Дядо Бойко гледа

08/31/12 15:04
(http://ivo.bg/)

Дядо Бойко гледа

Бойко строи метро в София и го открива лично, обаче реч държи баш началникът от Брюксел- зер, от там идат парите за бойковото строителство (не за партийното- те от другаде се събират). Епохално! Как да не му целунеш ръка медийно, че и наистина.

И защо не, самият Бойко даде пример като целуна на руския патриарх Кирил ръчицата с оня луксозен часовник, за който го изобличиха едни наблюдателни руски бунтари в интернет. После на слугите му им се наложи първом да подправят сайта на руската православна църква, триейки луксозната дрънкулка от китката на дяда им Кирил, а после, изловени в лъжа (пустият часовник за хиляди евро се виждаше все пак на снимката в отражението на стъклото), трябваше да си признаят с половин уста греха.

Събитието е толкова велико, че си заслужава адаптацията към българската класика. Например по „Дядо Йоцо гледа” ( всички лица и събития са измислени от Вазов, аз не съм измислил нищо- само актуализирах малко имената):

По Иван Вазов:
„ Разнесе се слух, че ще прокарват железен път под София: инженери вече мерили там. Тоя слух стигна и до ушите на дяда Бойка и разтресе като с чук душевната му летаргия. Събуди се в дълбочините на паметта му един заспал отколешен спомен: той бе слушал в младини от един мадридски чорбаджия, чорбаджи Мони, как паши и големци и френски мендизи казвали, че железница не е край да мине под земята; че милиони и милиони да се похарчат – нахалост е. . .
– Как? Българска железница? . . .
Той не искаше да повярва. Железница?. . .
– Една голяма царщина не се нае, та ние ли?
Но слухът упорствуваше, продължаваше да смущава въображението на Бойко; той даде работа на ума му – по всичко друго останал в състояние на детска незлобивост.
Но обадиха му един ден, че се захваща направата на железницата… Селяните се наемаха за работници и слазяха долу…
Удиви се Бойко.
– Види се, намериха се някъде още по-учудени инженери – свят голям . . . Френци ли са пак?
Казаха му, че са българи.
Смая се Бойко.
– Как, наши? Български инженери! Дето паши и учени френци казваха, че не може! Та сме имали по-учени хора ние?. . . Ами милионите у хилядите милиони дето казваше чорбаджи Мони? . . .
– И милионите си имаме. . . Който си има брада, има си и гребен! . . .
Изпълни се душата на дяда Бойка с възхищение. И войска, и паши, и топове, и княз, и учени хора, и милиони, и чудосии над чудосиите!
Сега “българското” му се предствави нещо велико, могъществено, необятно. . . Неговият убоги ум не можеше да побере всичкото това величие. Досега символите на “българското” се изразяваха за него само в еполетите на околийския началник и в сабята на войника, които бе попипал и целувал; сега то го поразяваше, смайваше със силата си и пълнеше с гордост душата му, българска ръка сечеше планините, българският ум измисляше работи, да се чуди и мае човек!
Де сега Мони чорбаджи, да видим какво ще каже?
Когато чу първите пукоти на канарите, които се строполяваха долу от мините, той си отри с ръкав очите, защото се просълзиха.”