленици сред милионите, които свикнаха със забити кирки в коли, взривени автомобили или поръчкови убийства насред градовете ни. Нашата неспособност да си учим и мислим обаче остава единствено за наша сметка. Положението на България е променено, но очевидно това няма да бъде правителството, което ще има разсъдъка, волята и способността да я подготви по-добре за него.

Надали са много изненаданите, че избрахме стратегията на щрауса. Ние никога не си направихме труда да разберем по-дълбоките последствия от геополитическия ни избор. Присъединявахме се към „коалиции на желаещите“ сякаш всичко беше компютърна игра, после се впускахме да демократизираме без да вярваме в начинанието. За повечето терорът е опасна игра, която си има граници и те са далеч от нас. Новите опасности за сигурността са по-скоро теория, отколкото непосредствена заплаха, пък и винаги е много по-вероятно да го отнесат големите играчи. Предимството на малкия е, че не привлича много внимание независимо около кои квартални бабаити се е завъртял. Ако пък нещо се „запече работата“ винаги имаме на разположение добре познатата ни стратегия на снишаването, развита от интелектуалния идол на днешния премиер.

След Бургас на вътрешния фронт няма нищо ново. Както за всяко друго нещо: който не е пожелал, той не е успял. За пореден път ни го показаха малкото останали журналисти, които решиха с предизвестен резултат да тестват „строгите мерки за сигурност“. Член 5 по правоохрана няма и не можем да искаме някой отвън да прави буфери на собствения ни хаос. Вътрешният министър от години философски обяснява, че реформата в неговия сектор е приключила, а ключови институции с преки отговорности при подобни ситуации (например, съвета за сигурност към премиера или кризисния щаб при Министерски съвет) просто ги няма. Главният секретар на вътрешното министерство пък ни обясни, че и в Америка се стреля и гърми и сложи точка на въпроса. Президенството изпадна в мисловна главоблъсканица след като едновременно успя да заяви, че от една страна пробив в системата няма, но пък от друга имаме „тежък проблем“ със сигурността.  

Външната ни политика не може да бъде еднозначно винена за случилото се на българското Черноморие, но някои промени в нея със сигурност ни поставят на фокус. В рамките на това правителство постепенно преминахме от политика на приоритети към политика на поръчки. С ненужна лекота превърнахме дипломацията ни в пощенска кутия за различни задачки по отношение на Иран и Сирия или на Беларус. Стари приоритети като балканския и черноморския регион изведнъж станаха тесни и скучни за сегашното ръководство на външното ни министерство и бяха почти свалени от дневен ред. Европейската ни политика се води с такава досада, че изпълнителите приличат повече на затворници, доизтърпяващи своите присъди, отколкото на политици, чиято основна задача е да защитават националните ни интереси, там където те са най-големи. Поръчковата дипломация би имала поне частичен смисъл, ако създаваше политически капитал, който може да бъде използван на терените, където България има наистина реални интереси. Това очевидно не се случва.

Сегашната ни фиксация върху „Арабската пролет“ не почива на точна преценка за дългосрочните ни интереси, не съдържа икономически и инвестиционен компонент и отива отвъд нашите дипломатически, организационни и материални ресурси, които се изискват, за да поддържаме влияние. Страната ни и в този регион се „продава“ чрез жанра „не правете преход като нас“, но и там загубихме твърде бързо инициативата по посока на държави като Полша. Вместо да идеализира и без това дълбоко нееднозначната картина в северна Африка и близкия Изток, България трябва да осъзнае последствията от загубата на буфера, който предходните авторитарни режими създаваха за най-външната част на нашия континент. Именно тази загуба прави цената на всякакви български импровизации твърде голяма.

Довчерашните чисто теоретични заплахи за сигурността са вече на прага ни, а голямата нова геополитическа битка е на по-малко от два часа полет от София. До вчера провалите на дипломацията и управлението пълнеха шарените рубрики на вестниците, но вече могат да нанасят непосредствени вреди. Шутовското отношение на българския премиер към международните отношения престана да бъде без последствия и отдавна никой не се смее. Реалността „Мисия Лондон“ вече не е комедия, а заплаха за сигурността на всеки един от нас. Българският управленски часовник е спрял, дано в него не цъка бомбен механизъм.

Прочети цялата новина

Свързани новини: