Ембедване на съдържание: каква е ситуацията в САЩ?

Image: MyVidster logo from myvidster.com

Миналата седмица, на връщане от Spirit of Burgas (където изкарахме страхотно, но за това друг път), в колата се разговорихме за това как стоят нещата около т. нар. ембедване на съдържание, съответно кой носи каква отговорност за това.

Поводът за разговора беше съвсем актуалното решение на американския Апелативния съд на седми район (Court of Appeals for the 7th Circuit) в казуса FlavaWorks vs myVidster.

За какво става дума?

Ответникът myVidster е платформа за видеосподеляне, която обаче (за разлика от YouTube) не хоства споделеното от потребителите си съдържание, а осигурява достъп до него чрез т. нар. ембединг.

В горецитираното решение процесът на въпросния ембединг е описан много добре от съдия Posner, според когото

Patrons of myVidster find videos on the Internet, and if they want to make them available to other patrons of myVidster (who apparently can be anyone — as far as we can discern from the record all content on myVidster is publicly accessible) “bookmark” (note) them on myVidster’s website.

Upon receiving the bookmark myVidster automatically requests the video’s “embed code” from the server that hosts (that is, stores) the video.

In the present context “server” denotes a specialized computer for storing and transmitting bulky online materials, like videos. When you upload a video to the Internet, the video is stored on a server that transmits the video to other Internet users’ computers on request.

The embed code contains the video’s web address plus instructions for how to display the video. Armed with that code, myVidster creates a web page that makes the video appear to be on myVidster’s site.

When you visit the site, that video and other videos appear, each in the form of a “thumbnail,” a miniature picture of a video’s opening screen shot. A click on a thumbnail activates computer code that connects the visitor’s computer to the server; the connection made, the visitor is now watching the video.

He’s watching it through a frame that myVidster has put around it, containing ads (it’s by selling ads for display on its website that myVidster finances its operation). He may think, therefore, that he’s seeing the video on myVidster’s website.

But actually the video is being transmitted directly from the server on which the video is stored to the viewer’s computer.

Горното би могло да се сведе до

1. Налице са трима актьори: (1) съхраняващите съдържание (видеоклипове) сайтове, които Posner нарича „сървъри“, (2) социалните медии или сайтове за видеосподеляне, и (3) потребителите на последните;
2. Когато актьор (3) хареса някой клип, съхраняващ се при актьор (1), той му слага отметка (bookmark) на платформата на актьор (2), в следствие на което актьор (2) изтегля ембединг кода на клипа от сайта на актьор (1) и създава тъмбнейл на своя сайт;
3. Ако друг актьор (3) открие отметката на сайта на актьор (2) и реши да я гледа, той може да кликне върху тъмбнейла, като по този начин използва сайта на актьор (2) като браузър към сайта на актьор (1).

Ищецът Flava Works, който е специализиран доставчик на филми за възрастни, и по-специално на

videos of black men engaged in homosexual acts.

твърди, че myVidster нарушава авторските му права, поради което което ищецът имал спад в продажбите си между 30 и 35% или загуби в размер на повече от 100 000 $.

При правната си преценка, председателстваният от съдия Posner състав достига до извода, че

myVidster не нарушава правата на Flava Works

особено що се отнася до възпроизвеждане и разпространение.

В езика на решението това е изразено така

Like a telephone exchange connecting two telephones, it is providing a connection between the server that hosts the video and the computer of myVidster’s visitor.

както и

myVidster is giving web surfers addresses where they can find entertainment.

А твърдяното от ищеца нарушение на изключителното му право на публично изпълнение, съдът тушира с помощта на един много удачен паралел

By listing plays and giving the name and address of the theaters where they are being performed, the New Yorker is not performing them. It is not “transmitting or communicating” them.

Освен операторите на на платформата за видеосподеляне, съдебният състав

също така оневинява потребителите

й от упреците за нарушаване на права.

Макар и да приема, че чрез гледането си на ембедвано (но иначе принадлежащо на ищеца) съдържание, потребителите на myVidster си спестяват т. нар. access payment, съдът преценява, че няма нарушение на авторски права, защото

as long as the visitor makes no copy of the copyrighted video that he is watching, he is not violating the copyright owner’s exclusive right, conferred by the Copyright Act, “to reproduce the copyrighted work in copies” and “distribute copies . . . of the copyrighted work to the public.” 17 U.S.C. §§ 106(1), (3).

Това заключение отново е последвано от убийствено сравнение, а именно че

(visitor’s) bypassing Flava’s pay wall by viewing the uploaded copy is equivalent to stealing a copyrighted book from a bookstore and reading it. That is a bad thing to do (in either case) but it is not copyright infringement.

Единстевните, които според съда носят някаква отговорност, но пък срещу които в конкретното производство не са отправени никакви искове, са ъплоудерите, които качват съдържание на така наречените „сървъри“.

С този не особено изненадващ финал завършвам настоящия и замислен като I-ва част блогпост.

Знам, че много от читателите на De Libertate Iuris Digitalis живо се интересуват от това

как всъщност стоят нещата у нас

и аз с радост ще откликна на интереса им, като дам своята преценка в един от следващите си постове тук.

Вижте какво можете да направите, за да сте сигурни, че няма да го пропуснете.

No related posts.

Прочети цялата новина

Свързани новини: