Ан/тиквизация

Владимир Шопов

Треската за история тотално обладава управлението. Наскоро към добре познатите ни вече исторически умиления и фабрикации се присъедини и кметът на София, Йорданка Фандъкова. С подобаваща тържественост тя получи стъкленица с пръст от гроба на Хан Кубрат. Тежък официозен кич лъхаше и от помпозното откриване на втория лъч на метрото и разкопките на станция „Сердика“. С ентусиазъм на начинаещ гид премиерът Бойко Борисов разхождаше европейската делегация и разстилаше пред нея векове история. Колкото повече пластове показваше премиерът, толкова повече му се искаше да има нещо общо с тях. Ако имаше как да бъде направено, на всеки пласт щеше да бъде закичена една трикольорна лентичка.

Медийният професор Божидар Димитров остава ненадминат в обработката и „историческото пакетиране“ на всякакви артефакти. Мощите на Йоан Кръстител и созополският вампир продължават да водят класацията, а „шегата“ му за откритата русалка прозвуча неочаквано съвместима с досегашните му дейности. Успоредно с този цирк непрестанно се увеличава броят на откритията, които различни археолози обявяват: новооткрита църква в подножието на Царевец, нови дворци на Перперикон и Трапезица, бижута от некропола на Аполония, металургични пещи на Ада Тепе и т.н. Само професионалните историци и археолози могат да коментират значимостта на тези открития, но с просто око се виждат нарастващите опити за обличане на бездарното ни ежедневие с отминало величие. Правителството е активен участник в процеса и колкото повече минало си създава, толкова по-жалко изглежда неговото настояще.

Вярно е, че герберския абордаж и измисляне на история не може да се мери с транса, в който е изпаднала официална Македония. Там бягството от реалността е изпратило политическата върхушка в някакъв исторически „Дисниленд“, от който те видимо нямат желание да излязат. Тамошната антиквизация разкопава, пренарежда и си измисля минало, легенди, настояще. Рисува нови карти, измисля си герои, чертае исторически траектории. Официалната истерия по подхранването на недораслия национализъм на югозапад от нас със сигурност надминава борисовата атака на историята, но не прави българската му разновидност по-малко нелепа и безмислена. Археологизацията на мисленето ни връща към добре познатите трикове на историческо надцакване и то във времена,  в които от него и свестен туристически продукт не може да излезе. Изобретяването на уникалност отдавна е клиширана индустрия с постоянно намаляващи ползи, а от задъхания ентусиазъм на модерните й конструктори лъха автентичен архаизъм.

Баналните обяснения за завоя към историята на управляващите са възможни. Вампирският туризъм сигурно е свързан с разни идеи за инвестиции по претрупаното Черноморие. Нещо повече, обявената „диверсификация на туристическия продукт“ позволява завой към културния туризъм, към който спокойно бяха причислени измишльотините от последните месеци и години на които ще бъдат подложени горките евентуални посетители. След нарасналата обществена чувствителност и готовност за радикални граждански действия версията за развитието чрез култура и история звучи далеч по-невинно, приемливо и не активизира все по-будните противници на строителните безобразия. Гордостта от миналото все повече заприличва на следващата платформа, върху която ще стъпи следващото поколение туристически безобразия. Удобно съвпадение е, че за тази „кауза“ продължават да съществуват и немалко европейски фондове. От тези, които легитимираха стоманените мастодонти като „развитие на селските райони“. 

Но обсебването от историята има малко повече дълбочина и се явява ново допълнение на сегашното управление към политическия пейзаж. Досега самоувековечаването се явяваше едно от малкото нахалства, които политиците ни не си позволяваха. Борисов прекрачи и тази граница. Така става разбираема неговата страст към предметната следа от престоя му във властта. Това е една от причините, поради които той обича да се снима до медицинска апаратура, вместо да управлява процеси, да „строи“ зали, вместо да създава спортна политика. Предметите оставят следи, особено ако върху тях постоянно „лепите“ щампата на грабителския преход. Придворните приказки за „корекции“ и допълнения в официалната история за мястото на сегашния „първи“ са много повече довършване на негово изречение, отколкото случайно изпуснати фрази на раболепен министър. Логично до измислянето на история се намества нейната редакция в настоящето и опитите за полагане в бъдещето.

Инстинктивната антиквизация на правителството е и неговия политически коректен национализъм, който едновременно намига на местните, но не привлича окото и ухото на външните крепители. Той е толкова страхлив, колкото и самия му престой на власт. Парчетата откъртена история са материала, с който иска да сглоби облика си. Но колкото повече орнаменти, артефакти и мозайки добавя тази власт към собственото си лице, толкова по-куха и бутафорна изглежда. Точно като всеки, който се опитва да поставя сам себе си в историята.

Прочети цялата новина

Свързани новини: