Нюпорт, Род Айлънд – под ветрилата на Adirondack II

 Забелязвате ли, че често имаме разкази на мотористи и автомобилисти (е, последните обикновено са по „премълчаване“) и доста по-рядко за пътешественици с друг вид транспорт (вкл. и пешеходци)? Та днес ще продължим да запълваме тази празнота с една обиколка с яхта около Нюпорт в странния американски щат Род Айлънд (и не ми спорете за написанието му, ще се караме ;) Приятно четене:    

Нюпорт, Род Айлънд – под ветрилата на Adirondack II

За разлика от предходните дни, през този небето беше мрачно. Не валеше, но пък имаше вятър – умерен и постоянен, не на пориви. Какво по-добро време за морско пътешествие? Пристигнахме в Нюпорт, Род айлънд, по обяд. GPS-ът ни отведе право до един от паркингите, скрит непосредствено зад крайбрежната улица, която носеше недвусмисленото име America’s Cup Avenue. Още докато я гледах на картата в атласа изпитах странно вълнение от предстоящия досег с това място, толкова тясно свързано с една от най-легендарните яхтени гонки, каквато е Купата на Америка. Оставихме колата и по Church Street излязохме право на Bowen’s wharf. Там е изходната точка за круизите из залива Нaрагансит, а една от главните цели на посещението ни в Нюпорт беше да се качим на ветроход. [caption id="" align="aligncenter" width="453"] Вдигаме ветрилата![/caption] Не случайно едно от прозвищата, с които е известен този град, е Световната столица на ветроходството. А и не само. Цялата му история и развитие от основаването му през 1639 г. до днес са тясно преплетени с флота на САЩ. Дори още по време на Войната за независимост, Нюпорт е избран за база на френския флот, подкрепящ борбата на колонистите срещу англичаните. Между 1952 и 1973 г. там се намира командването на крайцерите и разрушителите на Втори американски флот, опериращ в Атлантическия океан. По този повод до 1973 г. Нюпорт периодично приема бойни кораби от тези класове. В момента единствено снетите от въоръжение и извадени от списъците на флота самолетоносачи USS Saratoga (CV-60) и USS Forrestal (CV-59) очакват бъдещата си съдба, швартовани на доковете, използвани някога от крайцерите и разрушителите. Не успяхме да видим двата колоса, защото се намират някъде зад корпусите на Военноморския колеж, а той се охранява като военен обект. Съществуваше вариант да се лутаме по околните пътища с надеждата все от някъде да намерим добър ъгъл за снимка, но се отказахме поради липса на достатъчно време. Вместо това се насочихме директно към кея с круизните кораби.

Пристанището на Нюпорт е особено живописно.

Забележително е с това, че изглежда като от 19 в. С едно-две изключения, всички сгради околовръст са едноетажни и приличат на пристанищни складове или кантори на корабни агенти и търговци, каквито и най-вероятно са били някога. Сега в тях се помещават бутици, магазини за сувенири и уютни ресторанти. В общи линии целият център изглежда по такъв приветлив начин. Освен това Нюпорт се слави с може би най-големия брой запазени сгради в колониален стил в цяла Северна Америка. И разбира се прочутите му меншъни – имения предимно във викториански стил, построени след Гражданската война предимно от богати нюйоркски фамилии.

 

Градът обаче не винаги е бил в цветущо състояние

Преместването на щабквартирата на крайцерите и разрушителите на Втори американски флот от Нюпорт през 1973 г. се оказва пагубно за местната икономика. Населението на града намалява, икономическата активност затихва, а цените на недвижимите имоти се сриват. Но тъй като това е страната на предприемчивите, скоро Нюпорт се възстановява от удара, благодарение на повсеместните усилия да се изгради действаща туристическа индустрия. Вървейки по America’s Cup Avenue минахме покрай търговски центрове, кафенета, ресторанти и хотели, чийто фасади до една са с подчертана принадлежност към архитектурния облик, характерен за 19 в. Атмосферата в Нюпорт е толкова приятна и автентична, че неволно у нас се пробудиха асоциации с Несебър или Созопол, но не сегашните, а онези от детските ни години. Разгледахме много набързо само няколко от магазинчета за сувенири, тъй като си имахме по-важна цел. От туристическия център разполагахме с няколко брошури с часовете за тръгване на различни круизни съдове. Веднага игнорирахме предложенията за обиколки с моторни кораби. Изборът ни се спря върху

класическата американска шхуна Adirondack II

Освен че изглеждаше прекрасно, по разписание трябваше да тръгне само след няколко минути. Дали заради облачното време или защото беше делничен ден, но за наша изненада пред ветрохода не се беше събрала очакваната тълпа от желаещи. С лека тревога се приближих до мястото, където продаваха билети, и попитах дали корабът ще излезе на плаване. Преди да ми отговори, момичето от гишето се допита до шкипера на Adirondack II. Така и не разбрах дали защото сме имал прекалено отчаян вид или понеже капитанът просто ни усети колко силно желаем да плаваме под ветрила, но в крайна сметка отговорът на въпроса ми беше положителен. [caption id="" align="aligncenter" width="604"] Авторът се ориентира на борда[/caption] Според сертификата на Бреговата охрана, който беше окачен на грот мачтата, капацитетът на шхуната е 60 пасажера. И тъй като нямаше други желаещи за круиз, а капитанът беше така любезен да се съгласи да излезе на плаване и само с нас, бих могъл да кажа, че с жена ми наехме Adirondack II и екипажа й само за $60. Всъщност наехме е малко силна дума – просто си купихме два билета, но тъй като всичко се правеше само за нас, се чувствахме точно като да сме я наели.

Седнахме на палубата

и изгарящи от нетърпение зачакахме да потеглим. Шкиперът със своя достолепен вид, се връзваше идеално с кораба си. Зае мястото си при щурвала и включи машината. Пред шхуната ни беше вързан друг ветроход, а зад нея имаше голям катер. С малък ход назад нашият шкипер изкара Adirondack II с рутинна лекота, която беше за завиждане. Напускайки Bowen’s wharf се запровирахме между множество закотвени яхти. Някои от тях бяха наистина внушителни, като например Arabella – луксозна тримачтова шхуна с дължина 50 м. и капацитет за 40 пътници в 20 самостоятелни двуместни кабини. На фона на нейните размери и високи бордове, нашият кораб с дължината му от 24 м. изглеждаше доста скромно. Но все пак трябва да се има предвид, че Arabella е океански ветроход, докато Adirondack II е само реплика на пилотска шхуна със същото име от 19 в. Нашата е построена през 1999 г. и макар че между нея и предшественичката й все пак има някакви конструктивни разлики, корпусът й не е от “модерни” материали, а е дървен. За направата му е използвана класическа за корабостроенето дървесина – кедър, тик и махагон. При всички снимки, които направих, се оказа, че така и не съм снимал корпусът на Adirondack II отстрани… Голям пропуск, но нали през по-голямата част от времето бях на борда, а докато беше швартована на кея нямах добър страничен поглед върху нея. Затова пък ето една снимка на кърмата й. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]     Скоро шкиперът даде стоп на хода. Предимството на шхуните пред другите големи ветроходи е, че са лесни за обслужване, а за управлението на ветрилата и такелажа не е необходим многоброен екипаж. В нашия случай освен шкипера, палубната команда включваше още двама души – младеж и девойка на по 21 години. Щом двигателите на Adirondack II замлъкнаха, те двамата се заеха с въжетата, които издигат ветрилата. За отрицателно време платната бяха вдигнати и корабът се понесе по вятъра. Около нас се възцари някак особена тишина. Не се чуваше шумът от припряността по брега, нито пък двигатели на други кораби, защото околовръст имаше само ветроходни яхти. Остана единствено плисъкът на вълните, разцепвани от носа на кораба, както и вятърът, свирещ между въжетата. Насред широкия залив силата му чувствително нарасна. Увеличи се и пронизващата му способност. В града поларът, с който бях облечен, ме предпазваше безпроблемно, но на палубата трябваше да вдигна ципа до горе. Много съжалих, че нямах под ръка вълнена шапка.

Наоколо изобилстваше от пленителни гледки

Минавахме покрай оцветени в зелено буйове, чийто месингови камбани често отекваха, понякога дори в безреден звън, клатени от ритъма на вълните. В далечината извисяваше могъща снага внушителният мост, свързващ Нюпорт с Джеймстаун. Скоро по брега се появиха и някои от прочутите меншъни, гледащи към залива.

Легендарната Къща на скалите на о. Дамплин

В пълно съответствие с името си, тази къща е кацнала върху една скала, наречена о. Дамплин. Намира се южно от Нюпортския мост и се издига доста над водата. Това позволява да се вижда достатъчно добре дори от пристанището на Нюпорт, макар че островът е по-близо до отсрещния бряг, където е Джеймстаун. Тъй като веднага привлече вниманието ми, се поинтересувах малко повече от нея. Понеже със сигурност не съм първият, който пита за тази къща, единият от членовете на екипажа ми преразказа историята й буквално на един дъх. Сега е мой ред. [caption id="" align="aligncenter" width="604"] Буй, легендарната Къща на скалите на о. Дамплин и Нюпортския мост като фон[/caption] За моя изненада, се оказа, че Къщата на скалите е частна. Построена е някъде между 1902 и 1905 г. от филаделфийско семейство, след като през 1899 г. вилата им край Джеймстаун била отчуждена заради разширяването на форт Wetherill, наложено покрай войната между САЩ и Испания. С външната дървена облицовка на трите си етажа и едно подпокривно помещение, на пръв поглед сградата изглежда като високо бунгало. Това впечатление обаче е подвеждащо. Оказва се, че всичките й носещи рамки са изградени от камък и бетон, сякаш са подпори на промишлено хале. Целта на подобна яка вътрешната конструкция е къщата да може да устои и на най-ураганните ветрове. Целият интериор на този дом е подчинен на принципите на простотата и устойчивостта. Според думите на моя гид, дори камините, заедно с техните комини, били изградени от камък. Освен това била проектирана с уникална естествена вентилация на всички етажи.

Жестокият ураган от 1938 г., известен като Лонгайлъндския експрес,

е повратен момент не само в историята на Нова Англия, но и на тази къщата. В навечерието му жителите от крайбрежието на Род Айлънд били подготвени за буря, но не и за това, което се стоварва върху тях. В залива Нарагансит нахлува гигантска шестнайсетметрова приливна вълна, а Къщата на скалите се оказва точно на пътя й. Връхлитащата водна маса е толкова огромна, че цялата постройка заедно с обитателите й, се оказва дълбоко под водата. Колкото и да е невероятно, всички оцеляват. Върху къщата обаче са нанесени значителни щети – целият й покрив е отнесен, прозорци и врати са изпотрошени, външната дървена облицовка е разбита. И все пак постройката й очевидно е била изключително здрава, защото всички останали сгради в Род Айлънд по пътя на урагана просто са заличени. Приливната вълна причинява огромни разрушения чак в Провидънс, който е в дъното на залива на 50 км от Нюпорт. В цяла Нова Англия жертвите на Лонгайлъндския експрес са над 600 души, повечето от които са от Род Айлънд. Щом ураганът утихва и няколко дни по-късно условията им позволяват, собствениците на Къщата на скалите я напускат по най-бързия начин и се прибират във Филаделфия, за да не се върнат никога повече. В продължение на десетилетия самотната разнебитена сградата стърчи над скалите изоставена, и като мрачен паметник напомня за ужасяващия ураган от 1938 г. Сравнително наскоро наследниците я продали и новата собственичка се заела да я реновира из основи. Доколкото сам видях, днес тази интересна и необикновена къща е върната обратно към живота. На една от стените на втория етаж е поставен голям плакат срещу президента Буш. На покрива пък има соларни панели и ветрогенератор. С тях се произвежда електричество, което в пъти надхвърля нуждите на домакинството. Излишните киловати собственичката продавала на местната електрическа компания. [caption id="" align="aligncenter" width="604"] Гротът на Adirondack II[/caption] Научих, че и днес при бурно море сериозен проблем за обитателите на Къщата на скалите си остава достъпът от нея до брега или обратно. Скалистото островче разполага с нещо като пристан, който обаче е много несигурен при вълнение. Така може да се окаже, че при лоши метеорологични условия обитателите се превръщат в заложници за неопределено време или просто не могат да си стигнат до имота. С оглед на драматичната й история не мога да преценя кой от двата варианта е по-лош. Междувременно успях да вмъкна в разговора ми с момчето от екипажа как не само живо се интересувам от кораби, но и че отскоро имам свидетелство за управление на малък плавателен съд. Това много го впечатли, дори предложи да заема мястото на капитана. Сметнах това за шега, но той ме увери, че шкиперът би се зарадвал някой да го отмени в задълженията му. Реших да пробвам и двамата отидохме при кърмата. За моя искрена изненада капитанът действително с готовност ми отстъпи “уийла” (наистина го нарече така!).

Поемайки управлението на Adirondack II се почувствах на седмото небе

Шкиперът ми даде ориентирите, които да следвам, за да държа правилния курс, и започна да рее поглед наоколо.   Не беше кой знае каква философия да водя кораба по буйовете. Но приех с такава отговорност новите си задължения, че по някое време ме заболяха ръцете от силата, с която бях стиснал щурвала. Междувременно ме запознаха с някои интересни навигационни характеристики на Нарагансит бей. Така например, когато стигнахме до остров Кънаникът – вторият по големина в Род Айлънд след Акуиднек – ми обърнаха специално внимание как в действителност това не е остров, защото едва забележимата пясъчна коса го свързва с материка.   По обратния път дълго време на паралелен курс, макар и сравнително далеч от нас, се движеше класическа яхта, каквито са участвали в гонките за Купата на Америка през 50-те. В един момент обаче от яхтата направиха поворот, в резултат на който щяха да ни пресекат курса. Виждайки какво става, изпитах неистово желание на свой ред да завъртя руля в дясно, защото бях сигурен, че ще има сблъсък. Само че на капитана дори не му мигна окото. В началото даже не гледаше напред. Явно обаче усети напрежението ми, защото твърдо ми нареди да си следвам курса. В течение на 2-3 секунди ми изглеждаше сякаш с главоломна скорост двата съда се сближават за неизбежен сблъсък. В мислите си вече виждах как се врязваме в корпуса на другия кораб, но капитанът продължи да изглежда невъзмутимо. Оставаше ми единствено да стисна по-силно щурвала. Накрая яхтата просто премина на няколко метра пред носа ни. Чак тогава си дадох сметка, че скоростта й е много по-голяма от нашата – нещо, с което капитанът на Adirondack II очевидно е бил наясно през цялото време. Отдъхнах си и мислено се благодарих, че не започнах да упорствам за смяна на курса или още по-лошо – че не го направих на своя глава. И все пак разминаването беше на косъм – вълнуващо и незабравимо. [caption id="" align="aligncenter" width="604"] Като в гонка за Купата на Америка[/caption]   В ляво от носа на шхуната беше закотвен гигантски пасажерски кораб. Набрал кураж след екстремното разминаване с яхтата попитах дали да насоча кораба право в средата на презокеанския лайнер. Двамата от екипажа прихнаха да се смеят, но капитанът запази самообладание и със сериозен тон прецени, че би било най-добре да го заобиколим от далеч, за да си нямаме работа с бреговата охрана, която само това и чакала. Малко преди яхтеното пристанище срещу нас се зададе риболовен кораб с черни като катран бордове. Той стана формалната причина да отстъпя мястото си обратно на капитана. Трябваше да намалим скоростта при захода към Bowen’s wharf, затова екипажът, без да е получил изрична команда, се хвана за въжетата. С почти същата скорост, с която бяха вдигнати, сега ветрила бяха събрани. Двигателят на шхуната отново заработи. Приближихме се бавно към кея под любопитните погледи на няколко души, подпрели се по парапетите на един ресторант. След две изключително умели маневри, левият борд на Adirondack II опря стената на кея, а въжетата за швартоване от носа и кърмата полетяха към брега. Морското ни приключение завърши.   Автор: Димитър Пъков Снимки: авторът Други разкази свързани със САЩ – на картата: КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ :)

Прочети цялата новина

Свързани новини: