Ако Иван срещне Джон

Веселина Седларска

Изобщо няма да си правя труда да ви лъжа, че такъв разговор се е състоял. Не се е състоял. Но би могло. Нужни са само един американец и един българин. Джон и Иван, да речем. Седят на чашка и попоглеждат към телевизора. Иван е патриот, Джон е…. ами, американец.

Голямата новина е, че американски консорциум иска да строи „Белене”. Джон вдига чаша: „О, страхотна новина!” Иван стиска чаша: „Страхотна далавера!” Джон не разбира, предварителната му информация е, че България е страна, в която инвестициите са редки и непредвидими като епилептични припадъци. По-добре ли е да не се строи? – пита. „Да не се строи е също страхотна далавера” – отговаря Иван. Как така от две противоположни неща и двете са далавера, чуди се Джон. „Виж сега, в България от две неща три са далавера – така по-ясно ли е? Ти си мислиш, че е американска инвестиция, ама аз си мисля, че не е нито американска, нито инвестиция.” Джон гледа така, като че ли започва да осъзнава, че България е едно нещо, което не можеш нито да изплюеш, нито да преглътнеш.

„Това с разпита на рапърите сериозна новина ли е?”, пита Джон, който изпитва затруднение да различава новините от шоуто, бодигардовете от политиците, вип личностите от маргиналите, футболистите от анонимните алкохолици и други такива взаимноизключващи се групи в неговата страна, но напълно заменяеми в нашата. „Много сериозна новина, поругали са националния флаг – пояснява Иван. – И се чудя, че питаш, като знам отношението към американския флаг. Какво ще се случи, ако някой изгори американското знаме, сещаш ли се?”

Джон, оказва се, е подготвен. „Изгориха го. През 1968-ма, на онова място между Конгреса, обелиска на Вашингтон и паметника на Линкълн. Съдиха този, който го изгори. Съдът реши, че всяко действие по отношение на флага е израз на гражданско чувство и позиция и по тази причина се приравнява към правото на свобода на словото.  А първата поправка към Конституцията забранява да се установяват с какъвто и да е закон границите на тази свобода. Американското право е прецедентно, сега който и да запали знаме, може да се позове на това решение на съда.” Иван се опитва да обясни: „Ама тези рапъри са се подиграли с бялото, зеленото и червеното, с цветовете на флага…” Тук Джон го прекъсва: „А онези лентички, които вашите ръководители режат при откриване на строителни обекти, не са ли също в бяло, зелено и червено? Да се режат на парчета не е ли в такъв случай престъпление? На всичкото отгоре те си ходят с уликите в джоба, броят си ги, подаряват си ги. Не знам, питам, ти ми обясни.” Иван също е затруднен да различава някои неща: например свободата на словото от пустословието и словоблудството, гражданската позиция от мрънкането, търпението от търпенето и търпежа.

“И това, че на месец в България се дават 150 000 подкупа ли е сериозна новина” – пита Джон. Е, тия са сивите подкупи, полуофициалните, сигурно има още толкова черни, отговаря Иван. Джон вади калкулатор: „Значи докато ти ми обясняваш с едно изречение какво става, се дадоха и взеха 3-4 подкупа? Не че при нас не се дават подкупи, но те са на такова високо равнище, че бройката е малка, а сумите огромни, различно е. А в новината казаха, че тук го правят обикновените хора и даже без да им поискат.”

Иван е затруднен. Не е единодушен. Според него американците, които са узаконили ходатайството със закон за лобирането, не бива да се правят на много изненадани. Е, направили са го, защото са се сетили да прибират данъци от ходатайстването. От своя страна Иван се сеща, че тук пък депутат се сети да прибира данъци от пенсиите и решава да е откровен: „Така е, ние профилактично си знаем, че трябва да дадем подкуп, затруднява ни обикновено колко да е сумата. Ако дадеш малко, работата няма да стане. Ако дадеш много, минал си се.” Ами направете си ценоразпис, предлага Джон. И ни в клин, ни в ръкав пита: „Вие имате ли индустрия? Защото ми се струва, че тук икономиката се състои от това 80 процента от населението да продават разни неща на останалите 20 процента.” И добре, че си отговори сам, защото Иван си дава сметка, че едва сега се замисля абе ние всъщност имаме ли индустрия?

Виж по казуса Опиц Иван има солидно мнение. Този човек не трябва да излежава присъда, защото на хората им е писнало от кражби. Особено по селата, където циганите са тарашили всяка къща. Като ти падне пердето от гняв, как няма да стреляш. Джон обаче търси друга гледна точка: „Пердето пада пред очите също така и от глад. Ако стрелянето по човек от гняв е аргумент, то би трябвало и кражби на циганите от глад да е аргумент.” Тук Иван се чувства призван да извади също толкова логичен аргумент: „Гладни са, защото не работят. Да работят!” Джон обаче вика: Къде? И хайде пак вие имате ли индустрия.

Новините завършват със спокойна картинка от някакъв български град, циганско лято и палми. Тази новина за екологична акция против глобалното затопляне ли е, пита Джон. Гледай ти какво му минава през ума: че за да протестират срещу замърсяването на природата, еколози са наредили по улицата палми, да стане ясно колко нелепо е чрез разширяване на озоновата дупка да си инсталираме тропиците тук. Не, казва Иван и за яснота прибягва към американски шаблон: палмите не адресират глобалното затопляне. „В такъв случай да не би да адресират изсичането на горите? В смисъл унищожават се истински дървета, затова ви слагаме дървета в саксии, за да видите колко е грозно.” За красота ги слагат, казва Иван. И не еколози, а кметове.

Новините са свършили, започва „ВИП брадър” и се налага Иван да пообясни на Джон коя е Памела Андерсън, защото когато Джон е започнал да се интересува от гръдни обиколки Памела вече си била тръгнала от САЩ и поела към държави, на които Джон не е чувал столиците. В този смисъл Джон е по-близко до Златка Черната, отколкото до Памела. Водещите на шоуто са бурно развеселени от това как ще протече етническият конфликт между Бони и Ники. Тук Иван окончателно се убеждава, че Джон е голям задръстеняк. Обезпокоен бил, че с лека ръка някаква кавгица се определя като етнически конфликт. Чувал бил, че на Балканите България се гордее с етническия си модел, а виждал колко нехайно се драска с кибрита, за да се произведат фойерверки. В новините току-що говорели с опечален глас за годишнината от събитията в Катуница, а веднага след това в шоуто етикирали някаква лична дрязга като етнически конфликт. Въобще и изобщо той оставал с впечатлението, че ние тук си произвеждаме етнически събития за вдигане на рейтинга и в политиката, и в шоуто.

След третата чашка Иван вече е по-близо до Джон, отколкото до патриотизма. Доверява му се като възмутен на възмутения: „Ей затова няма да им гласувам догодина на изборите за парламент!” О, парламентът избира ли се, киска се Джон. Той пък мислел, че в парламента ни по право влизат собствениците на соларни паркове. Като пътувал из страната все му обяснявали: този соларен парк е на този депутат, онзи на еди коя си депутатка. В Америка инсталациите били по навесите на спирки и покриви главно. Такава депутатска привързаност към алтернативните източници на енергия не бил виждал. Е, и такъв хубав чернозем, задраскан от енергийни инвестиции, не бил виждал.

 След четвъртата чашка Иван вече се интересува от правилата на имиграционните служби в САЩ. Аз, вика, се вливам решително в шестата емиграционна вълна, или седмата, ако не е осмата…абе, последната. „Последната знаеш ли коя е? – пита Джон. – На неродените българи. Три бременни жени вече ме питаха дали името, което са намислили за бебето, може да се произнася и възприема на английски. Не им виждали бъдещето тука.”

То че тук човекът не е важен, е ясно – казва Иван, но ти кажи защо кокошките са важни, този закон за щастливите кокошки от вас тръгва, какво му е нормалното? „Нормалното е, че кокошките не могат да говорят, да протестират, да се борят, да дебатират, да упражняват натиск и контрол и затова трябва да бъдат защитени. А хората могат да се отстояват сами…” Джон можеше и да каже още нещо, ако на това място Иван не слага край на българо-американската дружба с: Ти мен кокошка ли ще ме наричаш бе !?

В. „Преса”

Прочети цялата новина

Свързани новини: