Share on Facebook

какво трябва за да се случват нещата ли? един луд с ентусиазъм това е Стефан Ритц, учител в Южен Бронкс, място с 25% безработица, 40% от населението живеещо в бедност, минимални доходи лудост е вероятно, но човекът започва да обучава учениците си да отглеждат зеленчуци, правят го в училище, в класната стая, ...

Всички знаем колко е дразнещо чакането на зареждане на телефон. Обикновените телфони се зареждат за час или два, но при смартфоните, чиито батерии са с капацитет над 1000 и вече дори над 2000 mAh, се чака дори по три или четири часа, докато се постигне пълен заряд. И какво се прави тогава? Изключван...

Хакерите се промениха изключително много в последните 10-12 години. Докато в миналото повечето хакери бяха ръководени в действията си от идеали, които ги караха да се борят с несправедливите корпорации и срещу статуквото определящо неравноправие между хората, днес хакерската/кракерската общност ...

Наркоман забелязал беден и болен човек на улицата и му помогнал да стане. Беднякът му казал: – Момче, аз съм дух и затова, че ми помогна, ще ти изпълня 3 желания. Казвай какво е първото. – Искам 15-сантиметров джойнт. – Готово. Пуф... Те свили 15-сантиметровия джойнт и го изпушили заедно. – Какво е второто ти желание? – Искам 30-сантиметров джойнт. - Готово. Пуф... Направили си го и отново го изпушили двамата. – А какво е третото ти желание? – Искам 50-сантиметров джойнт. Пуф... Те отново го свили и изпушили. Накрая духът се изправил и казал: – Добре. Време е да тръгвам... Духът направил няколко колебливи стъпки, олюлял се и казал: – Добре, добре... Само още едно желание... Усмихни се, България! От полицията се похвалиха, че са заловили двама от организаторите на наркотрафика от Южна Америка за Европа. Лошото е, че тези позиции в престъпната йерархия никога не остават вакантни. Доказва го и следното съобщение в колумбийски вестник: В столицата Богота се проведе...

Ако ви се прииска да прочетете красива любовна история, то един от неизбежните избори е книга на Никълъс Спаркс. С подобни намерения, след като за известно време потънах в кървавия и очарователен свят на „Песен за огън и лед”, ми се прииска да нещо нежно, романтично и много много любовно.

Съвсем наскоро излезе на пазара „Моят път към теб” на Никълъс Спаркс и без колебание си взех книгата. Но за мое съжаление тя не се оказа това, което очаквах. А харесвам  „Тетрадката” и пролях не една сълза на „С дъх на канела”. Обаче тази история някак си не ме грабна. Може би защото книгата е някаква смес от всички други романи на Спаркс.

Главните герои, Аманда и Доусън се влюбват докато са тийнейджъри, но връзката им се оказва невъзможна, поради различните социално прослойки, от които произхождат. Ако не сте се досетили вече, тя е от добро и богато семейство, а той - от семейство, чийто членове често попадат зад решетките. Разбира се, те се разделят, докато съдбата не ги среща след години, когато се връщат за погребението на техен приятел. Старите чувства изплуват за Аманда, за Доусън никога не е имало друга. И двамата са на кръстопът, какво ще изберат, следват и няколко драматични обрата.

Книгата не ме трогна, нито ме разчувства. Героинята ми се видя слабохарактерна. Не е от най-силните романи на Спаркс и това си личи. Почитателите на автора обаче, предполагам, ще харесат книгата.

Прочетете още ревютата на книгите на Никълъс Спаркс "Талисманът", "С дъх на канела" и "Завой на пътя"

Ако говорите с когото и да е било от все по-добре развиващата се индустрия на 3D-принтерната технология, всеки най-вероятно ще ви заявят едно и също нещо, а именно: че иска да постави принтер във всеки дом. Идеята без съмнение звучи страхотно, но има една вероятна пречка това да се случи - конте...

Спомняте ли си за онзи шеф на банков клон, който трябвало да плати „зашеметяващата сума” от 4500 лв. за това, че е подложил на сексуален тормоз една от своите служителки? Това е най-сериозното наказание, което до момента е наложено за подобен род дискриминация на работното място в България. Това е цената, която един човек с власт е трябвало да плати за унижението, на което е подложил една беззащитна жена – негова подчинена. Вероятно не е изненадващо, че подадените жалби за сексуален тормоз от 2006 г. насам са едва 13. Как точно да докажеш, че си станал жертва на сексуален тормоз? Как да преглътнеш това, че достойнството ти е накърнено и как да събереш сили, за да се изправиш срещу насилника? Когато залагаш на карта репутацията си, кариерата си, какво печелиш? Поне три съдилища в страната не знаят как да прилагат облекченото право на защита на жертвите. Да не говорим, че 2/3 от жертвите не могат да си намерят работа, след като изпортят насилника. Видите ли, той се оказва дружка с...

Не се спират даже от ранга на властници като главния секретар на МВР Калин Георгиев. Напротив, и него пробвали да изнудват, като му дрънкали врели-некипели за уж катастрофа със сина му. Ама този път, ядец. Наглеци упражняват нов вид телефонен тероризъм, за който от близо две години алармират пострадали и службите у нас. Престъпниците звънят на безпомощни, болни и възрастни хора, манипулират ги със здравословни проблеми на техни близки и ги обират до шушка. Защо тези "Келеши" избират предимно немощни хора? Ами защото са кретени от най-долен порядък, прикрити зад анонимността. Почти няма българско семейство, на което да не са посегнали с мръсните си ръце. Наскоро дъхът ми спря от подобна идиотщина – успяха да ограбят най-благородната възрастна, болна и сляпа жена, която познавам, посред бял ден. Как се случват тези обири Оказа се, че измамниците имат приспособления за подслушване на личните стационарни и мобилни телефони. Подробностите за това как точно се случва обясни пред...

Спомням си, миналата година у нас гостува Саймън Aнхолт – световно признатият експерт по т.нар. nation branding или търговско представяне на нациите и държавите. Измежду безкрайно любопитните негови тези направи впечатление виждането му за изграждане на националната репутация. Според Анхолт тя би могла да се издигне, като на първо място се формулират ясни национални кауза и цел, след това те се изпълнят със съдържание и накрая се популяризират чрез символни действия, които биха привлекли вниманието и на обществото, и на другите нации. Естествено, нито един от спортните ни ръководители не присъства на увлекателната лекция през март 2011 г., но не е зле да й хвърлят един по-подробен прочит, защото тя би могла да послужи за основа на новите спортни кауза и цел на България, каквито е крайно време да формулираме. Защо сега? Защото едва ли общественият дебат за българския спорт би могъл да бъде по-интензивен, отколкото в момента, няколко дни след Олимпиадата в Лондон. Време е да...

Проф. Евгений Дайнов е един от символите на прехода и промяната в България. Завършил е висшето си образование в Оксфорд. В момента е преподавател по политология в Нов български университет. Директор е на Центъра за социални практики и организатор на „Миндя рок фест“, който тази година ще се проведе на 24-ти и 25-ти август. Автор на няколко книги, между които „Три лица на тиранията: Александър Лукашенко, Ислам Каримов, Владимир Путин“ и „Моделът "Станишев": путинизацията на България“. Едни от последните материали на проф. Дайнова са: Евгений Дайнов: "Опит за преразказ на интервю на премиера" и "ГЕРБ или военния комунизъм в ХХI век". Снимка на Евгений Дайнов: Wikipedia/Вени Марковски * * * Владимир Йончев е дългогодишен журналист, носител на наградата „Черноризец Храбър“ за журналистическо разследване. Бивш главен редактор на в. „Телеграф“. В момента е главен редактор на Offnews.bg – медията, която се ангажира пряко с помощта при наводнението в с. Бисер през февруари и пожара на Витоша през юни. Доброволците на форума OffRoad бяха най-активните при гасенето на пожара в резервата "Бистришко бранище" - участваха с техника, координираха действията и т.н. Снимка на Владимир Йончев: Facebook/Ники Спиров

Ген. Васил Василев е роден през 1950 г. в София. Завършил е Полицейската академия, а след това и курс за висши държавни служители към Държавния департамент на САЩ. Преминал е през всички длъжности на полицейската йерархия, има 22 години стаж в системата. През периода 1992-1995 г. е бил началник на служба „Полиция“ при РДВР – София. В началото на 1997 г. е назначен за директор на РДВР – София. В края на 1998 г. оглавява Националната служба „Полиция“. На този пост е до декември 2003 г. Ген. Василев бе експерт-съветник в парламентарната комисия по вътрешна сигурност и обществен ред. - Генерал Василев, промените в Закона за движение по пътищата ще донесат ли нещо добро и за пешеходците, и за шофьорите? - Няма в България закон като този, който да е променян толкова често през годините. Винаги, когато се правят промени, законодателят е убеден, че се правят за по-добро. Дали ще бъде по-добре или не, ще се разбере от статистиката на катастрофите, от броя на загиналите, на ранените...

Понякога седя и си мисля, а понякога само си седя. Напоследък май не е толкова модерно в главата ти да се прокрадва мисъл, а е напълно нормално да блееш с празен поглед пред монитора, вперил взор в поредната трагедия по новините или най-новото чалга откритие. И докато дъвчеш бавно вечерята си, вниманието ти все пак може и да бъде привлечено от някоя колоритна вест като тази за премахването на Васил Левски и Христо Ботев от учебниците. И то не за друго, а защото били долни дискриминатори и с думите, и действията си нагло нарушавали правата на турците, ромите, гейовете и жените, а на всичкото отгоре и на спокойния и идиличен живот на народите в Османската империя. И не, това ни най-малко не е шега, а тъжната действителност. Гениалното хрумване за измитането на двамата революционери от учебния материал е не на кого да е, а на титаните на мисълта от Комисията за защита от дискриминация. У нас обаче все още се срещат мислещи хора и намерението на антидискриминаторите намери бурен...

Какво представлява управлението на България в момента? Какво ни чака през следващата година до парламентарните избори? Възможно ли е България да разчупи омагьосания кръг на лошо и по-лошо управление и да спре да подскача от трън на глог? Къде да търсим надеждата за бъдещето? Отговорите на тези въпроси ще търсят тази неделя, 19 август, от 18.30 часа в епизод 9 на "Гневни Млади Хора" водещият Константин Павлов - Комитата и неговите гости - политологът Евгений Дайнов и журналистът Владимир Йончев. Повече за гостите на @Komitata може да прочетете тук.

Очакваме ви тази неделя, 19 август, от 18.30 ч. Излъчваме на живо тук:http://aym.pressclub.bg/live

Щатските власти известно време настояваха, че не е нужно да предоставят пълните доказателства на ФБР срещу Ким Дотком на защитата му, което е в разрез с новозеландските закони. Бяха представени само части от документите по време на самото дело, но достъпа до целите документи беше отказан на адвокати...

Преди 110 години Зигмунд Фройд описа психозащитна, но много агресивна реакция, която нарече displacement: човек (B), който не може да се справи с проблеми, например идващи от жена му и/или началниците, подсъзнателно натрупва агресия (X), която впоследствие насочва върху избран от него беззащитен обект (A). Фройд описва такова „преместване“ като хистероидни прояви. Аз го наричам „булгресия” – една от българските изяви на злото.

Към "Къща на село 12"

Част 13: Реколтата зрее, щурчетата пеят

Намираме се в прекрасен период от ходенето ни на село. Лятото е зряло, вечерите са прохладни, природата и градината са щедри, плодовете са изобилни, зеленчуците са разнообразни и о, толкова вкусни!...

И, особено като сме си сами (случва се приблизително през седмица), е толкова спокойно, хармонично и приятно... Там е пълна противоположност на града – тихо е, почти не говорим по телефоните, изобщо не сядаме на компютрите, децата си намират занимание с всяка тревичка и цветно листенце, а ние – ние изобщо не си търсим занимания, а само удоволствия. Работата в градината, до земята, е като просветление. Плевенето е почти медитиране, а събирането на скромната реколта – наслаждение!

Това е потвърждение на прочетеното при Анастасия – че в градовете се намираме в изкуствено информационно поле (хилядите безсмислени, отрицателни и натоварващи новини, да не говорим за електрическите и магнитни вълни), което ни пречи да мислим, да изпитваме удоволствие от живота и просто да бъдем щастливи и спокойни. Близо до земята е точно обратното, там сме потопени в естествено информационно поле - шумоленето на вятъра в листата, цвърченето на птичките, румоленето на поточето или шуртенето на голямата селска чешма, нежното подсвирване на щурчетата вечер... Пълен релакс! Така чуваме мислите си, те се подреждат, оформят и добрите идеи се появяват.

Ами че ако не ходех на село, как щях да усетя кога вечер свирука птичка или подсвирва щурче; в града на климатик как щях да осъзная смяната на времето от тежкото лято преди началото на жътвата с повяващата прохлада след нея; как щеше да ми се случи да посадя със собствените си ръце едни хилави стръкчета (уж) пипер и да ги наблюдавам как порасват, извисяват се и със свеж  плод се окичват!... Това са истинските неща, това са, да.

Иначе зеленчуците ни са узрели, но заради малкото поливане са останали съвсем дребни. Картофчета, доматчета, царевички, пиперчета  - всичките са някакви мини версии на купешките, но са наистина много, много вкусни! Въпреки че идвамата ни бащи отглеждат градински домати и от рано ни снабдяват, нашите дребни червени топчета ни се струват най-вкусни от всички. Заслужиха си най-голямата похвала, изричана някога за домат от мъжа ми: „Същите като на баба ми на село са!”

Как да не кажа – ха-ха!

А децата... Децата постоянно обикалят в градината и късат и ядат, късат и ядат. Не е рядка гледка да ги видим в едната ръка с домат, в другата – с круша. И двете се гризат едновременно и никой не вижда нищо нередно в това. Ядат всичко, което си харесат, когато си решат, нищо не мият, разбира се и, тъй като зрелите неща вече са обрани, често ядат едва порозовели доматчета и пиперчета колкото люти чушки. Но – това е положението. Забележките са за града, тук е фантазия и свобода. Напоследък любимото им е да берат лешници, да си ги чупят с чука и да ги ядат още млечни – ама така се тъпчат, че накрая няма да оставят нищо за зреене на дървото. И се карат, и си ги броят, не ви е работа...

Но най-голямата игра пада с готварския им сервиз отпред в градината. Като купихме къщата, в едно от чекмеджетата на стар скрин ни се падна бонус – съвсем истински, богат и запазен детски готварски сервиз (най-вероятно руски). Леки алуминиеви тиганчета, тенджерки и чаши с истински дръжки, капаци и прибори. Много са яки! Да, такива няма вече, разбира се. Да, момиченцата се спукват да играят/да се карат/да готвят с тях. С часове правят манджи, супи и суфле. В менюто има още торти, палачинки и какво ли още не. Играят на ресторант, на главен готвач и капризен клиент, демонстрират умения и избират съставки със завидна  фантазия. Е, почти не останаха останаха цъфнали рози и подправки в градината, но като всяко нещо и това иска жертви и продоволствия:)

В крайна сметка ето на какъв чуден цитат от Ошо попаднах: „Има само една религия на света и тази религия е да си щастлив. Всичко друго е без значение и е неподходящо. Ако си щастлив, ти си прав; ако си нещастен, грешиш.”  Това е!

И накрая ви поздравявам с една брутална, но тъй вярна картинка:

 

 

 "Щом Душата се е устремила с мечтата си към нещо, тогава задължително, повярвай, в живота всичко задължително се претворява" /из книгите за Анастасия на Вл. Мегре/

 

, недоказани внушения, тиражирани по медиите, заблуждават перничани за нахалост похарчени от Общината пари от отпуснатите за възстановяване на щетите от земетресението от 22 май средства. Безотговорно се твърди, че с шепи са раздавани средства за обекти, в които не е работено, и така са похарчени предназначените за ремонт на училища помощи от държавата. Говори се за надписани ремонтни работи и така са ощетени гражданите с пострадали домове, подали 8 507 заявления за подкрепа от държавата.

Всичко това се прави от общински съветници и от техни глашатаи, определящи се като журналисти. На тези хора обаче би трябвало да им е ясно, че помощта, отпускана от държавата по решения на Междуведомствената комисия за възстановяване и подпомагане към Министерски съвет, председателствана от вицепремиера и вътрешен министър Цветан Цветанов, се дава в точно определен размер за всеки обект, в това число и за пострадалите жилища на хората. Парите за общинските сгради нямат нищо общо с парите за гражданите. Парите за всяка сграда са строго определени. Отредените за частните пострадали сгради се изплащат от общината на гражданите по банка само след представени разходни документи – фактури. Служител на община Перник извършва проверка дали написаното във фактурите съответства на предписанието на конструкторите, установили поражението и направили предписание какви ремонтни работи трябва да се извършат.

Отказите за отпуснатите от правителството 325 лева като еднократна помощ за пострадалите, раздавани чрез дирекциите за социално подпомагане, също се приписват на общината и на кмета, макар те да нямат никакво отношение към това.

Резултатът от заблужденията обаче е налице, защото „цяла България говори за пернишката кметица , злоупотребила с пари от земетресението” или поне така смятат коментатори в нета. Гражданка изразява съжаление и към автора на тези редове с думите: Съжалявам ви че толкова пристрастно предавате ситуацията в Перник но имайки предвид за кого работите е разбираемо не и оправдано.Живея и работя в Перник имам очи уши и собствен мозък за да разсъждавам. Успех в палатковият лагер!”.

Въпросът е какво ще стане с хората, които са без покрив – около 600 човека по информация от общината, в това число и обитаващите държавните блокчета на Мини Перник в ликвидация, подлежащи на събаряне. Какво ще стане с хората, които ще трябва да си събарят къщите, а те до този момент според експертите са повече от 160 и се увеличават, защото не всички са огледани. Как ще успеят да си поправят домовете пенсионерите с под 200 лева пенсия, които дават половината от месечния си доход за лекарства. Въпрос е и защо Междуведомствената комисия разпределя за МВР пари, предназначени за възстановяване и подпомагане.

Кметицата на Перник едва ли сияе в святост. Когато имат възможност да я уличат в истински грешки, активистите на ГЕРБ в Перник не го правят. Те вдигат шум за неща, по които и за тях е ясно, че кметът на Перник лично не е виновен и това личи от сигнала им до прокуратурата, където името на Янакиева не е споменато. Публично правят компромиси за хора от БСП, които за обикновен перничанин не се отнасят. Въпрос на морал, компетентност и партиен картел, но не и на политика, даже когато ни е сполетяло земетресене.

Римска вила е експонирана в центъра на пернишкото село Кралев дол. Между сградите читалището и старото училище може да се видят зидове, консервирани така, както са открити от археолозите.

Вилата е датирана от времето на 2 век и се смята че е просъществувала до 5 век.

Проучвана е от археолози през 70-те години на 20 век от екип археолози под ръководството на Върбинка Няголова от института по археология към БАН. Тя е написала и студия по темата.

Сред най-ценните находки е било скрито в стените съкровище от сребърни монети, чиято стойност и за онези времена е била значима, разказва сега специалистът от пернишкия музей Орлин Рачев.

Още в годините на проучването правеха впечатление открити женски накити. Намерено е и прозоречно стъкло – от римската епоха. Много предмети на лукса не са открити, защото стопаните на вилата са имали време да съберат ценните си вещи преди да я напуснат.

Открити са две пещи, естествено разрушени, но е имало керамичен съд с изсъхнала в него яребица, което значи, че обитателите са ловували и гърне с круши, което пък подсказва, че е имало развито овощарство.

Вилата е била съградена от каменни основи и нагоре с кирпич и дърво. Принадлежала е на средно заможни местни велможи. В нея е имало и производствени помещения за тъкане и предене. В съседство са били и стопанските постройки. Част от вилата е под основите на новото читалище, а друга част вероятно е унищожена при строежа на съседни сгради. Експонатите, открити от археолозите се пазят в Регионалния исторически музей в Перник.

Няколко дни след като обект на хакерска атака станаха Twitter - акаунти на информационната агенция Reuters, вчера са хакнати и акаунти в блог - платформата на медията. Това съобщиха от самата медийна компания. Хакерите са използвали акаунтите, за да публикуват лъжлива информация за смъртта на мин...

В Лос Анджелис ще се проведе първият по рода си фестивал на мобилните изкуства наречен LA Mobile Arts Festival. На почетно място в този фестивал ще бъдат поставени снимки, направени със смартфони и главно с iPhone. Събитието ще стартира тази събота в Санта Моника. В рамките на фестивала ще бъдат ...

Индонезийските власти възнамеряват да привлекат онлайн корпорацията Google и нейното дъщерно дружество за видеохостинг YouTube към борбата срещу сайтовете с порнографско съдържание. Това съобщиха представители на Министерството на информацията на Индонезия. От ведомството вече са започнали пр...

Инвестиционната компания Berkshire Hathaway на мултимилиардера Уорън Бъфет обяви, че продава всичките си акции във водещия производител на процесори Intel. Както уточнява Huffington Post, става въпрос за 7.7 милиона ценни книги, което е приблизително 0.14% от целия капитал на Intel. Едновременно ...

Трима студенти от Копенхагенския институт по дизайн на взаимодействието създадоха оригинална система, която свързва два от кварталите на датския град, превръщайки Twitter - съобщения в светлинни сигнали, по морзовата азбука. Инсталацията се базира на добре познатата в мореплаването технология...

Google добавиха нова изключително полезна функция в услугата си Maps. От днес вече имаме достъп до информация за разписанията на милион автобусни, железопътни, трамвайни и метро линии в петстотин града по цял свят. Сред тях са и най-големите световни столици като Ню Йорк, Лондон, Токио и Сидни. И...

Саудитска Арабия подаде над 160 жалби в организацията Internet Corporation for Assigned Names and Numbers (ICANN) срещу домейн имена от първо ниво (top level domains), които са свързани с религиозни теми или могат да представляват проблем от културна гледна точка. Комисията по комуникации и инфор...

Отдавна се говори за дигитална революция в музиката, но едва тази година тя ще добие реални измерения. Според проучване на фирмата Strategy Analytics до края на тази година продажбите на дигитална музика в Съединените щати ще надхвърлят продажбите на музика записана върху физически носител. Двигател...

Продукти за 4 порции:
400г телешко за готвене
4- 5 домата
1ч.ч. червено вино
10- 12 малки главички лук
3- 4 скилидки чесън
1/2ч.л. сол
1ч.л. червен пипер
1ч.л. кафява захар
1 дафинов лист
3 зърна бахар

Приготвяне:
Месото се реже на кубчета. Слага се в тенджера. Наливат се 3- 4ч.ч. вода. Вари се в продължение на час, час и половина. След това се изваждат парчетата месо. Телешкият бульон се прецежда. Лукчетата се почистват и измиват. Доматите се стържат на ренде. Телешкото се слага в тенджера. Налива се прецеденият бульон. Поръсва се сол, захар, дафинов лист, червен пипер и 3 зърна бахар. Съдът се похлупва. Вари се на кротък огън 30 минути. После се отхлупва, за да се добави доматен сок, лукчетата и скилидките чесън. Похлупва се и се оставя да ври още 40 минути.

Все повече и повече интересна информация изтича в медийното пространство покрай съдебния процес между Apple и Samsung. Вчера първите представиха в съда документи, според които Google са накарали Samsung да променят дизайна на продуктите от линията си Galaxy, за да не приличат прекалено много на смар...

Getty Images, сайтът за стокова фотография беше придобит от страна на Carlyle Group и няколко ключови мениджъри от екипа на Getty Images. Консорциумът се сформира, за да закупи компанията от Hellman & Friedman за сумата от 3.3 млрд. долара. Hellman & Friedman закупиха Getty през 2008г. за 2.4...

Владимир Шопов

Езикът, на който се говори за комунистическите паметници в София започва да прилича на лингвистичните алабализми около флирта на Бил Клинтън и Моника Люински. Каталогът от думи расте и е обект на свирепо публично наддаване. Едни описват процедурата около паметника „13 века България“ като „демонтаж“, други го ограничават до една трета. Бойните защитници на „социалистическото наследство“ еднозначно си го описват като разрушаване. Чу се, че е „обезопасяване“ в „подготовка на обновяване“ и в очакване на „нова визия“.

Най-сложна се оказа задачата на кметицата на София, която говори за „демонтиране на елементи“ и „обезопасяване на пространството“. С други думи, паметникът е обект на сигурността и бива третиран по този начин. Малко по-късно обаче тя го описа и като „художествено произведение на изкуството“, спрямо което прилагането на политическа воля е неподходящо. Иначе казано, нужен е „граждански подход“ и „обществено обсъждане“. Тази отлагателна формула на безсилието е известна от други конфликти в столичното управление и може да изглежда временно приемлива единствено на фона на безпардонното и допотопно отношение на съюза на българските художници, които признаха единствено собствения си естетически монопол.

Подобен калабалък се заформи и миналата година след изрисуването на паметника на съветската армия. По идентичен начин градското управление на ГЕРБ тогава тръгна да предлага „цялостни решения за пространството“, конкурси за млади архитекти, обществени обсъждания и т.н. За да маскират пълната си управленска нерешителност и за да маркират някаква политическа територия тогава бяха организирани цяла поредица дискусии, които по всички дефиниции отговориха на критерия „обществено обсъждане“. Приблизителният публичен пат на подобни начинания е обаче голямо удобство и бе веднага използван, за да се обоснове нуждата от още …… „обсъждания на гражданското общество“. Междувременно събитието, провокирало цялата буря (частичното изрисуване на паметника) отшумя и с това страстите стихнаха. За да се придвижи нещо очевидно трябва да има някаква нова провокация, която да постави общината в неудобно мълчание, от което ще трябва да излиза по някакъв начин.

Центърът на София си остава неприятен дразнител за това управление. „Синьото гето“ бе трудно превземаемо за чара (и изборната машинка) на Борисов и той постоянно търси поводи, за да го удари управленски или обиди устно (решенията за синята зона, скока на местните данъци и приказките за богаташите). Управляващата партия бе неуспешна при преките избори за районни кметове през 2007 година и това е от загубите, които се помнят болезнено. Две години по-късно „новата десница“ надделя с 2 към 1 над „старата“, но тази разлика е далеч под националното съотношение между двете формации. В крайна сметка и до днешен ГЕРБ си остава с усещането, че тази политическа територия е отвъд пълния му контрол и че присъствието там е по-скоро гастрол.

Софийският център е харесвана „боксова круша“ и за реториката на премиера. Опозицията център – периферия (в случая, Банкя) му е особено любима за акцентиране на неговия образ на „народен човек“, който си остава външен на изкуствения и префърцунен свят на столицата. Нещо като контраст между „филия с мас“ и дантела. Видимо е, че чисто културно тази ширина не е неговата и нелепиците по повод стикерите за паркиране със сигурност носят добавената стойност на това чувство. В центъра на София е разположена и може би единствената лента, която премиерът реши, че няма смисъл да прерязва. Тази на ремонтираната зала „България“.

Независимо от всичко това централната историческа част предлага възможности на ГЕРБ да разиграе някои анти-комунистически сценки за идеологически пълнеж. Това е и причината, поради която нямаше как партията да остане напълно мълчалива преди година при изрисуването на паметника на съветската армия и да остави съвсем инициативата на други. В този жанр са и поклоненията пред мемориала на убитите в концлагерите. В това пространство обаче хаотичния идеологически опортюнизъм се пресича и с добре познатия политически страх от позиция. Този страх така е парализирал градското управление, че към безкрайното подритване на въпроса за паметниците сега се добавя и пълното вербално объркване. 

„Актуализиране“ и обработка на историята не е необходима. Състоянието на самия паметник пред НДК е най-точния образ и автокоментар на епохата, която го е създала и той трябва да бъде преместен едно към едно в музей. Тази негова употреба ще бъде най-полезна и най-точна. Подобна еднозначна позиция обаче няма как да бъде родена от безформената материя ГЕРБ и тя продължава да играе на диалогично управление, макар да е напълно ясно, че е тотално изгубена в падащите железа.

Патрик Гарднър, превод Веселина Седларска

АББА ни донесе диско музиката и все още я разнася по света с впечатляваща популярност. Приятелски настроеният мебелен гигант ИКЕА си проправи пътека в домовете ни, като ни предложи лавици, легла и …кюфтенца. Платонични унисекс сауни. Ексцентрични коли с топчести форми. Мрачна национална филмография, на която въпреки това е отредена уютната роля на вечен любимец в теорията на световното кино. Мистериозният шведски бикини отбор.

Швеция, тази необичайно издължена страна с 9 милиона жители, забита досущ като топор в челото на Европа, е обогатила света с несъответстваща  на размера си колекция от творения. Някои смахнати, други легендарни, а трети без да са шведски изобщо – но истински и устояващи. Лесни за употреба, чаровни, привлекателни, дори откровено секси. Повечето от тях създават безвреден и апетитен национален имидж, който – дали нарочно изграден тъй, че да ни люлее с ободрителния си ритъм? – не би могъл да върши по-добра работа.

В моята сфера на електронната реклама шведите са изненадващо вездесъщи. От години агенции с невинни имена като „Дядо”, „Северно кралство”, „Съвършени глупаци”, „Страхотни творения” и „Акне” – да, онова пубертетско страдание, – водят класациите и печелят важни награди. И всичко това, при положение, че шведите са по-малко от 0,15 процента от световното население. Какво ни казва това?

Американец съм по рождение – роден и израснал в Орегон, взел доколкото и каквото  могъл от Швеция и все пак останал и в света по на запад. Живея и работя в Стокхолм от 1994, почти през цялото време в света на електронната реклама. През това време имах уникалния шанс да видя как шведската електронна индустрия израсна от ембрион до тийнейджър.

Когато пътувам, винаги ме питат: Какво става там горе на север? Защо например, когато известна американска компания напоследък започва нова кампания за някоя от световните топ марки, останалите четири конкуриращи се електронни компании са от Стокхолм? Нещо във водата ли има, що ли?
Параноичният американец в мен винаги се изкушава да се пошегува с шведската тайна, водеща към превъзходство. Има ли нещо злокобно, което се крие зад студената скандинавска фасада? За разлика от много чужденци съм наясно, че е имало времена, някъде през 18 в., в които Швеция е контролирала част от Европа и е имала нещо като скромна колониална империя. Редовно са си мерели силите с Русия, и не винаги с предимство за руснаците. Макар шведите да не са склонни да си го признават, мнозина от тях предоставят пристан на тайната носталгия по този период, в който са били велика сила.

Истината е, че всъщност не мисля, че шведите са се втурнали да управляват света. За щастие на останалата част от човечеството, тази им черта е част от миналото. Днешните шведи искат да правят това, което искат да правят, по начина, по който искат да го правят. По ирония, точно заради този факт често се оказват водещи с каквото и да се заемат.

Кое е това толкова уникално ефективно в шведския подход? Преди двайсет години учих „Шведския начин” като част от курса по сравнителна икономика в колежа. Все още помня сухото учебникарско обяснение на шведския успех. Взискателното практикуване на демокрация, внимателният  компромис между труда и капитала и добрият късмет да остане единствената страна с ненарушена икономическа база след Втората световна война, даде на тази страна възможност за трети път между демократичния капитализъм и съветския социализъм.

Както изглежда шведската социална демокрация предложи най-добрия свят. Национално здравеопазване, щедри ваканции  и отпуск за родителите, всякакви социални придобивки, даже истинско равенство на жените с мъжете. Това доведе до дълъг живот с високо качество. И всичко това, задвижено от работни места, предоставени от успешни мултинационални индустриални гиганти.

Но когато пристигнах в Швеция, разбрах, че моят учебник е доста поизостанал от времето. Днес шведите работят не толкова в описаната в учебника система, колкото в последствията от тази система. Повечето от големите като „Волво”, „Сааб” , АББА и „Ериксон” или са продадени на чуждестранни собственици, или сами са избрали да прехвърлят голяма част от дейността си навън. Националното здравеопазване е оцеляло, но бъдещето му се клати. В последните трийсет години, като по-голямата част от света, Швеция се придвижи по-близо до демократичния капитализъм и вече трудно може да се каже, че е някаква трета пътека.

И все пак „Шведският начин” се движи. Реформирана за 21 век, Швеция в много отношения е успешна както винаги. В сърцевината й остават принципи, които с очите си виждам как работят. Според мен тези принципи пишат шведската приказка. Те са онова, което обединява поколенията шведски успех, както описаната от моя учебник ера, така и днешната. Тези принципи са:

1. Отговорност с чувство за свобода. Това е фундаменталният шведски подход към работата. Шведите работят здраво и изискват всеки член на екипа да допринася. В замяна, докато се придържат към тази строга етика, те очакват и като цяло получават свободата да вземат решения в собствената си работна среда. Не става дума за свободия, а просто за негласно споразумение и очакване, че на всяка  отговорност ще съответства личен ангажимент. И че изпълнението на задачите от дори подробния списък не винаги означава, че работата е свършена.

Предимството на такава система, в която всеки има пространството и правото да взема решения за себе си, е че това често води до неочаквани, но по-добри решения. Друго предимство е  възможността да се върши работа с по-малко хора, отколкото е възприето при други култури.

2. Готовност да отстояваш здравословни ценности в съотношението работа-живот. Колкото здраво работят шведите, толкова и изискват, когато става дума за свободното им време. С гарантираните от държавата пет (на някои места най-малко шест) седмици отпуск годишно, плюс щедра порция национални празници, шведите сериозно си почиват.

В моята страна, където хората често имат две или три седмици платен отпуск, мнозина сериозно се притесняват да се отделят от работата и за толкова, за да не останат без работно място, когато отпускът свърши. Един швед не би си и помислил за такова опасност. За шведа всяка компания, която би го дискриминирала по този начин за това, че си е ползвал нужното време за зареждане на батериите, е компания, за която не си струва да се работи.

По същия начин шведите се борят за здравословен баланс на всеки свой ден. Родителите често си тръгват от работа в четири следобед, дори и по-рано, за да приберат децата си от отлично организираната държавна система за грижи за децата. И се смята за лоша организация, ако се планира или очаква работа през уикенда.

Ако сте си помислили, че това поощрява мързела, сте възможно най-далеч от истината. Шведите се отнасят към работата си много сериозно – но те работят, за да живеят, а не живеят, за да работят. Те приемат, че без балансиран личен живот, ще са по-непродуктивни в работата си, ще се провалят да отгледат здраво следващо поколение, и че смисълът на техния голям труд – да живеят добър живот – ще се загуби. Резултатът е: когато шведът отиде на работа, той е зареден, свеж, пълен с нови идеи, култивирани в отпочиналото му съзнание. И готов да свърши нещата.  

3. Скромност. Шведската култура не позволява самоизтъкването. То се смята за „fult att skryta” („грозно е да се хвалиш” ). Шведите (всички скандинавци всъщност в това отношение) са скромни до крайност, явление, известно с непреводимия шведски термин Jantelagen (Законът Jante), който може да бъде сведен до няколко думи: Не си мисли, че си специален. По силата на този неписан закон поведение, което дори само намирисва на нескромно, може да е основание за отлъчване от обществото. Въобще не е странно, че шведите се отнасят съвсем сериозно към скромния, самоомаловажаващия подход.

Макар последното поколение да е по-отракано и по-гласовито от предците, то все пак е по-малко кресливо от връстниците си по света. Благодарение на това в различните постоянни дебати се чува все по-широк спектър от гласове, включително и съвсем млади. То означава също, че макар и не винаги, но все по-често доверието на обществото отива там, където е дължимо. Идеята, че добрата работа винаги се възнаграждава, е големият мотивиращ фактор за спазването на принципа на скромността.

 4. Сътрудничество и състезателност. Шведите са изключително състезателни. Те обичат спорта и блестят във върховите спортни изяви като олимпиадите. Но като хора от малка нация са развили и разбиране за не само предимствата, но и потребностите, от ефективно сътрудничество, от работенето заедно в екип на хора с различни гледни точки и разнообразен опит.

Резултатът е нещо, което започнах да наричам „сътрудност” – система, обединяваща сътрудничество и състезателност. „Сътрудността” съществува както в самите организации, така и в отношенията между тях. В компаниите с хоризонтален мениджмънт се увеличава личното чувство за принадлежност на бизнеса и се ускорява предаването на информация между членовете на екипа. Различни шведски организации също работят в сътрудничество и съзтезателност. В някои случаи дори отявлени конкуренти се съюзяват, за да се справят с предизвикателство, което иначе би се оказало доста високо за прескачане поединично.

5. Честност, почтеност, взаимна лоялност. Дали от присъщо национално добросърдечие или защото са малка нация, Швеция функционира като културен остров – място, където ако се отнесеш лошо към човек, ще ти се наложи да го срещнеш на улицата скоро – шведите са свикнали да действат почтено в сделките и другите свои дела. Хората говорят каквото мислят, изваждат неудобни истини на повърхността, където те по-скоро могат да бъдат проветрени и пречистени, отколкото ако  погребат съмненията, само и само да не разсърдят по-високо стоящия. Това е страната на устните споразумения, където сделките се подпечатват с ръкостискане, а написаните споразумения са доста по-кратки отколкото на други места.

И накрая нещо, което тук е останало, но е загубено в много други страни: чувството за лоялност между работодателя и наемния работник. Когато получава работа, шведът обикновено си поставя за цел да остане на това работно място три или повече години. Обичайно става дума за пълен работен ден, работникът е защитен със строги правила за освобождаване от работа.

Тези честни правила, заедно с много други, водят до безброй изгоди. Най-вече дават възможност за прости, практични, но в същото време дългосрочни избори за всеки, който участва в икономическото уравнение. Честността помага на екипите да избягват ненужни и скъпоструващи грешки. Простата юридическа структура прави живота по-лесен за бизнесмени, които искат работата да бъде свършена, и за работници, които искат с тях да се отнасят почтено. Взаимната лоялност означава, че работодателят може да вложи инвестиции в обучението на работника, в израстването му, а и в щастието му, докато работникът се посвещава изцяло на своята текуща работа , вместо да злоупотребява с времето си като търси нова.

6. Нововъведения. Техническите нововъведения са ключова съставна част на шведския успех още от времето на големите индустриалци като Нобел, Ериксон, Тетра Пак, Сааб. В детството си днешният дигитален бизнес спечели от държавната традиция да прави нововъведения по много начини, включително от достъпа до държавно-субсидирани домашни компютри (субсидията се изразяваше в отбив от данъците), като и от висококачествени, финансирани от правителството мрежи за комуникации.

Но шведите не са само по техническите нововъведения, те имат дълга история и в естетическите. Шведите са водещи проповедници на функционализма, модернизма и много други дизайнерски и архитектурни тенденции. Тази репутация на страната, както и  очакването за естетически иновации бяха стартовата линия за днешната шведска дигитална индустрия.

7. Приемане на провала. Ако всичко дотук ви потиска с представата, че шведите са нещо като супер човеци, отдъхнете си. Всъщност те се и провалят – доста често, като се оказва. Но и тук им идва на помощ добрата културна традиция на клапана, регулиращ напрежението и освобождаването от него: готовността им да приемат неуспеха и да търсят поуката. Докато други култури сляпо настояват, че няма такова нещо като провал, шведите приемат, че неуспехът в някаква степен е дори задължителен.

Нещо, което ме учудваше в ранните ми години тук, бе как шведски политик може да претърпи съвършен провал и въпреки това да запази позицията си. Това, което не разбирах по онова време, беше, че в представата на много шведи такъв политик изглеждаше обогатен с опит и това го правеше още по-ценен. Пък и да се отнеме нечия кариера е все едно да му се отнеме прехраната, считано тук за прекалено драстично, освен в случаите на престъпления. 

Подобно виждане изглежда преминава през по-голямата част от шведската организационна култура. Провалът очевидно не е за предпочитане. Но ако той се е случил при почтено положени усилия, ако не е рецидив и особено ако е донесъл поука, неуспехът се толерира.  Двете големи предимства от всичко това са: нарастваща готовност да се поемат рискове и по-малко време, прекарано в тревоги, че ще си загубиш работата, ако си взел погрешно решение. И двете са мощни фактори за генериране на положителни резултати.

Като се има предвид казаното дотук, Швеция може би изглежда някакъв невероятен рай, където страхотните резултати просто извират от неуморени лица на вечно хармонични колеги. Разбира се, че не е така. Швеция е място като много други места със своите собствени недостатъци, като необуздана политика по отношение на работните места, понякога със задушаващ конформизъм и тесногръдие, дори с пристъпи на ксенофобия. А и, както вече беше споменато, има си своите провали като навсякъде другаде.

Но много от елементите на „Шведския начин” правят страната високоефективна. И докато дните, в които Швеция е доминирала над други територии на глобуса, са вече отминали, аз вярвам, че елементите, за които говоря, ще намерят своите пътища по глобуса заедно със страхотните шведски творения, които защитиха своята популярност.

Въпреки културните различия тези принципи са толкова приложими в Сиатъл, Сингапур или Сидни, колкото и в Стокхолм. Швеция никога няма да управлява света, но много аспекти на шведския манталитет ще го правят. И ако изберете, можете и вие още днес да ги направите част от вашия свят.

Ето моите 10 най-важни съвета как можете да направите света малко по-шведски:

1. Работете здраво, бъдете скромни и не се оглеждайте как да си спестите усилия, като съкратите процедури в работата.
2. Поставете на точно място в скалата на ценностите личния си живот и не го разменяйте за работа. Ако се налага, изтъргувайте високата заплата за повече време за почивка.
3. Казвайте неудобните истини и не ползвайте за това неразбираем език.
4. Винаги въвеждайте новости. Ако е било правено преди, направете го нов начин или не го правете изобщо.
5. Съюзявайте се и давайте доверие там, къде си струва.
6. Ако ви се е паднало онзи малък, сладък офис в ъгълчето, превърнете го в стая за проекта на вашия екип и с резултатите се измъкнете оттам.
7. Поддържайте структурите и титулуването колкото е възможно по-хоризонтални. Титлата може и да е важна на моменти, но не я вземайте много на сериозно и не я използвайте като защитна стена.
8. Поощрявайте атмосфера, в която всеки допринася с идеи. 
9. Убий любимците си за доброто на проекта.

10.Създавай култура на отговорност със свобода. Нека хората да знаят, че имат право да се провалят и не наказвай почтения провал.

Може някой да не харесва вестоносеца, но сайтът Аfera „позна”, че вестниците „Труд” и „24 часа” са продадени. Не бих могъл да се подпиша под всяка дума от информацията, в чиято достоверност не бях убеден, но след като получих потвърждение и от други източници, я публикувам в оригиналния й вид.

„Публикувано на 14.08.2012 / 18:13 ч. от afera
Брилянтни източници на АФЕРА информираха, че вестниците „Труд” и „24 часа” са продадени тайно и с тиха стъпка от Любомир Павлов и Огнян Донев. До дни сделката ще бъде обявена официално. Купувачът на „Труд” и „24 часа” е свързан с Първа инвестиционна банка, Цеко Минев, Ивайло Мутафчиев, а посветени твърдят, че конците отзад са дърпани от Борисов и Румен Николов – Пашата. Любо Пъпката и Огнян Донев получават „индулгенцията”, че разследванията срещу тях ще бъдат потопени. Като двамата изчезват окончателно от медийния бизнес, ако искат изобщо да развиват необезпокоявано някакъв бизнес у нас.
За продажбата е наясно и главната редакторка на „Труд” Светлана Джамджиева, твърдят източниците на АФЕРА.
Сделката е извършена тихомълком и идва като шок за работещите в медиите на Пъпката и Донев.
Зад купувача, свързан с Първа инвестиционна банка, Цеко Минев и Ивайло Мутафчиев, информацията сочи, че истинските хора отзад са Бойко Борисов и Румен Николов – Пашата. Точно Пашата бил човекът в сянка и зад бизнеса на Цеко Минев и Ивайло Мутафчиев от известно време насам.
Павлов и Донев са сключили сделка за доста добра цена, но по-важното е, че са успели да се откупят. Обвиненията срещу тях постепенно щели да отпаднат – съдът вече намали гаранциите им повече от десет пъти.
Това било условието на Борисов – Павлов и Донев да се махнат веднага от медиите, ако искат да са на свобода и да развиват някакъв бизнес у нас, или по света.
В сградата на Полиграфическия комбинат е като разбунен кошер. Всички подушват продажбата, но още не са наясно, че новите чорбаджии всъщност ще са Борисов и Пашата.
Afera.bg“

Тайнствеността на упражнението предизвика въпроси. Какво има за криене? Защо един толкова публичен продукт, чиято работа е да разгласява факти, да осведомява хората, се търгува под масата?

Въпросът е прекалено сериозен, за да се разглежда само като поредната смяна на собствеността в медиите. Защото сделката е част от битката на живот и смърт за втори мандат, която водят наследниците на властовата схема за командване на медиите, плячкосана от ГЕРБ от обоза на тройната коалиция.

Истината, колкото и тя също да подразни мнозина с акцентирането върху нея, е, че Бойко Борисов погна купувачите на двата вестника Любомир Павлов и Огнян Донев заради подозрението, че са финансирали политическия проект на Меглена Кунева.

Знам, че пишейки това, ще ми бъде вменено някакво специално отношение, включително към Меглена Кунева, която мнозина подозират в таен сговор или намерение да бъде резервен „играч” на самата партия ГЕРБ на изборите догодина.Според другата версия пък тя е пореден червен, но пременен в синееща политическа окраска проект на БСП, нещо като резервен отбор.

Реалността е, че възходът на движението на Меглена Кунева след „успешното поражение” на президентските избори, на които тя убеди половин милион души да гласуват за нея, действително тревожи сериозно Борисов. Освен моя милост ( по време на самата президентска предизборна кампания) и други наблюдатели обърнаха внимание, че тя беше най-очерняния в медиите конкурент за поста на държавния глава в челната тройка на социологическите проучвания. Фактът беше потвърден статистически от мониторинг, чиито резултати бяха официално публикувани.

Именно в разгара на опитите на гербаджийските медии да смачка в зародиш конкурентната политическа тенденция в лицето на Кунева на терена се появиха с гръм и трясък Любомир Павлов и Огнян Донев. Придобитите от тях вестници бяха инструктирани обаче да се държат умерено спрямо Бойко Борисов и обкръжението му, което те и правеха. Пак ще припомня с какво умиление в. „Труд” отрази рождената дата на Бойко Борисов на 13 юни и то в момент, когато публикуваха колаж на неговия медиен прокурор Бареков, изнасящ изпреварващо обвиненията срещу Павлов и Донев, издокаран като Хитлер. Шизофренията да си въобразяваш, че с умилкване на началника Борисов можеш да неутрализираш отвързания от него телевизионен обвинител, никога не свършва добре…

По-късно, когато „играта” загрубя и прокуратурата тръгна по петите на гербаджийските медии, като буквално копира техните обвинения срещу двамата, собствениците на „Труд” и „24 часа” „прозряха” необходимостта от автентично критично отношение към управляващите на журналистите от техните вестници. На специална среща с техни шефове са им направили „внушение” да започнат да се „държат опозиционно”. Малко късно…

Колкото до самите журналисти, никога не е съвсем късно да се разбунтува съвестта им. Наречете го подстрекателство ( а кой ли пък ще слуша мен!), но все някога трябва да бъде сложен край на унизителните тайни тържища, на които роботърговци препродават журналистическата стока като добитък. Въпросът е едновременно личен, защото журналистика се прави от личности, но и от голяма обществена значимост. Защото и малкото останало доверие на хората в медиите е на път да бъде стъпкано като гербер от стадо слонове в стъкларски магазин.

Share on Facebook

Продължаваме с мотоциклетната обиколка на Бойко из Африка. В първата част стигнахме до Йордания, минахме през Египет, днес наред е Судан. Приятно четене:

На мотор из Африка

втора част

Судан: от Вади Халфа до Гедареф

Естествено първо е статистиката.

• Валута - судански паунд. 1$ = 2,700 судански паунда
• 1 литър бензин = 1,889 судански паунда
• Виза - 100$, издава се от Посолството на Република Судан в София. Не може да се извади на границата. За издаването е необходима да се направи ваксинация за жълта треска, за което се издава имунизационен паспорт.

  Другите важни неща ще отбележа нататък в пътеписа. [caption id="" align="aligncenter" width="614" caption="На мотор из Африка – маршрут в Судан"][/caption]     Тук продължавам от средата на 15.06.2010г. - нашия 13-ти ден от пътуването. Все още сме на ферибота Египет-Судан и току що минахме крайната точка на Египет. Вече сме в суданските води на езерото. Жегата се увеличаваше и след още няколко часа в потене в 13.00 часа пристигнахме на пристанището, или по-точно на Судански бряг. Ура, най-после слизаме. Тръгвам и опааа, не слизаме. :(

Да излезеш от ферибота се оказа също невероятна драма,

изискващи по-големи нерви от тези при влизането. Тук трябва специално да благодаря на правителствата ни, които преди години бяха докарали България до криза, защото от тогава всички имаме вроден талант да оцеляваме на големи опашки, като владеем до съвършенство бутането с хората, настъпването, дърпането за дрехите и т.н. Точно тук тези ни умения ни спасиха с Мони. Та процедурата е следната - Спира ферибота - не пускат никой, влизат судански полицаи, които се настаняват в кафето.

Всички хора, около 300-400 на брой, трябва да минат през тях

за паспортна проверка и се издава документ, с който може да се слиза. Ние, предвиждайки, че „салама няма да стигне за цялата опашка“ бяхме заели стратегическа позиция и с лек финт и грубо блъскане успяхме да влезем от първите. Вече имахме проверени паспорти, обаче пак не слизаме. Оказва се, че трябва да минем и през друга стая пак за проверка на паспорта. Тук до тази стая отново стигнахме с грубо бутане, дърпане. Тук, освен гореописаните вродени таланти ни помогна и факта, че бяхме обути с ботуши за ендуро, а останалите бяха боси или по джапанки - абсолютно никакъв шанс нямаха при настъпването. Та така си пробивахме път и край нас се чуваше само - ох, ааах, а ние като главни герои от филма "Топло" само казвахме Sorry. И тук приключихме проверката и вече трябваше да слизаме. Стигнахме и до вратата. Там обаче пак не слизаме, защото стоят петима полицаи и блъскат хората навътре, а пък те хората блъскат навън. Така по едно време тълпата "изплю" Мони навън, ама мен пак ме връщат. Обаче издъхвам, защото държа на гърба си поне пет судански семейства с всичките им деца, а останалите ни блъскат навън. И това при 42 градуса жега. Загледах единия полицай и питам - защо не ме пускат, след като съм минал всички проверки. Той горкия нещо ми блещи на арабски и на английски ми казва да чакам. Еми да чакам, ама семействата не слизат от гърба ми, пък вече и други искат да се качват. Загледах полицая, той се успокои, че не предприемам никакви действия и точно в този момент с багажа в ръце, с каската и онези прекрасни ботуши, с две движения успях да го сваля на земята, да блъсна още един, той да ме напсува, ама излязох. Замислих се, какво ли ще стане с полицаите, като почнат да излизат хората с телевизорите и хладилниците. Нека никой да не си мисли, че е станало нещо страшно с това наше слизане от ферибота. Колкото и ужасно да беше, всъщност това си е едно абсолютно нормално излизане от тази лодка. Всички са свикнали на този начин и дори полицаите си знаят, че ще са блъскани, мачкани, е може би ги изненадахме с ботушите, но трябва да има и изненади. Вече стъпих в

Судан

„Пристанището“ представляваше само един кей и нищо друго. От тук има безплатни "автобуси" на по 100-150 години, които ни откараха до митницата.

    Още в Египет Салех ни каза в Судан да търсим на митницата местното момче Мазаар, за да ни помогне с всички документи и с моторите. Намерихме го и с него бързо минахме митницата.

В митницата

на едни дълги маси проверяват багажа, като в никакъв случай не трябва да се внася алкохол. На всяка чанта, каска и въобще на всичко което носим слагат една зелена лепенка без никакви надписи, на която на излизане драскат с маркер и това означава, че вече сме готови да си ходим. Качихме се на един пикап, който за по 5 паунда на човек ни откара във Вади Халфа и съответно до хотела. Хотела беше "прекрасен" и най-добрия, тъй като само там имало стаи с по две легла. Изглед отвън:

  Стаята

  Интериора

 

  Стигнахме до стаята, като там на леглото, което по-късно стана мое, спеше някакъв местен. Собственика на хотела му казва да изчезва и любезно се обърна към нас да заповядаме. Да не си помисли някой, че няма чаршафи. Имаше и бяха дори цветни и много хубави и толкова чисти, че веднага се усещаше местното население, но пък така по-бързо се интегрирахме :D  Даже се развеселихме.     Имаше и вентилатор, закачен на сламения покрив. Бяхме толкова уморени, че само мечтаехме да легнем да спим.

Ей, на това му викам истинската Африка

Отидохме до "банята" - нещо като наша външна селска тоалетна, на покрива с метален варел, в който се изсипва вода от езерото. След мръсотията на ферибота тази баня ми се стори като в пет звезден хотел. Успяхме да се изкъпем. Естествено не легнахме. Отидохме до Полицията, защото трябваше да се регистрираме, но ни върнаха за следващия ден. Разходихме се по улиците на

Вади Халфа

  Мони и Аксел пред хотела. [caption id="" align="aligncenter" width="614" caption="Пред хотела"][/caption]     Пихме чай и кола в местно кафене.

    Беше забавно. Хората доста ни се радваха и поздравяваха. Температурата беше вече 46 градуса и се прибрахме да поспим. Около 19.00 часа отидохме да ядем нещо, естествено пак намерихме пиле, както навсякъде. Храната беше доста вкусна и невероятно евтина. След

като се стъмни във Вади Халфа стана интересно

Наизлязоха всички хора, защото вече беше прохладно - 35 градуса. В трите "заведения" на мегдана изкараха по един телевизор. На единия пуснаха сериали, на другите световното по футбол. Хората се събират, сядат да пушат и да гледат телевизия. Забавляват се, усмихват ни се и стават много гостоприемни, когато ги заговориш. Така с местните изкарахме до 22.00 часа и се прибрахме да спим. Тук на това място и след всичко преживяно в този ден, човек наистина има чувството, че е стигнал точката, от която връщане назад няма. Очаквах с нетърпение да пристигнат моторите и да се впуснем в приключението. Но първо да поспим.     16.06.2010г. - 14-ти ден от пътуването. Втори ден във Вади Халфа и прекрасния хотел.

Станахме рано, за да се регистрираме в полицията. Тук това е абсолютно задължително.

Необходимо е копие на паспорта и на визата, 1 снимка - цветна. Всичко отнема около един час и струва по 100 судански паунда на човек. Лепи се стикер в паспорта, на който записват номера на регистрацията. Тази процедура е задължителна, за да се напусне след това страната. След полицията отново отидохме до заведението, където вечерта бяхме гледали телевизия. Там обичайното пиене на чай, след което около обяд международната група от българи, холандци, канадци и поляци се отправи към "пристанището". Наехме един пикап да ни закара до митницата.

    Там помолихме шофьора на един от камионите, с които се разтоварват баржите да ни метне до кея.

    Стигнахме кея. Баржата с моторите и джиповете беше пристигнала. Ура, всичко си беше на място. Естествено всички се зарадвахме, но изненадата беше, че трябва да се разтовари целия останал багаж, за да може лодката да се вдигне нагоре да се изравни с кея за да се свалят всички МПС-та. Ужас. С темповете на разтоварване това щеше да отнеме дни. Всичко се разтоварва в два малки камиона, след което се закарва до митницата, връщат се пак се пълнят и т.н.

  Ето и ферибота, където вчера се борихме да излезем. Сега изглеждаше много спокойно.

  Решихме да поизчакаме малко и седнахме под импровизирана сянка.

  Видяхме, че няма смисъл да стоим на тази жега и се върнахме във Вади Халфа да чакаме Мазаар да се обади. Е, той се обади вечерта и каза, че моторите може би най-рано сутринта ще ги вземем. Лоша новина, но нямахме друг избор. Върнахме се в прекрасния хотел да починем.     Ето това е "чешмата". Тук се сипва същата вода като за къпане и ако искаш гребеш с канчето и пиеш, или си гребеш с легена и се къпеш. [caption id="" align="aligncenter" width="614" caption="„Чешмите“ в хотела"][/caption]     Изкъпахме се. Изчакахме да се разхлади малко и излязохме за поредна вечер да гледаме телевизия. Тук местните вече ни познават. Поздравяват ни, обсъждат ни, но са много гостоприемни и приятни хора. Естествено като всички седнахме пред хотела да си говорим преди телевизията.   [caption id="" align="aligncenter" width="614" caption="На вечерен телевизор във Вади Халфа"][/caption]   Част от пейзажа.

    Снимки пред хотела.

  и със собственика, който беше невероятно щастлив, че оставаме още една вечер и ще получи по още 3$ на човек. [caption id="" align="aligncenter" width="546" caption="Със собственика на хотела"][/caption]       Започна вече да се стъмнява, кафетата отвориха и трябваше да тръгваме.

    Събрахме се цялата група и се отправихме към нашето кафе, което се държеше от египтяни и готвеха много добре - пиле.

    На мегдана кипеше живот.

  Вечерта се запознахме и със Скот от Канада. Уникален човек. С мотор BMW F650 е тръгнал от Канада, минал през САЩ, през цяла Южна Америка, от там с кораб до Кейпtаун, през източното крайбрежие на Африка и заминаваше за Йордания, Сирия, Иран, Становете, Монголия и след това в Канада. Разходка. Пътува вече една година. Продал си е къщата в Канада и потеглил. Разказа ни интересни неща за Африка. От него научихме със сигурност, че пътят Вади Халфа - Донгола е асфалтиран преди два месеца. Доста ни облекчава това, тъй като не си представях каране само през пясък при 46 градуса температура, макар при подготовката да си знаехме, че ни чака това. Е, вече нямах търпение да тръгваме. Само трябваше да си вземем моторите, но за това се надявахме на утрешния ден.   17.06.2010г. - 15-ти ден. Днес станахме с надеждата, че ще си вземем моторите. Отново разходка из Вади Халфа и кафе в любимото ни кафене на мегдана. Вече се чувствахме като у дома си.

            Чакахме Мазаар да се обади, че да можем да си взимаме моторите. Стоейки тук вече трети ден имахме възможност да опознаем живота в тази част на Судан, която е от най-бедните. Не знам с какво се препитават хората. Повечето работят в полицията, на митницата, други карат онези триколки като такси. Има магазини за хранителни стоки – вътре има минерална вода, всички продукти на Кока-Кола, хляб, брашно, сол, захар, олио, консерви, бисквити, вафли и перилни препарати и това е почти всичко. В същото време има около 4 дюкяна за мобилни апарати и СИМ карти. Комуникациите са много развити и то с пъти по-евтини от България. СИМ картата струва 3$. Купих си карта с предплатени минути и се оказа, че 1 минута разговор с България струва 0,33$. Ако на човек му потрябва нещо е много трудно да се намери. Един пример: Кафето, в което прекарвахме голяма част от дните и се държи от египтяни го обслужват двете дъщери на собственика. Не са омъжени, ако някой си търси. Та те правеха много хубави сладки неща - баклава, тулумби, торти и т.н. Решили са да направят стъклена витрина, където да ги изложат. Ето тук е разликата с положението при нас. Не можеш да отидеш в Практикер или Метро и да си купиш всичко необходимо. Алуминиевите профили и стъклата трябва да чакаш някой като пътува някъде да ти ги купи и достави. Ние присъствахме на момента на сглобяването и видяхме огромната им радост. И така е за всяко нещо - търсиш някой ако пътува до столицата или до Египет с ферибота, поръчваш и чакаш доставка. Ако се счупи примерно едно стъкло при сглобяването, чакаш за следващо, а не идва стъклар да го смени. Наистина няма нищо. Хората си живеят простичко, веселят се по свой начин, но никъде няма да се срещне намръщен човек. Всички са усмихнати, с топло отношение и винаги се стремят нещо да помогнат, доколкото им позволяват силите. От държавите, през които минахме до тук, Судан е най-бедната или поне тази ѝ част. В другата част, където се води "гражданска война" са находищата на петрол. Всъщност там воюват групировки, за да се вземе контрол над петрола. В разговорите ни с хора в Судан ни казваха, че се страхуват от референдума следващата година*, който цели да раздели държавата на две, защото не е ясно какво ще стане. До тук Судан много ни харесваше. Така докато си мислих, какво ли е да живееш тук по този начин стана обяд, а ние продължавахме да чакаме обаждането от Мазаар. Много чай изпихме в този ден. А чаят е единственото нещо, което помага в големите жеги. Ако човек е жаден, задължително пие чай и топла вода, защото със студена не става номера. Пак си си жаден. [caption id="" align="aligncenter" width="614" caption="В кафенето (на чай)"][/caption]   около 16.00 часа вече не ни издържаха нервите и решихме отново да отидем на пристанището. Там все още се разтоварваше баржата.

  Ето и мотора на Скот от Канада.

    Баржата все още не беше изплувала и явно, че нямаше да се вдигне достатъчно. Изчакахме да се разтовари абсолютно всичко и след много уговорки с Мазаар, капитана се съгласи да премести баржата на по-ниска рампа. Започнахме разтоварването в 19.00 часа вечерта.

            Дойде ред и на нашите мотори, които естествено бяха на най-недостъпното място.

  Е, тук суданците доста помогнаха да ги избутаме назад и да не паднат в езерото. В 21.00 часа бяхме вече разтоварили. В това време Мазаар беше уредил да дойдат митничари да ни проверят, защото тук митницата работи до 19.00 часа. Естествено, трябваше да платим по 15$ за всяко превозно средство, което бил извънредния труд на митничарите. Aлтернатива нямаше. Беше четвъртък, а петък е почивен ден в арабския свят и трябваше да чакаме до понеделник. На митницата направиха сверка на рамата, провериха целия багаж и най-вече за алкохол и след около половин час бяхме готови. Вече бяхме в Судан и с моторите си. Най-после си тръгвахме. Закарахме моторите до хотела и отидохме за последно до нашето кафене. Там естествено вече се бяха събрали пред телевизора. Видяха ни усмихнати и след като им казахме, че сме взели вече моторите получихме поздравления от всички. Е, това беше престоя ни във Вади Халфа. Утре отново щяхме да караме на път за Донгола.     18.06.2010г. - 16-ти ден.

Е, днес вече напускаме Вади Халфа.

При мен чувствата бяха смесени. От една страна нямах търпение да разгледам Судан, но от друга малко щяха да ми липсват усмивките на хората и онова прекрасно "Чикън енд потейто", което звучно ни предлагаха за ядене всяка вечер. Вчера вечерта след хилядите проверки на митницата полският ни приятел Адам извади цяла бутилка джин и няколко лимона и поляхме "освобождаването" на моторите и колите. Естествено, се бяхме скрили с алкохола, както някога се криех да пуша в двора на училището. Тук е доста опасно да се пие алкохол, защото никога не се знае кой ще те издаде на полицията. А наказанието е 40 тояги и затвор и това си е по закон. Но, не ни хванаха за наш късмет. Днес отново станахме рано за да изпреварим жегите. Започнахме товаренето на багажите и в 07.00 часа бяхме готови. Майк и Аксел тръгнаха да карат с нас и така си станахме сериозна група.

    Всички около нас все още спяха.

  Излязохме "тихо" от Вади Халфа и поехме към Донгола. Ето и прекрасния нов

асфалтов път през Нубийската пустиня

  Така около 09.00 часа температурата се качи на 34 градуса и спряхме да починем и да се огледаме.

            И в тази пустиня цветовете на скалите и пясъка се променяха в зависимост от това колко са се нагрели от слънцето. Въпреки, че около нас имаше само скали и пясък някак си беше красиво. Продължихме по пътя и се отбихме в

гр.Абри

Малко градче, но само там има бензиностанция по пътя към Донгола.

  Къща от Абри.

  Пихме по една топла вода и продължихме. [caption id="" align="aligncenter" width="614" caption="водичка"][/caption]     След още около час отново спряхме за почивка.

Температурата не спираше да се покачва.

Малко преди да спрем ми направи впечатление, че в пустинята до пътя обикалят хора с детектори за метал. Помислих си, заради многото прочетени пътеписи и информации в интернет, че тук понеже има война са минирали полето и сега търсят мини за да ги махнат. След като спряхме за почивка, към нас дойдоха двама мъже. Естествено, като хора „мразещи“ чужденци и „воюващи“ постоянно първо попитаха дали имаме проблем, имаме ли нужда от нещо и искаме ли вода. Чак след това започнаха да ни разпитват от къде идваме, къде отиваме и се завърза разговор.

    След около 15 минути при нас спря пикап, от който слязоха около 10 души и дойдоха при нас. Естествено и те ни попитаха за проблеми, за вода и след това се включиха в разговора. Странно място в пустинята, а с толкова много хора. Всъщност тук ни разказаха какво правят. С детектори за метал обикалят скалите в пустинята и търсят самородно злато. Уникално луда работа си викам в първия момент. Ето тук търсят.

      Е така докато ние им показвахме снимки, те ни показаха истинско злато [caption id="" align="aligncenter" width="546" caption="Златотърсачи"][/caption]   Вече не ми изглеждаше луда работа. Разказаха ни, че на ден човек събира по около 100грама и видно по пълната бутилка, от която ни показаха златото, явно си е напълно възможно. Така е. По време на война винаги някой вади злато. Много весели хора. Доста се смяхме с тях и те с нас. Разделихме се и поехме отново по пътя.     Около 13.30 часа стигнахме

Донгола

Температурата вече беше 46 градуса. От няколко дни бяхме започнали да пием на ден по 7 литра вода и по 2-3 литра газирано безалкохолно - аз кола, Мони фанта. В Донгола намерихме хотел. Имаше нещо като климатик и баня с вода от Сини Нил, но поне можехме да се скрием от жегата. Само че, не можехме веднага да се скрием. Оказа се, че за да се настаним в хотела, първо трябва да вземем разрешително от полицията. Отидохме до полицията, където ни провериха паспортите и ни дадоха разрешително, че можем да отседнем в този хотел. Ура, вече можем да се скрием. Малко преди Донгола се бяхме разделили с Майк и Аксел и сега те пристигнаха в хотела. Постояха при нас и решиха около 17.00 часа да потеглят към Карима и да търсят място за палатки. Беше петък и, естествено, нищо не работеше. В един магазин успяхме да си купим "топено сирене", намерихме и хляб и четиримата успяхме нещо да ядем. Кока-Кола с хляб и сирене ми се стори все едно ям Свински джолан с кисело зеле :P Така приключи и този ден. Усещането да караш в неизвестното е невероятно. В Судан започваше все повече да ми харесва и нямах търпение да продължим към другите градове от маршрута.   19.06.2010г. - 17-ти ден И тази сутрин станахме рано. В 06.30 часа вече бяхме готови за път и точно беше станало светло.

    Днес трябваше да разгледаме

пирамидите до Карима

Вечерта Майк ни беше пуснал координатите на мястото, от което ще ги вземем за да продължим заедно. Излязохме от Донгола и с отдалечаването от Нил отново около нас беше само

Нубийската пустиня

  [caption id="" align="aligncenter" width="614" caption="Нубийската пустиня"][/caption]

    Стигнахме и мястото с координатите. Слънцето беше се показало вече и температурата бързо се покачваше. Аз останах там, а Мони отиде да ги потърси, но неуспешно.

    Започнахме да чакаме, като Мони си избра единствената сянка в пустинята.

  Аз пък реших да оставя отпечатък на Суданската алея на славата :D

    След известно време успяхме да се свържем по GSM-а с Аксел. Той каза, че ни е видял и идват. Чакахме още 30 минути, чухме и моторите им, но изведнъж спряха. Аксел се обади, че са закъсали в пясъка, но ще извадят моторите и ние да тръгваме. Беше вече 10.00 часа и се разбрахме да се видим в Карима. Продължихме по пътя, отново нов асфалт. Тук се сблъскахме и с още нещо. Карането през пустиня е интересно, но тук освен голямата жега, другото нещо, което много ни изморяваше бяха

убийствено правите пътища

Няма абсолютно никакви завои и докъдето стига погледа - само прав път. Доста е натоварващо. С жегите се борехме като постоянно пиехме вода и най-вече чай, където има, но с тези пътища беше трудно. Постоянно заспивахме на мотора, ставахме прави да караме за да ни е по-лесно, говорихме си и така около обяд стигнахме до

Карима

Подминахме градчето и се отправихме към пирамидите.

[caption id="" align="aligncenter" width="615" caption="Нубийски пирамиди в Карима, Судан"][/caption]        

Пирамидите в Судан са около 220 на брой и са от времето на древна Нубия

Наподобяват на тези в Египет, но не всички са паметници на владетели. До 2000 г. пр. Хр Нубия е била известна като царство Куш. Тогава Нубия и Египет са били или в период на добри съседски отношения или в период на военни действия. Около 1520 г. пр. Хр Нубия е завладяна от Египет. В края на XII в. пр. н. е. нубийците се освобождават от египетската власт. Около 725 г. пр. Хр владетелят на царство Куш- Пийе завладява Египет и основава XXV-та египетска династия. Около 538 г. пр. н. е. Столицата на Куш се премества от Напата в Мерое, заради нахлуването на асирийците в земите на Нубия.

Мястото наистина е уникално. Няма заграждения, вход и т.н.

Влизаш в пустинята и си до пирамидите, което някак дава едно по-пълно усещане, че се докосваш до нещо наистина древно. Постояхме около час, но жегата не ни позволи повече. Върнахме се на пътя и се отбихме в един къмпинг с бунгала, препоръчан от Скот във Вади Халфа. Там малко се охладихме с чай и вода и от управителя разбрахме, че точно сега е най-горещо в Судан и е средата на лятото. Супер. Да бяхме искали нямаше да улучим това „прекрасно“ време. Докато стояхме и си говорихме Майк и Аксел също пристигнаха. Разказаха как са разтоварили моторите да ги извадят от пясъка, след което ги оставихме да разглеждат, а ние продължихме към Атбара, където бяхме решили да нощуваме. Пътят от Карима до Атбара отново минаваше през Нубийската пустиня и пак с прави пътища. Тук беше много сухо, без никаква растителност и вече напълно отговаряше на представите ми за пустиня. Единствено ниски храсти, но нямаше как да се скрием под тях.

    Е, тук там имаше и по някое дърво и не пропускахме да спрем "на сянка" на 42 градуса. И така се придвижвахме през пустинята. Температурата се качи до 45 градуса. На около 90 километра преди Атбара започна да духа вятър и се появи нещо като гибла. Въздуха беше пълен с пясък, който влизаше абсолютно навсякъде. От вятъра този пясък се вдигаше толкова високо, че слънцето не можеше да пробие.

Моята първа среща с Марио Варгас Льоса се отлагаше поне три години и в крайна сметка се осъществи не с предвидения„Празникът на козела”, а с един от криминалните му романи - „Кой уби Паломино Молеро?”.

Ако основният ви мотив да прочетете книгата е криминалната загадка, възможно е да останете леко разочаровани. По мое мнение Льоса е искал да разкаже една история, да опише едно общество, а просто е избрал този жанр. Да, има жестоко и брутално убийство на млад мъж, има подозрително нежелание от страна на военните да съдействат на полицейското разследване. Но аз останах с впечатлението, че разгадаването на загадката е само повод да се разкрие положението в Перу през 50-те години на миналия век.

А картината хич не е ласкателна. В хода на разследването лъсва истината за едно силно имуществено разделено и дори расистко общество. Такова, в което любовта (да не говорим за нещо повече) между бяло момиче от висшата класа и беден метис е немислима. Такава любов е и практически почти неосъществима, защото богатите бели и бедните със смесена кръв почти нямат допирни точки в ежедневието. Първите живеят във военно-въздушната база или квартала на служителите на международна петролна компания, зад огради и телени мрежи като на филм. Вторите - в копторите и мизерията на околните градчета, вероятно също като във филм, но лош. Привилегированите не искат и не могат да допуснат да има нещо общо между тях и бедните голтаци.

Струва ми се, че самият Марио Варгас Льоса не е бил оптимист, защото в „Кой уби Паломино Молеро?” дори съвестното разкриване на престъплението от полицията не води до сигурно възмездие и справедливост. В края човек остава с впечатлението, че нещо невинно и чисто в самото перуанско общество е било жестоко убито. Собственикът на единственото такси в градчето, дон Херонимо, дава най-точен израз на положението: „Тук винаги прецакват нас, бедните. А едрите риби – никога.”

Не съм вярвала, че ще го напиша (почитател съм на по-кратките романи), но ми се щеше книгата да е по-обемна. При това не заради удължаване на криминалната интрига, а заради удоволствието да съм по-дълго със симпатичните полицаи - Литума, с неговия непрестанен вътрешен диалог. и лейтенант Силва, с неговата страст към истината и една закръглена гостилничарка.

Може би вече се чудите за какво му е на човек да чете някаква криминална история, която на всичкото отгоре само на повърхността е такава, и то за далечна и непозната страна като Перу по онова време. Истината е, че начинът, по който Марио Варгас Льоса разказва, е интригуващ, изказът му - точен, премерен и стегнат. Въпросите, които повдига, са универсални, а за някои аспекти на българското общество и актуални. За наше съжаление.

In addition to the submitted on August 8, 2012 to the Prosecutor of The International Criminal Court in The Hague signal on genocide in postcommunist Bulgaria, prof.Ianko N. Iankov-Velyovski today sent additional information provided by prominent human rights defenders Prof. Peter Pentchev and Prof. Bozidar Fotev. To The International Criminal Court Office of the Prosecutor P.O. Box 19519 2500 CM, The Hague, The Netherlands To: the documentation dated and sent on August 8, 2012 To Boris Velchev – grand son and son of world known communist criminals, recruited on homosexual basis agent of communist secret police and of post-communist ...

В допълнение към изпратения на 8 август 2012 г. до Прокурора на Международния наказателен съд в Хага сигнал за посткомунистическия геноцид в България проф.Янко Н. Янков-Вельовски изпраща днес допълнителни данни, предоставени му от известните правозащитници проф.д-р Петър Пенчев и проф.д-р Божидар Фотев. До Международния наказателен съд, офис на Прокурора Address for letters: Янко Н. Янков – Гражданско лице – гражданин на Европейския съюз, Председател на Партия Либерален конгрес, Председател на Съюза на юристите-демократи, Председател на УС на Базисния Институт за Проучване и защита на човешките права ж. к. „Дианабад”, блок 4, етаж 6, ап. 38, 1172 София, ...

Да, смартфонът ти може ужасно много неща и съвсем скоро е възможно дори да замени портфейла ти. Всъщност мобилните плащания няма само да променят начина, по който плащаме, но и пазаруването изобщо, програмите за лоялност и др. Единственият проблем е, че за тях все още се говори в бъдеще време въпреки опитите от страна на Google с техния Google Wallet, Isis, PayPal, картовите организации като MasterCard и Visa. Причината е повече от ясна – за да тръгнат мобилните плащания, търговците трябва да ги приемат, а потребителите да почнат да ги използват. И двете условия трябва да бъдат спазени едновременно.

Интересна е една прясна новина – големите търговски вериги като Wal-Mart, Target, Best Buy, 7-Eleven, Sears, Shell Oil и др. вземат инициативата в свои ръце, като създават Merchant Customer Exchange, своя собствена мрежа за мобилна търговия. Това е повод за оптимизъм на фона на очакванията, че до края на годината ще бъдат продадени 100 милиона смартфона с NFC функционалност. Така, от една страна, имаме ясна индикация, че големите в търговията прегръщат идеята за мобилни плащания и са готови да я имплементират, а, от друга, имаме и предпоставка потребителите да откликнат на предложението.

Защо всички очи са обърнати към Apple? Защото очакванията са, че Apple ще продадат над 260 милиона от новото поколение iPhone. 260 милиона iPhone-a, съчетани с умението на Apple да продават идеи и да създават нови потребности, могат лесно да изстрелят мобилните плащания. Отделно всяка седмица се активират по 1 милион Android устройства с NFC. Да, амбициите на участниците в това състезание могат да дръпнат мобилните плащания в различни посоки, но по всяка вероятност съвсем скоро ще натрупаме нужната критична маса, за да се случат.

Подобни статии:

1. NFC, мобилни плащания и геолокация
2. Дали пък iPhone 5 няма да може и да плаща безконтактно?

Facebook е все по-близо до заветния милиард потребители

От Sony официално оповестиха новината, че Sony Playstation Mobile ще види бял свят през есенните месеци на 2012 г. Честта да се порадват за първи път на тази иновация от Япония ще имат Великобритания, САЩ и Австралия. Но освен това още 30 държави ще могат да се възползват от услугата, които не се споменават на този етап. На първо четене Sony Playstation Mobile ще дойде логично със Sony Xperia. 

Освен за смартфони Sony Playstation Mobile ще бъде наличен и за таблети с Android. Прекрасното ще бъде, че ще има възможност за включване на трета страна с цел създаване на приложения и игри. Друг хубав момент в цялата картинка е договорът на Sony с Asus и Wikipad. Така всички собственици на устройства с тези марки ще имат достъп до Sony Playstation Mobile. 

Потребители, които вече са закупили дадена игра за своя Play Station 3, ще могат напълно безплатно да получат нейната мобилна версия, което е доста голям жест от страна на компанията. Очаква се услугата да продължи да се развива доста динамично, а в най-скоро време ще се появят ъпдейти, които да допринесат за изживяването. Виждаме, че подобни услуги имат голямо бъдеще, а Sony ще се опитат да пробият пътя.

Снимка: Sony

 

Подобни статии:

1. Google TV се съживява благодарение на LG, Sony и Samsung
2. Добри новини за потребителите на Android – идва Instagram

Видеото се търси. Все повече и повече. Рекламодателите обичат видео. Те знаят, че така се достига лесно и най-вече трайно до потребителите. Потребителите търсят с фанатична прецизност нещо да гледат. Колкото повече, толкова по-добре, ако може онлайн, ако може на мобилното устройство, докато сме другаде, чакаме и имаме свободни моменти. Ето сега ще изгледаме нещо интересно. Тенденция, която расте със всеки изминал ден.

YouTube е социална платформ, която е пълна с най-различни видео клипове, от аматъорски до професионални. Не случайно YouТube e на едно от челните места по посещаемост.

А колегите от AdAge не случайно са забелязали това. Всяка седмица те изготвят класация, благодарение на Visible Measures, на 10-те най-гледани вирусни видео клипа. За сверяване на часовниците на всички участници в надпреварата. Страхотна класация. Ето, че и тази седмица те обявиха своята класация на вирусните видеа във YouTube, в която можете с удоволствие да видите 10 прекрасни видео клипа, които са вирусни, завладяващи и най-важното, рекламни. Мисля, че ще ви бъдат интересни и ще ви накарат да отделите време за да се насладите на професионалния усет на рекламните агенции, изготвили видео клиповете. Да, зад тях има идея и майсторство, което не е случайно.

Тази седмица в класацията са попаденали два нови видео клипа, които се разпространяват вирусно в YouTube. Номер 2 от Samsung: „Introducing Galaxy Note 10.1″ и Номер 9 : „Little Baby’s Ice Cream“. И двата са интересни, но аз лично препоръчвам да изгледате Номер 9: „Little Baby’s Ice Cream“, който е шокиращ и уникален със своята визуално и аудио послание. За хора със слаби нерви е забранен, но за тези от вас, които ще го гледат, определено оставя трайна следа. Само не го гледайте тази вечер, преди да си легнете, защото може и да ви е трудно да заспите. Освен ако не целите точно това, знам ли.

И така - ето ги и 10-те най-гледани вирусни видео клипа във YouTube през тази седмица според AdAge.

Номер 1. /беше Но.4 миналата седмица/, Brand: P&G, кампания „Proud Sponsors of Moms 2012″, Агенция: F, Гледания тази седмица: 3,049,154

http://www.youtube.com/watch?v=NScs_qX2Okk

Подобни статии:

1. Очакваме iPad 3 през първата седмица на Март
2. YouTube със свое FREE професионално видео студио

Една от най-популярните филмови и телевизионни платформи в света, Netflix, има намерението да започне своята експанзия именно на Стария континент. От Netflix анонсираха, че до края на 2012 г. ще отворят свои офиси в Норвегия, Дания, Швеция и Финландия. На практика това е доста голямо разширение в цели четири държави, но единствено в северната част на Европа.

Потребителите на Netflix наброяват вече 27 милиона, а пазари като гореспоменатите ще предоставят на платформата много нови клиенти и то със високи доходи. Подобни услуги са доста добре приети в скандинавските държави, което прави пазара там още по-апетитен. Едни от най-заможните европейци населяват тези географски ширини, а това е още една предпоставка.

Друга причина за експанзията на Netflix в държави като Дания и Швеция са иновациите, които идват от този край на Европа. Не само университетите, а и училищата на тези територии обръщат основно внимание на иновационни решения. Не напразно един от най-силно развитите стартъпи, SoundCloud, има своите дълбоки корени в Стокхолм, Швеция. Да не забравяме и Spotify.

Снимка: Netflix

Подобни статии:

1. Facebook падна в Европа
2. Къде е най-бързият интернет в света