Все още ли имаме нужда от издатели?*

Темата на този разговор е „Все още ли имаме нужда от издатели?”. Аз лично щях да го озаглавя „Слава на Господа, че вече нямаме нужда от проклетите издатели!”... Но това би прозвучало някак прекалено партизанско.

Отношенията между писателите и издателите са, разбира се, много странни и променливи.

Спомням си първата ми среща с Walker Books. Първият въпрос, който ми зададоха (кълна се, това е истина!), беше в каква чаша бих предпочел чая си – в тази с малкото мече, в онази с ракетата за тенис или в розовата с цветето. А на излизане ме попитаха, дали мога да се прибера сам с метрото. Бях на 33. Бях женен с дете. Но те очевидно ме виждаха като някакво побъркано хлапе.

Превъртаме 20 години напред: аз съм „пораснал”, а те вече са се изнервили от мен. Но ето го Алекс Райдър (главен герой на Хоровиц в детска поредица, у нас е издадена само първата книга "Стормбрейкър" - б.пр.). Създадох марка. Сега Walker ме ненавиждат, защото се нуждаят от мен, а това може да се окаже крайно неудобно за издателя, чийто живот навярно би бил по-лек без писатели.

Междувременно, другият ми издател – Orion – и също има проблеми с мен. Отношенията ни са обтегнати, особено откакто публикуваха романа ми "Шерлок Холмс: Домът на коприната" с не по-малко от 35 редакторски грешки. Техният коректор се опита да се самоубие, стреля по себе си с пистолет. Въпреки това с Orion ще издадем нова книга заедно – една история за убийство, подозрения и отмъщение.

Но истината е, че имам и други възможности.

Навсякъде издателите биват „изстисквани”. През 2010 г. Андрю Уайли с неговата Одисеева поредица „отряза надеждите за бъдеще на издателските къщи”, както се изрази Гардиън. (Става въпрос за това, че Уайли и представляваните от него писатели са сключили договор за разпространение на книги в електронен вариант с Амазон, пренебрегвайки издателските къщи).

След това Соня Ланд продаде 100 заглавия на Катрин Куксън директно на Amazon, без да спомене нищо на издателите Transworld и Simon & Schuster. Наследниците на Ян Флеминг също прецакаха – извинете, искам да кажа изключиха – Penguin при промотирането на дигигалните права на поредицата за Джеймс Бонд. И, разбира се, да не забравяме Bedford Square Books и Ед Виктър, които също пуснаха онлайн шест от своите стари заглавия миналата година – за да се позабавляват, така казаха. Но това забавление придоби доста големи размери, след като този месец те сключиха невероятна сделка с Tesco за продажбата на романа на Луис Фенел „Dead Rich”.

Естествено, като автор бих могъл да се справя и сам. Мога да се „самоиздам” чрез unbound.co.uk, както направи Тери Джоунс миналата година. „Традиционното книгоиздаване е в застой, колабира,” смята Тери, който навърши 70 на първия ден от настоящия месец. Надявам, че за него не се отнася нито едно от горните определения.

Освен това бих могъл да си кача новия софтуер Apple iBooks Author, който позволява на всеки да създава висококачествена проза. Е, при всички положения поне осигурява висококачествени принтиране, хартия и корица. Вярно, че Епъл искат скромните 30% от всички печалби и че може да продавате книгите си единствено през техните магазини, което де факто значи, че те ви притежават. Но 70% си звучи примамливо. Амазон предлага сходни условия за тяхната Digital Text Platform и тук не казвам нищо лошо за тях, за да не премахнат бутона „купи” на Алекс Райдър (както направиха с всички книги на Макмилън преди две години). Ето ви поглед към света, в който навлизаме.

И логично, следва въпросът – колко власт в действителност имат издателите? В момента не само е-книгите са под въпрос. Големите вериги си проправят път на практика във всичко – формирането на цени, дизайн на корици, възрастово брандиране, дори имат дума за заглавията. Някои хора биха могли да кажат, че издателствата са станали толкова желани, колкото и сглобяемите къщи от следващия сезон на сериала „Войната на Фойл”.

Така че, нужни ли са ни все още издателите?

Добре, нека забравим за маркетинга и напредъка за момент. Защото смешното е, че когато се нуждаех от тях, в началото на кариерата си, тогава нещо ги нямаше. Но редактирането навява сантиментални спомени. Джейн (Уинтърботъм, директор "Книгоиздаване" в Walker - б.пр.) е невероятен редактор. Трябва да спомена също, че без Walker Алекс Райдър изобщо нямаше да види бял свят.

Което ме води до въпроса – колко добри са самоиздадените книги? Или още по-точно, липсата на професионален редактор очевидна ли е? За да си отговоря на този въпрос, аз прочетох един самопубликуван роман, добре де, поне част от нея. По-точно един параграф. Въпросната книга е на водещ самоиздаващ се автор, който се слави с впечатляващи продажби. Но тъй като се счита за нелоялно един автор да коментира друг в публичното пространство, няма да ви кажа неговото име или заглавието на книгата.

Не е необходимо да може да съставите изречение по елегантен или дори просто смислово издържан начин, за да произведете бестселър – както отново и отново доказва Дан Браун. Но това, което ме поразява в прочетения откъс, е... добре де, само защото бъка от полицаи, това значи ли, че трябва да е написано толкова тромаво?

Сигурен съм, че има някои много добри самопубликувни книги някъде там и че тази може и да е една от тях. При всички случаи, кой съм аз да определям, но усещам, че по някакъв необясним начин да имаш издател вдига летвата.

Издателите служат, така си мисля, като един вид контрол по качеството. Бих намесил тук и традициите. Минаха около 600 години, откакто Йохан Гутенберг произведе първите печатани книги и макар че Ars Minor, отличният буквар по латински на Елий Донат, е отпаднал от списъка с бестселърите, ми харесва да съм част от тази традиция. Не ми харесва да бъда това, което Apple нарича „талант”. Аз съм автор. И пиша книги, не „съдържание”.

Наскоро ме помолиха да се присъединя към управляващия комитет на Обществото на авторите, но за съжаление се почувствах неспособен да продължа работата си с тях. Една от причините, струва ми се, е, че според мен те гледат на издателствата по-скоро като на основния враг на авторите. Ние срещу тях. Те скалпират нас. Не мисля, че това е вярно. Аз по-скоро ни виждам като силно свързани в един бързо променящ се пазар, където ценностите, на които най-много държим, могат да се окажат първите, изхвърлени през прозореца. Луд ли съм да мисля, че ако издателствата се интересуваха по-малко от история, герои, стил, оригиналност, дизайн, типография, добра граматика, образование, грамотност и просветеност – а малко повече от това да правят пари, биха имали по-малко проблеми? И това не е ли в крайна сметка също повод за радост?

Ако мога да си позволя да кажа, може би традиционните издатели имат много по-малко основание да се страхуват от дигиталната революция, отколкото мислят. Може би те трябва просто да я приемат. След пет години може би ще има само е-книги. След още петдесет хората може и изобщо да не четат. Но аз се радвам, че имах възможност да напиша това, което написах, когато го написах. Един от любимите ми автори, Джордж Оруел, казва така:

Всички писатели са суетни, себични и мързеливи, и в самата основа на техните мотиви се крие мистерия. Да напишеш книга е отвратително, изтощително мъчение, като дълъг период на тежка болест. Човек не би направил такова нещо, ако не е подбуждан от някакъв демон, на който той не може устои или който не може да разбере...

Намирам това за много вярно, но мисля, че важи и за издателите. Да не би книгоиздаването да се намира в интензивното отделение? Не знам. Но ако сме, то съм странно облекчен от знанието, че сме там заедно си издателите.

*Текстът е извадка от изказването на писателя Антъни Хоровиц по време на събитие на британската детска верига The Book People. Преведен със съкращения от The Guardian. Превод: Мая Коларова.

Прочети цялата новина

Свързани новини: