Дебатът продължава: Окупаторка ли е Червената армия?

В диспута „за” или „против” паметника на Съветската армия в София, проведен на 9 септември тази година в пилотното предаване „Удави водещия” на една от националните телевизии, който е идентичен на диспута „Червената армия освободителка ли е или окупаторка”, Иво Атанасов, говорител на движение „Русофили”, заяви: „Фактът, че в България няма убити от Червената армия българи, показва, че тя не е окупаторка.”
Но ето какво пише историкът изследовател проф. д-р Диню Шарланов в книгата си „История на комунизма в България”, том I, стр. 245: „… към септември 1946 г. от съветски войници и офицери (…) са били убити 123 деца, жени и мъже, българи и българки. Списъкът не е пълен и вероятно се отнася само за 1946 г. … Убитите жени са на възраст от 18 до 23 години …” (Архив МВнР, СКК, оп. 1, а. е. 423, л. 8, 37; а. е. 424, л. 5 – 17; а. е. 312, л. 4; а. е. 325, л. 4; а. е. 315, л. 2; а. е. 424, л. 7 – 11)
Сега ще се спра на едно трагично събитие от българската история, което също опровергава казаното от Иво Атанасов. За него почти не е писано и говорено. И сега малко се пише и говори. А трябва! За да не се забравя нерадостната съдба на таврийските българи, дръзнали да напуснат родните си места в Таврия (област в Южна Украйна, Приазовието) и да се заселят в своята прародина България. Това се случва в годините 1942 – 1944. Тези таврийски българи са наследници на българите, преселвали се в пределите на Руската империя след всяка руско-турска война. Георги Раковски в книгата си „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите” предупреждава преселващите се българи да не напускат родните си земи, защото нищо добро не ги очаква в Русия. Таврийските българи, през 1942 г., по време на германската окупация на западните територии на Съветския съюз, в които е и Таврия, пишат прочувствено писмо до цар Борис III с молба да ги приеме в царството си. Цар Борис III откликва на молбата им. Първите таврийски българи пристигат в България в края на 1943 г. Заселени са и оземлени в Добруджа и Лудогорието. Този процес на изселване и заселване продължава до средата на 1944 г. Успелите да се доберат до прародината си България са над 2000 души. Точният им брой е неустановен и неустановим. Посрещнати са от местното население като братя и сестри. Радостта им е неописуема. За съжаление тя е краткотрайна – за по-малко от година. След окупацията на България от Червената армия по заповед на Сталин започва връщането им обратно в СССР.

Изпълнението на операцията е възложено на органите на Червената армия. Активно им помага новата комунистическа власт. Укриващите се таврийци са издирвани, преследвани като дивеч, залавяни, включвани в списъци и депортирани. Част от тях са убивани още в България. За съдбата на връщаните обратно има различни версии. Две от тях са най-правдоподобни – изпратени в лагерите на ГУЛАГ или натоварени на шлепове и издавени в Черно море. Която и от версиите да е вярна, случилото се е чудовищно. Обвинението срещу таврийците е, че са родоотстъпници и изменници на СССР.
Но нека сега да оставим да говорят живите свидетели на събитието, архивите, книгите, вестниците. Тази година в Добрич бе издадена книгата „Българи в Таврия и таврийци в България” – малка по обем, но уникална по съдържание. 85-годишният автор Атанас Марков е човек родолюбец с будна гражданска съвест. Самият той заявява, че не е писател и най-малко изследовател историк, но че все някой трябва да отрази и опише събитието за поколенията от гледната точка на съвременник и свидетел. За него най-точно отговарят думите: „Поэтом можешь ты не быть, но гражданином быть обязан.” Авторът се спира подробно на изселването и заселването на таврийските българи в България, като онагледява фактите с архивни документи от Държавен архив – Добрич. Става ясно, че за условията по онова време българската държава си е свършила много добре работата. Акцент в книгата представлява подбуждането и организирането на депортацията на таврийските българи обратно в СССР. Още в предговора авторът слага пръст в раната: „Тук, на родна земя, ги настига дългата ръка на бащицата Сталин, „Бащицата на народите”, чрез щиковете на звездочелите Альошковци …

Това, което съм събрал и написал е една малка част от голямото и срамно за властващите тогава български комунисти събитие, което е предизвикано от чужда окупационна армия, започнала вече да се нарича двойна освободителка, най-усърдно подпомагана от новата тоталитарно-комунистическа ОФ власт. България е окупирана страна, след едностранното, безпричинно и без никакъв повод обявена й война от СССР на 5 септември 1944 г.”. След това въведение в темата Атанас Марков продължава: „След първия сигнал за връщането на таврийските българи обратно в СССР, даден с телефонограма от 22.XI.1944 г. и други указания, започва събирането на изселниците в сборни пунктове по околийските центрове, предимно в казармите, където са настанени щабовете на Червената армия.
С активното съдействие на новата ОФ власт (разбирай БКП) след преврата на 9.IX.1944 г., Червената армия на маршал Толбухин като окупационна войска се разпорежда тотално в царство България. Вестта за насилственото завръщане на таврийските българи обратно в пределите на СССР достига до всички. Започва, доколкото това е било възможно в ония условия, съпротива – нежелание да бъдат депортирани. Укриват се в добри хора, местят постоянно местонахождението си, подменят имена, изменят външността си, доказват по всевъзможни начини българския си корен. Всички усилия остават напразни. Окупаторите, изпратени от бащицата другаря Й. В. Сталин и неговите български лакеи и послушници си знаят интернационалните задължения – вън чуждите граждани, (съветски крепостници без лични документи) съветски родоотстъпници, изменници на родината.”
След това Атанас Марков се позовава на съвременници (част от тях комунисти), преки свидетели на трагичните събития.
Йордан Боев, роден през 1932 г. и израсъл в село Добрево (Добричко), където са заселени и оземлени първите изселници от Таврия: „Да, помня ги. Тогава 1943-1945 г. бях малко момче, 10-12-годишен. Имах две по-големи сестри момичета, другаруваха (момуваха) с момичета таврийчета, техни връстнички. Общи празници, общи хора, общи седянки и други. Та нали и те бяха българи, носещи същите обичаи като нас.
…Пролетта на 1945 г. 2-3 камиона с червеноармейци една късна нощ обсаждат селото и за кратко време, може би за час-два, арестуват и насилствено събират всички таврийски българи и ги отвеждат в училището на с. Овчарово. Оттам са били изведени, но какво по-нататък е станало с тия хора не зная.” Йордан Боев продължава: „Аз съм преселник от Северна Добруджа. Много по-късно след тези събития имах възможност да посетя Северна Добруджа, да се срещна с хора от моето родно село Чамурла, да разговаряме нашироко. Възрастни румънци си спомняха тогава за тия събития: „Йордане, когато дойдоха тук болшевиките докараха много българи тук, направиха открит лагер. После с шлепове ги върнаха в СССР – Одеса.” Направило им впечатление на тия румънци, че шлеповете се товарят вечер с хора, тръгват за Одеса и сутринта пак са на кея, празни, дошли за нова пратка. „Издавили са ги, Йордане, в морето. Така всички си мислехеме.” Аз не вярвам. Дано не е било така.”
Друг жив свидетел от същото село, вероятно пожелал анонимност, си спомня за това насилствено изселване: „Първо една вечер дойдоха червеноармейци и прибраха – арестуваха само мъжете и ги отведоха, а след 3-4 дни арестуваха и отведоха и останалите – жени, деца и възрастни.”
Панчо Маринов Куртев, роден през 1930 г. и израсъл в село Добрево: „…През пролетта на 1945 г. дойдоха два камиона червеноармейци, блокираха селото, арестуваха мъжете и ги отведоха в гр. Варна. После се разнесе слух, че са ги разстреляли още тук, на българска земя. След 4-5 дни пак дойдоха камиони с червеноармейци, арестуваха останалите – жени, деца и старци и ги отведоха в неизвестна нам посока.”
Слави Тодоров, роден през 1925 г., от с. Росица, Добричко, си спомня разговор на баща си с таврийски българи: „Бай Тодоре, ако тук в България пристигне Червената армия на Сталин, за нас, таврийците, няма да има живот. Ще ни разстрелят още първия ден. Остава да се наловим за ръце и сами да се издавим в Черно море!”
Марин Атанасов, роден през 1920 г., от Добрич: „През пролетта на 1945 г. започна тяхното обратно изселване. А младостта си е младост. В средите на таврийските българки имаше крaсиви и умни момичета, момичета, които горещо желаеха да останат в България, тук да се задомят, тук челяд да създадат и отгледат. Та нали България бе тяхна мечта. Имах приятелка сред таврийските момичета. Люба са зовеше. Умно и красиво момиче. Не й разрешиха съветските власти да остане в България. Трябваше да се разделим, но как? До вагоните никого не допускаха. А те, вагоните, претъпкани с хора и багаж. Олелия до възбог. От голямо разстояние с едва забележими знаци с махане на ръце бе нашата раздяла. А партидите от живи хора все идваха, конвоирани като престъпници и наблъсквани в конските вагони. Каква е била по-нататъшната съдба на тия хора, не зная. Зная само това, че бяха таксувани като изменници на Родината, родоотстъпници, и най-вероятно ги е последвала жестока съдба.”
Илия Иванов Гюров, роден през 1926 г., разказва спомен като ученик в мъжката гимназия в Добрич: „Имало е учител, таврийски българин, който преподавал предмета химия. И още нещо. Арестуван бил в самата класна стая, пред децата ученици и отведен за депортиране от органите на Червената армия – насилствено. Този учител се е казвал Милчев, искал е тук в България, в своята прародина да остане, но кой ще уважи желанието на родоотстъпника, изменника на Родината и най-вече на Бащицата? Въпреки насилието, целият клас, а той бил и класен ръководител, са отишли да изпратят учителя си в неизвестното.”
И накрая ще приведа и спомена на самия автор Атанас Марков, роден през 1927 г.:”Ежедневно по два пъти преминавахме през прелеза на ЖП линията при гара Юг…ЖП гара Юг е блокирана (обсадена) от червеноармейци редица дни подред. Товарят се товарни (конски) вагони с жива стока – ХОРА – довеждани на партиди, строго охранявани от специалните войски на Червената армия. Достъпът на граждани или други лица е строго забранен. А там край вагоните е ад, викове, плачове, писъци на жени, деца, старци. Търсят се близки, роднини, съселяни, да пътуват заедно, заедно да делят по-нататъшната си съдба. Работи се усърдно, комплектува се влакова композиция и тръгва! Накъде? На север, но северът е голям, там е втората родина, но там е и необятният ГУЛАГ…”
Авторът Атанас Марков в книгата си използва като източници на информация и вестници. Той се позовава на вестник „Про-Анти”, брой 35, 2005 г., като пише: „Български „Катин”, тук във воденската гора, между селата Воден и Острово, Разградско, отстоящи на 5-6 километра едно от друго по време на бомбардировките над Плоещ е паднал самолет. Изровена е била огромна яма. През 1945 г. по време на насилственото депортиране на таврийските българи тук са били докарани 40 човека, конвоирани от органите на Ч. К., разстреляни и заровени в ямата от същата военна милиция на Червената армия. Децата и жените са ги отправили за СССР.” Интересен факт е, че през 1978 г., за да не пречи на ловната резиденция „Воден” и на обслужващото я летище, село Воден е премахнато. Днес не съществува на географската карта. На събор в началото на септември тази година бивши жители на селото и техни наследници са решили да направят подписка за връщане на имотите им и възстановяване на селото .
Колкото и парадоксално да е и вестник „Дума” отразява тези събития. Атанас Марков отбелязва: „На 10.VIII.2002 г. вестник „Дума”, брой 183 (орган на обновената БКП, вече БСП, с автор Александър Миланов) излиза с обширен материал на две страници за съдбата на таврийските българи, дошли у нас през 1942-1945 г. и насилственото им депортиране от окупационната Червена армия – пролетта на 1945 г. Историческите истини са такива. Те не могат вечно в тъма да останат. Все някой ден виждат бял свят.”
Да, така е! Потулваните исторически истини рано или късно излизат на светло! И колкото по-рано, толкова по-добре. На светло излязоха вече чрез архивни документи пораженията, нанесени на България от присъстващата в нея Червена армия и във финансово-стопански план: 82 млрд. лева за издръжката й за три години и четири месеца, загуба на суровини, селскостопанска продукция и др.
В Инструкция от 45 точки КАА /08.113 Москва, 2.VI.1947г. НК/ 00347 за управлението на окупираните източноевропейски държави на Съветската армия й се вменяват задължения като разписаните в точки 3,4,6,40. Акцент в тях е словосъчетанието „ да се ликвидират”, (разбирай „да се избият”). Цитат от т. 40:„…Да се ликвидират всички политически противници и след това да се обвинят в тежки криминални престъпления”. (сп.„Анти”,бр.I/2011г.). След Инструкцията резултатите от нея по т.40 не закъсняват. Опозицията в България е ликвидирана физически- Никола Петков, Кръстьо Пастухов…
Червената армия има и други агресивни действия срещу суверенна България, макар и преди да я е окупирала и да не е била във война с нея – бомбардировките на населени места в Североизточна България веднага след 22.VI.1941 г. и набезите на черноморския й подводен флот по българското крайбрежие, причинили поражения на търговския й и транспортен флот. Но това е друга тема.
Очевидно е от гореизложеното, че Червената армия пряко е избивала невинни българи и косвено – чрез ръцете на българските комунисти, получили властта си от нея на тепсия.
Нека Иво Атанасов коригира информацията си, че в България няма убити от Червената армия българи. Червената армия пък трябва да получи заслужения си статут на армия окупаторка. А за паметниците на армия окупаторка, естествено, няма място в страна, която уважава себе си и сред народ, който има достойнство.
Георги Чунчуков

Share on Facebook

Прочети цялата новина

Свързани новини: