Къща на село 14

Към "Къща на село 13"

Част 14: Есента приближава, само на работата краят й не се задава...

Някои ходения не са толкова безоблачни, поне не през цялото време... Този път майсторът не се появява и не си е вкъщи, колкото пъти го търсим, въпреки че имахме уговорка. За тези четири почивни дни сме планирали сериозен ремонт на кухнята – трябва да се разкове тавана, облицован с едни грозни стари плоскости; да се пробие отвор в единия му край и да се направи вътрешна стълба, водеща до стаята на децата, защото има само външен вход до втория етаж, а вече става студено; да се изолират стените, защото като започнат дъждовете, в кухнята става ужасно влажно, с всичките му последствия... И такива неща, все сериозни. Само че майсторът го няма. Ами сега? Сега викаме неволята и брат ми, баща ми и Жоро за един час свалят облицовката на тавана. Облаци мръсотия във въздуха, купища боклуци по пода, фин слой прах, покрил всяка повърхност, достигнал до измитите съдове, въпреки че бяха покрити...  Мда, отвори ми се известна работа.

Но се отвори и една страхотна носеща греда – дебела, стабилна и красива. На другия ден идва един друг майстор (онзи с видийките) и започва да я шкури с един шлайф. След като виенето на машинката най-после спира, влизам и какво да видя? Облаци мръсотия във въздуха, купища боклуци по пода, фин слой прах, покрил всяка повърхност, достигнал до измитите съдове, въпреки че бяха покрити...  И хайде пак метлата, стирката и т.н. Поне гредата е готова. Само трябвало да се боядиса малко по-късно. Тогава вече (полузаплашително) питам майстора ще прави ли боклук? Не! Само с пистолета ще я напръска и готово, една капка няма да има на земята.  Сигурен ли е, да постелим ли нещо? Не бе, бягай сега да работя...

Такааа...

Влизам и ми се доревава. Облаци мръсотия, купища боклуци и т.н. в малко по-малка степен. Майсторът Гошо, като вижда отчаяно-вбесения ми поглед,  бърза да се оправдае – „Ама това не е боя, падна от тавана от струята, не съм виновен...” Не мога да повярвам, жестоко ми писна. Не и три пъти в рамките на ден и половина! Започвам да чистя, разбира се, не искам всичко това да се разнесе от постоянно преминаващите през стаята деца, хора и майстори. Гошо се опитва да ме успокои – „Само измети едрите боклуци, че утре знаеш ли какво ще стане пак, като започнем да слагаме плоскостите...” Вън! Утре никой няма да слага плоскости в тази кухня! Само през счупената ми стирка!

Междувременно вече познато ни семейство роми, които и преди са работели в градината, почиства избуялите треви и бурени покрай септичната яма, изравнява пръстта, оставена още от копаенето й и почиства всичко в този район на двора. Оказа се, че там всичко така процъфтява, защото през нарочна дупка в оградата дълго време е течала водата, оставаща след варенето на ракията на съседа... ама то това е друга тема, не за пред  хора;)

Другата съседка леля Дора идва с една чаша и започва да нарежда – „Ааах, така е тя, с две къщи къде по-напред, омръзна ми вече, 40 години съм така, мислех, че имам сол, а тоо... Аз мразя Кюлевча!”. Мълчи драматично и ме гледа. От децата знам, че няма да ми се размине, затова питам: „Защо?”  „Защото хората не са хубави! Аз тук с никого не общувам! И децата вече ни поставят ултиматум да продадем мястото и да спрем да се тормозим...” Пък нашето дете после ни каза: „Аз като порасна искам да живея тук! Ще боядисам къщата в бяло и само тук ще си стоя. Ще правя обратното – през седмицата ще съм тук, само някой уикенд може да идвам до Варна.” Хмм, ти да видиш...

Надвечер дори успяваме да се качим на скалите с брат ми. За първи път с нас, освен Криса, идва и малката Маги. Започва да хленчи че не може повече още по баира над колата, далеч под скалите. С някакво нечовешко търпение успявам да й вменя, че се справя по-добре от нас и че е страхотна. След това всичко, което ни остава е, да търчим след нея и да я възпираме на наистина опасните места, така си повярва...  Вече няма да има отърване от нея и там, на „скалите за големите”... На една  от поредните си разходки до кучето Биляр, собственика му, прословутото о.з-е полк. Илиев, ни разяснява, че това било „Козята пътека” и тя била най-лесната от трите възможни до платото. Ха! Обещава да ни покаже друга, по-сериозна. Намерил с какво да ни плаши...

За пръв път слага камъче върху молитвена пирамидка

Децата? Напоследък тенденцията при тях е, че все по-често искат да излизат сами – ту до магарицата Мара надолу по улицата (от която вече не ги е толкова страх), ту до кучето Биляр зад завоя (на което редовно събират кокалчета и падналите в жарта кюфтета), ту до високата каменна пресъхнала чешма на разклона до нас. Мен още ме е страх да ги пускам сами, нали съм градска майка, пък и момичешка... Но нали точно това безгрижие и свобода им пожелахме, купувайки къщата? Ще стане, ще стане, ще се получи, само ми трябва малко време...

На другия ден слагаме мивка до банята, ура, за първи път ще си мием зъбите не там, където си мием чиниите. Гошо дори ми свързва пералнята, която си чака реда от няколко месеца. Ура! Имам пералня, имам пералня, имам пералня! Изпрах спалното бельо за следващото идване и то бързо изсъхна на слънцето и ветреца. Толкова е хубаво! От такива неща е щастлив човек на село... ;)

 

И докато голямото дете се мята в камиончето на един съсед и отива с баща си до Шумен за още материали, малкото остава с мен и през цялото време си играе с чавето на работниците – набора й Ицо. Петгодишните се забавляват, като хвърлят ябълки и буци пръст в изкуственото езеро, направено за децата от дядо им предния ден. Въпреки че те си носят обяд, аз имам останало ядене от предния ден и им го слагам в една чиния. Ицо гордо ми отказва, затова Маги грабва чинията и я носи отзад в градината. Забавя се и отивам да проверя. Оказва се, че двамата седят на земята и здраво набиват наденичките с картофи, които предната вечер почти не бяха удостоени с внимание. Маги яде и от техния салам, кренвирши и пастет. Боже! Това, че циганите ще помислят, че не си храня децата, в момента ми е най-малкия проблем!

През това време идват други двама аркадаши и енергично започват да слагат улуци под покрива на сайванта. (Откъде ги намира мъжът ми?... Как се разбира с тях?... Нямам представа). Идеята е да събираме водата от обилните пролетни дъждове в района и да поливаме с нея градината. Всичко е обмислено – камиончето се връща и освен плоскости за тавана на кухнята (не, днес не!), носи и един голям квадратен бидон, опасан с метални ленти, на специална поставка, с кран в долния край. Да, ама този бидон не може да мине през вратата на сайванта ни, затова са мобилизирани съседите Божо и Дора. Дружната дружина носачи с огромния бидон бодро минава през техния двор, излиза зад къщата в градината и идва към телената ограда между дворовете ни. Която се оказва прекъсната на много удобно място (хм, досега не бях забелязала), Божо сръчно развива телта, с която е завързана, разтварят я и пренасят бидона в нашия двор зад сайванта. Където пък улуците са почти готови, майсторите го нивелират и правят улук точно над отвора му. Вече сме готови за пролетните дъждове! Това се казва добра работа, а?

Изкуственото езеро, което на другия ден... магически пресъхна

Тъй като сме умни, красиви и много работливи, още същия ден се хващаме да лакираме с втора ръка прозорците на първия етаж. Положението е познато – мацане, писъци, унищожени дрехи, караници за по-хубавата четка, бучене за петната от лак „Кестен” по земята и криво-ляво свършена работа. Но! Това не е всичко! За изхабените нерви днес получавате допълнително и седем килограма камби за консервиране! Успех следващия път!

 

Прочети цялата новина

Свързани новини: