Бездарният балкански авторитаризъм

Владимир Шопов

Демократичните страхове на източна Европа имаха дотук две големи вълни. Първата бе 5-6 години след падането на Берлинската стена през 1989 година и гледаше към комунистическото минало. Тогава страха от (комунистическа) реставрация бе голямото притеснение за прехода и всички се втурнаха да анализират стабилността на новосъздадените институции, нагласите на хората, икономическите надежди на европеизацията. Втората вълна от края на 90-те и новото столетие е много по-тежка и трудна за преодоляване, защото е вече мотивирана от дълбоките фрустрации и неуспехи на промените. Този общ поглед обаче маскира едно голямо различие, което е все по-видимо.

Авторитарните предизвикателства на централна Европа имат идеен компонент, който запазва политическото независимо от често отблъскващите им цели и методи. Независимо дали става дума за националистическа програма, социално-християнски мотивации или алтернативни проекти за икономическо развитие тя провокира политиката и гражданите, поставя въпроси и алтернативи, разбутва историята и принуждава демократите да се борят отново и отново за своите ценности. Тази битка всъщност укрепва демокрациите, защото им позволява да растат чрез преодоляване на кризи. За сметка на това нашата актуална авторитарна заплаха е много различна. Оголена, битова, безцелна, буквално затворена в преяждането (властово и материално) и алчността, тя е напълно лишена от друго измерение. Срещу нея стои неясната ни способност за съпротива, за която всички имаме все повече съмнения.

Централна Европа е различна и в способността си да излиза от авторитарни залитания. В Словакия бе успешно създадена голяма про-евроатлантическа партийна коалиция, която в края на 90-те години на миналия век успя да пребори национал-популиста Владимир Мечиар и да вкара страната в ЕС и НАТО. В рамките на два мандата демократите не просто върнаха политическата система в нормално русло, но успяха да трансформират словашката икономика, реиндустриализираха я и сложиха страната в центъра на модерната европейска икономика. Полша е друга страна от региона, която успя да се отскубне от авторитарни изкушения през последното десетилетие. Агресивният популизъм на братята Качински, мотивиран от католико-националистическите им идеи постави на изпитание дълбочината на демокрацията и плурализма в страната. Тяхната атака срещу медии, институции, малцинствени права, властовата централизация и евроскептицизъм бяха преодоляни след рестартиране на либералните и пропазарни политически формации, които бяха подкрепени от стреснатите от маргинализацията на страната поляци.

Актуалното авторитарно предизвикателство по тези ширини е управлението на Виктор Орбан в Унгария, което изглежда сериозно от много гледни точки и не на последно място поради дублиращата роля на още по-крайните „Йобик“. Но и там има наченки на сработване на анти-авторитарна коалиция между гражданска и политическа реакция. Общественото доверие към ФИДЕС е почти приполовено в сравнение с последните парламентарни избори и постепенно нараства подкрепата за различни опозиционни партии (например, зелено-либералната формация „Политиката може да бъде различна“). Отделно от това в момента почти половината избиратели са в процес на търсене на нови алтернативи като няколко граждански движения набират скорост.

В годините на прехода и ние имахме няколко моменти, които приличаха на предверие към авторитарно управление. От тежкия стил на Иван Костов бе изведена подобна заплаха, но тя бе фалшива. Съюзът на демократичните сили и неговия премиер никога не са имали достатъчно политическа дълбочина или икономически контрол, за да реализират подобна идея. Дълбоко подвеждащо бе и изборното мнозинство от 1997 година, което бе много повече предвидим резултат на отчаяние, отколкото на преобръщане на нагласи и социален вот на доверие за промяна. Друг кандидат бе управлението на „тройната коалиция“, която имаше нужната финансова основа и агресия, започна да си преправя институциите по удобен начин и си готвеше политическо дълголетие. Прибегна и до изборно инженерство. Но властовия полицентризъм вътре в нея и пълното отвращение на избирателите бяха непреодолими препятствия.

Днес нещата са по-различни. От повече от година към проблема за трагикомичната управленска неспособност на ГЕРБ и Борисов стои въпроса за предаването на властта. Все по-трудно става да си представим нормалното падане от власт на сегашния режим. Комбинацията от пазаруване на партии, икономически тормоз и преразпределение, пълна централизация на ресурсите, медийна монополизация, социална апатия, безсилна и безидейна опозиция, милиционеризация на системата за сигурност приличат на все по-тежко препятствие дори по критериите на минималистичната ни демокрация. Външната подкрепа за кабинета видимо отслабва, но още няма ефекта да наклонява везни. Членството ни в ЕС с лекота пренасочва енергията за промяна в индивидуални емигрантски стратегии. Страхът от вечната криза обезсилва все повече бунтари от предходни безобразия.

Обратно на централна Европа по нашите ширини обикновено стоим в очакване на тихия разпад на политическите кроежи. Единственото изключение бе гладния взрив от Виденово време, но той няма как да бъде повторен. Освен код на политическата немощ „когато му дойде времето“ е и формулата на политическото търпение в България. Обикновено то прелива в яростта на електоралната саморазправа и затова не е случайно, че основния фокус на управляващите през последните години е да прекъснат връзката между вот и представителство. Именно това обяснява свръхактивността по изборни теми и фокуса върху пълния административен контрол на държавата. В чисто исторически план, досега недоволството в изборния ден бе достатъчно за политическа ротация, сега това е под въпрос.

Лепкавият балкански авторитаризъм има далеч по-лоши последствия от своя централноевропейски еквивалент най-малкото, защото той оставя структури и битки след себе си, докато нашият просто разпада всичко наред. Ако например погледнем медиите само можем да си представим състоянието, в което ще бъдат тези вече сигурно две трети от тях, когато приключи пеевския проправителствен блиц. Натам се е запътила и националната телевизия. Списъкът от разпаднати институции става все по-дълъг: министерски съвет, цяла поредица от министерства, Парламента, съвета за електронни медии, ДАНС, тристранния съвет и т.н. Идващите месеци със сигурност ще го удължат.

Такъв си е нашия актуален авторитаризъм. Да напердашиш някого, да откраднеш това-онова, да назначиш роднини на уютно държавно местенце, да се поръчаш правителствения самолет, да спреш проверка, да уредиш приятелче с някой бизнес. Принизен до битовото, махленското и роднинското, прояден от алчност и завинаги недокоснат от дори намек за идея. Една трапеза, на която искаш да изядеш всичко. Една махленска разправия, в която искаш да натупаш всички, които са ти се опъвали като малък. Това бездарие не прави обаче местния вариант нито безобиден, нито пренебрежим или лековат. Голямата диагноза за нас е, че дори толкова нелеп той се оказва толкова реална опасност.

Прочети цялата новина

Свързани новини: