От реабилитация към реставрация

Любослава Русева

„Българската комунистическа партия е отговорна за управлението на държавата във времето от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г., довело страната до национална катастрофа… Българската комунистическа партия е била престъпна организация, подобно на други организации, основаващи се на нейната идеология, които в дейността си са били насочени към потъпкване на човешките права и демократичната система.”

От Закона за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен, приет от 38-то Народно събрание на 26 април 2000 г.

 

Този закон все още е в сила. Той е съвсем кратичък – съдържа едва четири члена, но за сметка на това ясно посочва престъпленията, извършени по време на тоталитарния режим.

За престъпен, например, е обявен т.нар. Народен съд, както и установяването на централизирано директивно управление на икономиката, „довело я до разруха”. Престъпно, според законодателя, е и провеждането на непрекъснат терор срещу несъгласните със системата, както и срещу цели групи от населението (разбирай т.нар. възродителен процес).

Преди 12 години българските народни представители от тогавашното синьо мнозинство са гласували единодушно, че комунизмът преднамерено е унищожил традиционните ценности на европейската цивилизация и е нанесъл на обществото ни непоправими морални вреди, поради което всеки опит за неговата реабилитация също представлява престъпление.

Никой не е отменял този закон, ще повторя, а на 1 февруари 2012 г. България за втори път отбеляза Деня на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим. Идеята за такъв ден беше на президентите Желю Желев и Петър Стоянов, но заслугата за прокарването й е на Бойко Борисов. Премиерът, отново ще повторя, я „облече” с официално решение на Министерски съвет – факт, който критиците му често спестяват, предпочитайки да припомнят неговата реплика от ноември 2010 г.: „Една стотна от това, което е построил за България Тодор Живков и което е направено за тези години да направим, да достигнем икономическия ръст на тогавашната държава, би било огромен ръст за всяко правителство.“

И така, ще повторя за трети път, в страната ни е в сила закон, който обявява комунизма за престъпен; възпоменателно честваме ден на признателност и почит към жертвите на този режим; дължим решението за последното на настоящия министър-председател. Това ще рече, че ако видим някого с фланелка „Сталин – наш рулевой”, с каквато се разхождаше един младеж на Бузлуджа, трябва мигновено да сезираме прокуратурата. Ще рече още, че ако зърнем билборд с лика на бившия първи държавен и партиен ръководител, спешно следва да попитаме правораздавателните институции по какви причини си затварят очите. Т.нар. гражданско общество пък е длъжно да реагира с изострена морална чувствителност, когато от телевизионния екран се изливат панегирици в чест на Тодор Живков, от които би изпитал неудобство и Григорий Цамблак, авторът на тропари и на „Похвално слово за св. Евтимий Търновски”…

Би трябвало да реагираме, ще повторя за четвърти път, само че на практика се получава друго. През последните месеци, особено в дните около и след Девети септември, беше задвижена ударна кампания за реабилитацията на бившия Първи и неговото 33-годишно управление. Възражението срещу облъчването ни с внушения за славното социалистическо минало обаче се свежда само до няколко коментара, предимно в „дисидентски” блогове, а отпорът в социалните мрежи (ако въобще може да се говори за такъв) не излиза от рамките на забавните забележки. Досега няма критично мнение на авторитетни гласове с достъп до (официозна) публичност, нито някоя институция се е притеснила, че става дума за манипулация и пропаганда в полза на режим, осъден от българския парламент като престъпен.

Използвам думите манипулация и пропаганда, защото, ще повторя за пети път, не говорим единствено за носталгия, захранена от илюзията, че в България преди 23 години е имало ред и правила, благодарение на едноличната власт. Не говорим за опити да бъде направена разумна равносметка на миналото, не говорим и за търсене на причините, които засилиха носталгията по онези времена повече от две десетилетия след началото на „прехода”.

Не, говорим тъкмо за умишлено насаждане на тезата, че някога България е просперирала под мъдрото ръководство на „човека от народа”, а тоталитарната машина е произвеждала единствено благини. Този човек се е грижил за малките хора, давал им е работа, спокойствие и сигурност – все прелести, които голямата промяна през 1989 г. е помела като ураган, а иже нарицаемата демокрация е доунищожила.

Впрочем фактите, събрани на едно място, „говорят” достатъчно:

Сега всеки час, всяка минута има матри`ал за демонстрация!*

В една августовска утрин кметството на врачанското село Бели Извор осъмна с огромен билборд, направен по поръчка на кмета Кирил Илиев. На постера с размери 140/160 см изгря ликът на бившия пръв партиен и държавен ръководител, под който се мъдреше надпис: “Тодор Живков обичаше хората и остави една силна и уважавана България”.

Повечето жители на Бели Извор, както се разбра от репортажите, харесали идеята на кмета си, избран с листата на ВМРО. Самият Кирил Илиев обясни, че не бил живковист, но билбордът представлявал „спомен за времето, когато в България имаше сигурност, работа за всички и хората можеха спокойно и с месеци напред да планират какво да правят.”

Сега не било така, въздишаше тежко Илиев, а старците в селото клатеха глави в знак на съгласие. Един дори каза, че децата му вече си изпатили „от тая пуста демонстрация, ъъъ, демокрация”, ама се молел поне внуците му да случат на „власт от народа и за народа”.

По случая няма реакция от областния управител или от прокурор, въпреки че кметът е длъжностно лице.

Ние трябва да направим коренен поврат, на 360 градуса!

Кметът на с. Бели Извор не е първият, който се опита да реабилитира бившия диктатор с подобна инсталация. Кирил Илиев е малко нещо плагиат, тъй като идеята Тодор Живков да ни наблюдава от билборд принадлежи на 50-годишния Дочо Дочев от Несебър.

Миналата година Дочо даде последните си 1600 лева, за да постави на пътя към Слънчев бряг плакат „Сто години от рождението на другаря Тодор Живков”, а това лято се погрижи на същото място да грейне огромен билборд с надпис „Тодор Живков – дългогодишен ръководител на майка България!”.

Дочев, според многобройните очерци из вестниците, бил болен фен не само на Тато, но и на всичко, свързано с комунизма. Домът му се превърнал в нещо като музей на соцреализма – там имало портрети на Сталин и Ленин, както и бюст на Георги Димитров, „спасен” от рушащ се пионерски лагер. Дори телефонът му звънял не с някаква мелодия, а с реч на Тодор Живков от конгрес…
Да преговорим: две поредни години по пътя към най-големия ни курорт туристите биват посрещани с лика на бившия диктатор. Отново липсва реакция на прокурор и областен управител, макар че по същата логика утре някой може да извади пари, за да провиси на билборд любимия си фюрер, дуче, каудильо или баща на народите. Болният фен има пълното право да накачули стените на къщата си с каквито портрети пожелае, но натрапено публично, подобно фенство се превръща в сериозен обществен проблем.

Добър журналист е тоя, който пише не това, което се говори, а това, което трябва.

Впоследствие няколко издания на предаването „Отечествен фронт” през септември бяха посветени на Тодор Живков, като за него беше оставен да говори дитирамби някогашният му близък съветник Костадин Чакъров. Въпросният господин се изказа толкова ласкаво за бившия Първи, че осветеното в кърваво червено студио, в което водещият се появи на финала, като че ли се изчерви още повече.

Интервюто на запис с Чакъров, понастоящем председател на Съюза на комунистите в България, всъщност се оказа един предълъг монолог от типа на онези, с които кардиналите във Ватикана излагат аргументацията си в полза на беатификацията (обявяването за блажен) на човек, вършил само добрини и духовни подвизи. Върху образа на Живков се появи нимб от възторжени думи, които идеха да убедят ошмуления днес зрител, че е напуснал един оазис на благоденствието и се е озовал в нещо като пустинята Гоби, където демокрацията не е оставила камък върху камък, единствено пясъци.

За да е безсъмнен триумфът на пропагандата, в предаването бяха излъчени и „сензационни” кадри от 1997 г. с участието на Тодор Живков на митинг в родния му Правец. Оставени без коментар, те показваха един самодоволен човек, който се перчи с огромните постижения на управлението си, гарнирани с дебелашки шегички като тази колко говеда били оцелели след погрома над ТКЗС, въпреки че не били „червени”. Публиката на митинга му отвръщаше с искрена симпатия и сърдечен смях, дори когато Живков започна да сипе безподобни простотии, които изискват незабавното появяване на червена точка в някой ъгъл на екрана.

Междувременно в шоуто „хМилионер търси съпруга” се появи внукът Тодор Славков, за когото също се изсипаха пороища от суперлативи, а самият той, съответно, ги изсипа по адрес на дядо си. Отнякъде цъфна и бившата снаха на Милко Балев (една от най-одиозните фигури на някогашния режим), за да обясни колко готин е бил човекът, оказвал натиск да бъде уволнен всеки инакомислещ и критикуващ системата, поради което тя, макар да се омъжила за швейцарец, си запазила старата фамилия – Балева.

Приземяване, приземяване, приземяване. Другари, ние решихме да изчакаме да видиме и най-накрая, ако тряба, че се преустройваме. Ето така да са поогледаме, да видиме, така че се поснижиме да мине тая буря. Снишаване, другари!

“Комунистическият режим в България създаде тоталитарна държава, фалира три пъти икономически държавата и произведе няколко национални предателства. Надявам се историята да посочи същото!”, отговори президентът Плевнелиев на журналистически въпрос за възраждащата се носталгия към комунизма. Това той направи на знаковата дата 9 септември, нищо че мястото беше малко необичайно – старт на колоездачна обиколка на България.

Само две седмици по-късно същият човек, който се явява наш държавен глава, смени коренно позицията си, заявявайки пред австрийския вестник „Дер Щандарт”, че в страната ни е била извършена най-лошата приватизация в Европа. „Активи за 30 милиарда ние продадохме само за 3 милиарда”, каза убедено Плевнелиев, от което излезе, че или е излъгал на Девети септември, или е излъгал австрийските журналисти, или пък…въобще не мисли, когато говори.

Много е вероятно да става дума за третото, макар че лидерът на ДСБ Иван Костов, по време на чието управление беше извършена голяма част от приватизацията, веднага заподозря президента в реабилитация на комунистическата диктатура, завещала ни „не предприятия за 30 милиарда евро, а огромен външен и вътрешен дълг, финансова разруха и стопанска катастрофа.” От реабилитацията, според Костов, ще се възползват тъкмо тези, които внушават носталгия по тоталитарния режим. Близкият му съратник Димитър Бъчваров пък упрекна Плевнелиев, че се мъчи да бъде втори глас на премиера Борисов в комуникирането с левите избиратели. “Не може да се реабилитира икономически най-катастрофалният режим в страната”, каза още Бъчваров, който впрочем е член на Надзорния съвет на Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол.

Тъй като излязоха от средите на една доволно маргинализирана партия, изказаните мнения бяха цитирани в не особено обемисти дописки, а анализът напълно липсваше…

Доскоро се намирахме на ръба на една бездънна пропаст. Вече направихме съдбоносна крачка напред!

Фактите дотук очертават следната картина:

Носталгията по „развития социализъм” се разраства, защото критична маса хора загубиха работата и сигурността си, привилегиите си дори. По-важното – те бяха лишени от перспективи за бъдещето, които предишната система им гарантираше чрез илюзорното създаване на усещане за равнопоставеност и чрез неписаните правила, че можеш да преуспееш без задължението да притежаваш ярки лични качества. Достатъчно беше да „слушкаш и да папкаш”, както ни казваха в детска градина „Чавдарче”, за да се нагласи някак професионалната ти и житейска реализация.

Тогава разделението на „наши” и „обикновени” хора беше не по-малко фрапиращо и озлобяващо, но поне всеки си знаеше (с изключение на малцината, оттеглили се в нишата на доброволното аутсайдерство), че ако се снишаваш, не разказваш политически вицове и се подмазваш на началника, ще се „радваш” на безпроблемно съществуване, макар и мизерно – с три вида хляб, два вида вафли, един вид локум и нула видове свобода.

Днес тези хора вероятно са забравили опашките за банани по Нова година; чувството, че си следен от вездесъщото око на силовите структури; страха да не „настъпиш котето по опашката”, както го беше настъпил Сашо Сладура; кошмарът, докато получиш софийско жителство; унижението да не те пуснат зад граница и т.н., и т.н.

Те обаче помнят онова гарантирано от Партията-държава съществуване, което т.нар. демокрация, смятат те, им отне завинаги. Също като крепостните селяни, които руският цар Александър Втори (онзи, който гледа от коня си към българския парламент) освободил, но те останали при господарите си, защото не знаели къде да отидат, нито какво друго могат да правят, преди 23 години мнозина се оказаха неподготвени за свободата. Не знаеха какво е конкуренция и лична инициатива. Нямаха и представа, че свободата върви с огромни отговорности.

Браво на атмосферното налягане!

Начинът, по който се разви българският преход, прокопавайки гигантски пропасти между „елит” и „други”, допълнително обърка българското общество. То отново закопня за държавата-майка и за някой „от народа”, който познава неговите болки и му говори човешки, без клишетата от додеялите парламентарни дебати. Някой, който ще накаже виновните за несправедливосттите, натрупали се като грамада – несправедливости, с които впрочем немалко хора оправдаваха и оправдават собственото си бездарие и липса на характер.

В крайна сметка мнозинството от българите видя такъв човек,  хареса го, избра си го и му възложи големи надежди. За нещастие обаче, България си остана най-бедната държава в ЕС, а обещаното овъзмездяване за неправдите така и не се състоя. Това ще да е заради тая пуста „демонстрация, ъъъ, демокрация”, рекоха си унизените и оскърбените, защото я да си спомним колко добре си живяхме при Живков и колко добре щяхме да си живеем, ако не ни се беше стоварила на главите!

И ето тук е големият проблем с българската носталгия. Тя започна да се захранва с по лъжичка на час и да разширява териториите, из които може да броди. Носталгията е вече официализирана – насаждат ни я от телевизора, цял кмет си опакова кметството с ликове на бившия диктатор, Живков ни маха по пътя към морето („Ах, помните ли ведомствените станции?”, въздишат носталгиците), цял президент се тюхка, че сме загробили една цветуща държава. Така, де, не сме виновни ние, нито текущото управление, че не успяваме да се измъкнем от кризата, а онова, което направо попиля „реда” и „сигурността”, предоставяни от едноличното управление.

Базата, върху която стъпва внушението, че такова управление е по-подходящо за нас, отдавна е налице. И вероятно върху нея ще продължи да бъде надграждано, доколкото и в момента имаме прекалено много държава там, където тя не бива да се бърка; и в момента виждаме тенденции към упражняване на силови практики в сферата на сигурността; и в момента повечето процеси се дирижират с палката на един-единствен човек, който се закани да управлява поне 30 години.

Представата ни за демокрация, с други думи, вече е силно изкривена (което прави впечатление на все по-малко хора) и това позволява да бъде деформирана като пластелин в ръцете на ловки манипулатори.

Дали крачката от реабилитацията към реставрацията ще бъде дълга или къса, може да се спекулира, което би било нечестно. Същинският проблем обаче е в обстоятелството, че тя е възможна (почти се случи, например, в Унгария), а фасадата, която създаваше илюзия за някаква демократичност, е толкова крехка, че все някога ще поддаде пред засилващия се пропаганден повей.

Всичко това прави носталгията на хора като Дочо Дочев да не изглежда мило, нито симпатично, още повече безобидно. И съпротивата срещу нея би трябвало да е задължителна, ако гледаме на свободата си като на ценност. Защото току-виж младите, които не помнят, се заблудили, че навремето сме живели чудесно с шегите на бай Тошо. И им хрумнало да влязат в отбора на носталгиците, за да превъртят резултата от прехода (дълъг и доста печален, но все пак някакъв преход) до пълния му обрат. На 360 градуса…

 

 

*Цитатите в курсив са от различни речи на бившия първи държавен и партиен ръководител Тодор Живков

Сп. „Тема”

Прочети цялата новина

Свързани новини: