Конспект на лятото

Веселина Седларска

Трима души вървели с по две тухли. Срещнал ги някакъв човек и ги попитал какво правят. Нося тухли, отвърнал първият. Градя стена, рекъл вторият. Третият казал: Строя катедрала.

Оглеждам се, а наоколо предимно носачи на тухли. Но не само. Даже започнах да си мисля, че във всички времена и по всички места е имало и от трите вида и все в същото тъжно съотношение. Но ние обичаме да правим обобщения: хората  – така, българите – иначе. По-рано – тъй, а сега – инак. Там и тук, те и ние, преди и сега…

Разлиствам напред-назад едно тефтерче, в което си записвам разни случки, фрази, лица, думи. Ситни-дребни и безотчетни. Някои от тези бележчици се превръщат по-късно в теми, ония с обобщенията. Дали, казвам си, ако не публикувам тия небрежни бележчици така, както набързо са записани в тефтерчето, няма да се получи по-точна картина на това българско лято? Без изводи и без обобщения. Просто така, както са били набързо и накратко записани малко след като са били видени, разказани от някого, чути, подслушани. Някои са с имена, други анонимни. Започвам с един безспорен строител на катедрала, някой си Жельо Найденов.

Бележка 1. Кой е този Жельо Найденов? Трябва да разбера, след като получавам редовно писма от него? Организира всяка седмица срещи на хора от гимназията ни, прави годишен пролетен бал, разпраща писма по най-невероятни поводи. Някой спомена, че го прави откакто е завършил пловдивската английска, някъде преди около 40 години. Що за човек е този, кой има време и сили 40 години да свързва хората просто ей така, за идеята? Днес ни е разпратил писмо: „Здравейте всички, оперират другаря Ненчев, има спешна нужда от кръв, който може да отиде на този адрес…”

Другарят Ненчев! Учителят, който правеше математиката по-малко страшна. Забелязваме ли сте как не можем да наречем учителите си господин и госпожа. Най-големият другар – Тодор Живков, можем да наречем господин. Но другаря Ненчев? Трябва да е някъде над осемдесетте, дано да е успешна операцията. Ако не бях на стотици километри от адреса, щях да отида. Два часа по-късно отново писмо от Жельо Найденов: „Здравейте всички, четирима наши съученици вече дадоха кръв, засега е достатъчно. Ако се наложи, ще ви пиша пак. Благодаря на:…” Следват имената и випуските на кръводарителите. Трябва да говоря с този Жельо, искам да разбера дали всички строители на катедрали съзнават, че го правят?  

Бележка 2. За първи път днес видях хора, които просеха за вода. Въздухът беше като вряло желе. Първо един, по-късно втори човек ме попита дали мога да му дам вода. Бяха от циганите, които ровят по контейнерите. Спомних си, че моята приятелка Гинка, чието работно място е контейнерът на нашата улица, ми каза: „Толкова съм гладна, колкото съм наконтена.” В контейнерите намирали доста дрехи, но вече никаква храна. Боклуците на един човек са стоката на друг (Ал. Хемон). Така Гинка се издокарала с бельо, за което дори не подозирала, че съществува. Обаче храна…

Тя замина от Сливен на гурбет в Бургас и се върна след четири-пет дни. Не се издържало на конкуренцията на българите. „Все е имало българи да ровят в контейнерите, но туй лято са много, ний не можем да вземем ръка от тях. Да не ме е срам от комшиите, да те извикам да ме преснемеш и покажеш по телевизора, да види министерството как живея.” Срамът на клошарката Гинка от комшиите – не ми е лесно да го разбера. Откъде последно си тръгва достойнството?

Тези двамата ми поискаха вода и ме накараха да си представя: нечовешки пек, с чувал на гърба съм, а нямам нито стотинки за бутилка вода, нито съм добре дошла да вляза в заведение и да си поискам от чешмата. Много пъти си го представих: човек съм, жаден съм, ровя в боклука да извадя нещо за ядене, жаден съм, няма чешмички, много съм жаден, ходя по задните улички, където са контейнерите, гетото е далече, до припадък съм жаден, но и да мина край кафене не мога да вляза… Не, това не бива да е така. И не може да е дълго така. Нещо ще се случи през зимата след лятото, в което българите станаха гладни, а циганите и жадни.

Кажи ми едно нещо, което искаш да ти купя, казвам на Гинка, едно и не много скъпо. Тя мисли. Аз пък залагам наум: храна, цигари? Крем за избелване, казва Гинка. „Купи ми един крем за избелване, че виж ме на човек не ме мяза.” Всеки с една част от себе си строи катедрала.

Бележка 3. Как се нарича девойка, която се занимава с пиар и придобива с помощта на началника си завод или победа в обществена поръчка? Пиарститутка? А дейността – пиарституция?

Бележка 4. Т. ме убеждава, че тази година върви масово крадене на бизнеси. Нещо като втора приватизация ли? Не, казва, повече като комасация. При него станало така. Дошъл един и му казал искам да ти стана съдружник. Т. казал, че не, нямам нужда от съдружник, бизнесът ми е успешен, но малък, разработвам го от десет години, справям се. Имаш нужда, имаш нужда, казал оня. Т. обаче: Не, бе, нямам. И като започнали едни проверки от всички институции, които Т. бил чувал, и такива, каквито не бил чувал. „Глоби, актове, скъсаха ме.” Дойде оня и вика още ли нямаш нужда от съдружник. Т. това вече го бил чувал през деветдесетте, когато имал ресторант, само че тогава „още ли нямаш нужда от застраховка”. Ама да не си мислите, че застраховка от ДЗИ.

Бележка 5. В книжарницата заредиха с нови книги. Книжарката ги тръшка пред мен: трилър, пак трилър, ей ти още един супер трилър, ултра трилър, мега трилър, турбо трилър… А другото купче? „А, тия пък са самопомощни. Шест начина да успееш, седем начина да си щастлив, осем начина да си отвориш каналите към вселенските източници на енергия…” Това се купувало през лятото. Първо си изръсваш адреналина с ужаси, после си люлееш душата с мантри за щастие и успех. Така си живеем, двутактово. Носиш тухли, строиш катедрала. Било е и ще бъде. Проблемът е единствено в съотношението.

Бележка 6. Идейка – да попитам Тони, която чисти къщи в Гърция, какви са представите на гъркините за чистота, навиците им. Да попитам за същото Кали, която чисти къщи в Испания. Първа обаче през лятото си идва Кети, която чисти къщи в Лондон. Даже има нещо като малък бизнес, англичанките я одобряват и си я препоръчват, затова Кети наема други българки, които праща по къщите. Приготвям се за дълъг разговор с нея, който започва с въпрос какви са хигиенните навици на англичаните. „Никакви.” Никакви, казва Кети и разговорът приключва. Е, хайде сега, кажи нещо, да речем какви забележки ти правят. Да говорела с щастлив глас, това искали от нея. „Да, бе, честно! Казвам им  нещо и те ме подканят: Happy voice! Happy voice!”  Нисходящата й българска интонация ги травматизирала. Един начин да бъдеш щастлив – стани англичанка!

Бележка 7. България е страна, в която колкото по-схлупено е казиното, толкова по-голям е шансът то да се казва „Лас Вегас”.

Бележка 8. Mamo prati mi recepta za pylneni chushki da shasha frau hazaikata.

Бележка 9. Робърт Оуен бил измислил социализма като извинение към брат си. Когато Робърт бил малък близки на семейството се обзаложили, че той пише по-добре от по-големия си с две години брат Йохан. И наистина се оказало така, само че Йохан го намразил задълго и стръвно. Тогава Робърт решил да измисли общество, в което хората да не се сравняват, защото завистта, омразата, високомерието и най-вече страданието произтичат от сравняването. И измислил социализма като лекарство срещу сравняването. Излиза, че социализмът е нещо като: Извинявай, че мога. Извинявай, че не можеш. Но и: Откъде накъде ти да можеш повече? Ооо, тъпкано ще ти го върна, че можеш! Хм, това маркира съвсем нова гледна точка към носталгията по социализма. Трябва да се поогледам.

Бележка 9. Момо Капор (сърбин) се е огледал преди мен. И заключил: „Колко много неща ни минаха през главата, колко страдахме, колко години ни пропаднаха, за да могат богатите пак да са богати, а бедните още по-бедни.” Ама не е ли велик този Момо: „Ние сме едновремешен народ, не отиваме на гости без цветя или поне шише ракия. На Европа й е много лесно да дойде при нас. Тя винаги идва с празни ръце.”

Е, Момо, и Европа ни носи нещо: Happy voice! Happy voice!

Бележка 10. Не давам нашия Милен за техния Момо. Милен Русков във „Възвишение”: „Ти като имаш голяма тояга, те и на малък морков ще се съгласят.” Нямаме голяма тояга, там ни е проблемът. Ние като цяло нямаме, иначе отделни хора имат. И се възползват. Русков: „Человек, който все ся възползва от случая, е един вид вехтошар, боклукчия – каквото вятърът довее до него, той го зема. Тия обикновено се имат за много хитри, смятат, че мъдростта познали. Но те не разбират, че тъй накрая стават играчки в ръцете на случая и случаят започва да ги мята насам-натам…”

Гинке, чу ли кои са вехтошарите? – ти не си. Добре че случаят нищо не ми довява, та си строя необезпокоявано катедралка. Във времето, в което не нося тухли де.

Бележка 11. С. написал стихосбирка. И роман написал. Простаците не го четат. Тоз народ не го заслужава ни като поет, ни като писател. Как пък се бил родил точно тук? Такива като мен, дето го разбирали, били на боб зърно. Душата му стенела. С. не е писател с алкохолни проблеми. С. е пияница с писателски проблеми. Той изгражда стени, но си мисли, че строи катедрала, в която тези, които носят тухли, не искат да влязат. Познавам такива неразбрани и политици, и съпрузи, и бизнесмени, и какви ли не. Е, много станахте, няма как да ви изслушаме всички.

Бележка 12. Всички телевизии пак са пуснали мелодията „Вариации на тема за балами”. Земята на Ботев и Левски отново е робска земя. Ботев и Левски били застрашени да излязат от учебниците поради политическа некоректност към … към какво? След като има „българщина”, дали има и „турчищина”? И след като българщината е много хубаво нещо, дали и турчищината? Всичките тези въпроси ще отпаднат, ако сме умни колкото оня овчар. Пасеше си стадото край едни занемарени разкопки, остатъци от някакъв зид. Това тук, питам го, по кое време е било строено? „По времето на ония, бе, старите италианци.” Римляните тоест. Когато османлиите станат „ония бе, старите турци”, няма да има съмнения към литературното наследство на Ботев. Не е в него грешката. Поезията е неразрушима катедрала. Не е зид, да показваш някакви останки от него като забележителност.

Бележка 13. Такава жега, че на партиите съвсем им се съсири фантазията. Като стане дума за избори, всички говорят за чува́ли. Предизборни програми? Антикризисни мерки? Нови идеи за реформи? Няма такива работи. Чува́ли, та чува́ли – ония торби, с които пренасят бюлетините. Подменяли ги. Тъкмо чета Роберто Савиано, който разказва как се подменят товари с дрога, когато автомобилът е следен. Е, това с изборните чували е по-страховито. Тия, дето ги подменят, при дрогата само са тренирали. Сега са в истинската дисциплина – пренос-превоз на бюлетини, на власт, на бъдеще. По времето на Алеко над урната в тавана имало една дупчица. Оттам гледали каква бюлетина пускаш и ако не е правилната, ръсвали през дупчицата малко брашно. И като те видят гавазите на излизане с брашно по главата и раменете – бой, бой! Сега не ни бият, това се нарича демокрация.

Бележка 14. Богослужебната индустрия с нови продукти: лейди Гага и съжителството без брак. Производител: монополистът на православието от Пловдив. Има и такива, които успяват да представят за строене разрушаването на катедрали.

Бележка 15. Това лято властта е като музиката – все по-малко народна и все повече забавна.

Затварям засега тефтерчето. След време записките в него ще звучат може би съвсем различно. Времето не е фиксаж, времето е проявител. Понякога си носил тухли, а се оказва, че си построил катедрала. Лошото е, ако се окаже обратното.

Сп. „Тема”

Прочети цялата новина

Свързани новини: