Завръщане

Дойде, най-накрая дойде. Знаеш ли само откога го чакам?! Имам чувството, че не е валяло от стотици години, а днес, с чудесното си закъснение, което да заблуди вниманието ми, най-накрая дойде.

Очакването на дъжда е сравнимо само с онзи сладък момент, преди да ме целунеш, който се разтегля в сладка вечност. От обяд небето е сиво, а въздухът носи обещание. “Скоро ще съм при теб.” Усещам го, като диво животно излизам навън и дегустирам с нос въздуха наоколо. Точно така, уверявам се, това е мирисът на дъждовно обещание. Сивото небе обаче не бърза – знаеш колко своенравни могат да бъдат сивите небета. То пристъпва нехайно и с онзи непукизъм, който подсказва, че само небето знае кога му е дошло времето на дъжда.

Цял следобед нещо в мен трепти. И в един момент нечут глас ми каза “Време е”. Пътят по павираните улици е същият, но усещането е едно такова… сякаш отивам на среща с теб, точно такова е!

Случва се плавно и същевременно неописуемо приятно-рязко. Първата капка изненадва ръката ми на един ъгъл. В миг нервните окончания около мястото започват да танцуват и да пеят в хор. Втората. Третата. Четвъртата пада на рамото ми, завъртам се на пръсти към спирката зад завоя и спирам да броя. Вече е сигурно – тук е.

Хората се скриват под козирки, чадъри и жилетки. Голите ми ръце и дългата ми коса не могат да ги разберат. Наслаждавам се на всеки контакт с него, сякаш е последен и повече срещи няма да има. Затварям клепачи и гледам нагоре. Ласките му се спускат по бузите, раменете, гърдите… Милва косата ми и закачливо докосва носа.

Пътуването в трамвая ни разделя за малко, но тази пауза е сладка – колкото да си поема дъх. Заставам на задното стъкло и гледам дълго как релсите се къпят, докато слушам онази, твоята песен. Зарази ме с нея, да знаеш – и да, наистина успокоява всичко.

Когато се срещаме отново, прегръдката е по-силна от всякога. Шофьорите, в техните метални клетки, ме гледат със съжаление. Какво ли разбират те? Аз съм не просто мокра, а щастлива. В асансьора косата ми капе, а аз се усмихвам. Есента вече е тук. Време е да вали, да пия чай с мента, да се разхождаме под дъжда и аз да се влюбвам в теб. Винаги се влюбвам в теб наесен, не си ли забелязал? Като онзи път, когато вървяхме по тротоарите, скачахме в локви, танцувахме по “Графа” и после в една малка пряка аз те целунах. Не помниш? Може би просто още не се е случило…

___
снимка: stopthegears

Прочети цялата новина

Свързани новини: