По трасето на хаоса

Владимир Шопов

Ако човек се заслуша в европейските страхове на правителството ще чуе разни приказки за „Европа на две скорости“, за опасността от необратимо маргинализиране на икономическата южна периферия и политическата източна такава, за нуждата от реакция на тази опасност. Нейната острота би предполагала коренна промяна в българското поведение, рязка промяна в начина, по който участваме в съюза и значително подобрение на капацитета ни да анализираме последствията от законодателните предложения. Признаци за подобно нещо няма, а фиксацията върху задаващите се избори рискува съвсем да ускори хаоса. Съюзът навлиза в изключително важна година и през идните месеци ще се обсъждат редица ключови въпроси като се започне с банковия съюз, бъдещето на единния пазар, следващия седемгодишен бюджет на организацията и т.н. Вместо да вдигнем обаче нивото си ние продължаваме да се лутаме.

Опасността от ускорена диференциация вътре в съюза често е пресилена. Институционално има немалко пречки пред задълбочаване на разделението. Например, набиращата скорост идея за отделен бюджет за страните от еврозоната трябва да бъде одобрена от всички страни-членки. Това дава доста възможности за договаряне на условия, които запазват възможността за по-късно присъединяване. Страните могат да използват вето, за да ги постигнат особено ако са добре организирани в по-широки коалиции. Друг важен момент е, че в повечето случаи за „по-високата скорост“ се използва текст от договорите, който не пречи на никоя страна да бъде в групата инициатори, ако има желание за това. Тоест, няма формална пречка да тръгнете с водещите страни, ако сте на мнение, че начинанието си заслужава. Всъщност много често заплахата за „двете скорости“ е просто преговорен трик, който се използва за притискане на държави, които не са склонни да подкрепят дадена идея. Примери за това има много като последният бе при договарянето на фискалния пакт. Това като цяло работи особено когато става дума за важни въпроси. По периферни теми случаят не е такъв и често немалко държави просто пропускат „по-високата скорост“. Пример тук е идеята за европейски патент. Отвъд чисто институционалните аспекти обаче ясно се вижда намалящото желание на водещите държави в съюза да се съобразяват с опашкарите и именно оттук в бъдеще ще дойдат проблеми за страни като България.

Поредният роден хаос може ясно да се види от казуса с данъка върху финансовите операции. В началото правителството реши да каже „не“, но използва аргументи, които сякаш бяха преписани от британската позиция и не стана ясно как точно се съотнасят към българските интереси. Ще се ударят банките точно, когато трябва да започнат да кредитират бизнеса, въвеждат се ненужни регулации, разходите реално ще се прехвърлят върху клиентите, ще се удари финансовия център на Европа, Европа ще загуби бизнес и т.н. Темата се разходи из Парламента и дори бе използвана за имитация на политическа инициатива от самите депутати. Премиерът също се обяви срещу нов данък. След това обаче дискусиите тръгнаха към развитие, при което тези пари всъщност могат да влязат като перо в бюджета на съюза, а и Германия започна да дава сигнали в полза на инициативата. Там някъде нишката съвсем се прекъсна, защото политиците на управляващата партия продължаваха да обясняват, че България е против този данък, докато експертите от финансовото министерство вече говореха други неща. Чуха се някакви гласове, че ако искаме да избягаме от ново разделение не върви да се дърпаме без сериозни причини от различни интеграционни идеи. ГЕРБ обаче повтаряха заучено, че са „десни, а десните не вдигат данъци“ и в един момент нямаше никаква яснота какво всъщност твърди страната ни. В крайна сметка Борисов обяви на един съвет в Брюксел подкрепа за инициативата като не си направи труда да обясни точна защо и как сме стигнали до тази окончателна позиция. Така след неясни и хаотични въртели се оказахме сред държавите, които всъщност искат данък върху финансовите операции в Европа. Край на историята?

Ами, не. Точно преди два дни беше официално обявена групата държави, 11 на брой, които подкрепят създаването на този данък и започват работа по него. Изненадващо България не фигурира сред тези обявили подкрепа и желание да се включат. Темата така и не събра никакъв медиен интерес, а и опитите да намерите официална позиция ще се окажат неуспешни. Съветът по европейски въпроси няма становище, а позиции на министерствата на финансите и външните работи също няма. Разбира се, обърканите и неясни позиции на страната ни в съюза не са новина нито за местната аудитория, нито за хората, които участват и следят процеса в Брюксел. Нерешителността и безличието не са и патент само на това правителство, макар ускоряването на събитията в съюза постоянно да покачва тяхната цена.

Значението им отива далеч отвъд конкретния казус, защото спомагат за необратимото превръщане на страни-членки като България в политическа периферия, в която единствената възможна работа на съюза е да участва в рязането на ленти. По тази причина не е случайност, че все повече европейските посолства в София са пълни с младши дипломати и стажанти. Южната периферия може и да е притисната икономически, но политическата й тежест остава далеч по-голяма от тази на държави като нашата. Хърватска ще се присъедини към съюза без специални режими на контрол, каквито бяха измислени за България и Румъния. На този фон приказките за различни скорости си остават странични упражнения. Нашата основна задача все повече ще бъде да не ни изхвърлят от превозното средство.

Прочети цялата новина

Свързани новини: