Разходката ми започва по ул. "Осми декември". Новости много. Някогашният супермаркет беше сринат до основи и построен наново - още по-голям отпреди. Няма го боулингът, в който слушахме P.I.F. и "Остава" на живо в събота вечер. Навсякъде има нови заведения. Много от някогашните строежи вече са лъскави сгради от стъкло и метал. Ден преди 1 октомври - началото на учебната година в Софийския университет, по улиците щъкат младежи с големи чанти, паркират хаотично коли, претъпкани с багаж... На светофарите въртят гуми беемвета, в които високомерно гледат късо подстригани позьорчета. Младежи излизат от супермаркета с големи буркани лютеница. 

Свивам по "Франсоа Митеран" към блок 42, който някога беше мой дом. Имам да видя стар познайник там. Той винаги си е вкъщи, вкъщи трябва да си е и днес. Портиерът ме пуска без дори да ме попита нещо. Асансьорът, петият етаж...стая 517. Познайникът си е там, стаята е същата. Само дето изглежда като от епизод на "Life After People" - имам чувството, че последният път, когато е чистена, е преди две години. По стените висят някои от моите плакати, дори календар от 2010-а. Дошли са нови хора, някои дори са си тръгнали и са ги заменили други, но из стаята продължавам да виждам познати неща. Явор е последният човек, който познавам в Студентски град. Онзи с пеперудите и хербариите. Същият. Сега си има и бръмбари, капсулирани в прозрачна смола. На леглото, което някога беше мое, е съквартирантът му. Учи богословие и е фен на ЦСКА. На стената е залепил червена лента на любимия отбор, а над нея икона на Св. Богородица. Преди 7 години на тази стена заварих надпис с химикалка. Гласеше "If you can dream it, you can do it". После направиха ремонт на стаята и надписът замина, заедно с тапетите. В деня, когато си тръгнах, написах същите думи на същото място, където си бяха някога. И днес са си там. Само че до тях се мъдри разкривен надпис в прослава на големите цици. Богородица, ЦСКА, цици. В този ред. Отгоре надолу...

 Излизам от блока и се отправям към ул. "Джон Ленън". В началото й започва знаменитата "Манджа Стрийт" с някога любимото ми място - македонската скара. Нарича се македонска, но я правят албанци. От Косово. Основните й потребители пък са турски студенти. Взимам си моминска плескавица - напълно непроменен вкус две години по-късно. Пак ми става тежко от мазните картофи. Разходката е към края си. Не почувствах кой знае каква носталгия, нито някаква тъга, както си представях. Мястото е същото, героите са други. Това е толкоз просто и логично.

На връщане в 280 контрола...