ВЕЛИКИТЕ ЕВРОПЕЙЦИ – АЛБЕРТ АЙНЩАЙН

НЕОБХОДИМ ПРЕДГОВОР

„Великите европейци” е новата ми  рубрика, която се излъчва в петък следобед по радио Пловдив, а скрипта ще пускам тук, в блога, в понеделник. Тя включва портрети на значими фигури от всички сфери – наука, изкуство, религия, политика. Надявам се, че освен с образователна стойност, тези портрети ще привлекат слушатели и читатели със забавната си страна, което пък ще засили образователната им стойност…..

Започвам рубриката с намерение да пристъпя най-после към реализацията на своя стара идея, споделяна и в този блог – на България е нужна не втора епоха на Възраждане, а първа епоха на Просвещение. Все някога принципите на разума, професионализма и морала трябва да надмогнат първичните страсти, лаишкото отношение към реалността и опортюнизма като етична норма, които властват в тази страна. Да, така смятам, макар да знам, че, поне от Платон насам, подобни идеи звучат наивно, защото никога не се реализират.

Макар да имам вече дълъг списък на велики европейци, които ще бъдат представени през следващите седмици и месеци, а защо не и години, всякакви идеи и предложения за нови имена от слушатели и читатели са добре дошли.

Рубриката „Великите европейци” също търси спонсори, като срещу финансовата им подкрепа предлага добри възможности за реклама.

Това се налага заради ограничения бюджет на държавното радио Пловдив, който в момента не позволява да се включат повече артистични гласове, да се използват различни ефекти, да се превърнат портретите в нещо като мини-радиотеатър. Нещо повече, липсата на средства не позволява дори елементарни неща като задължителното плащане на авторски права за използването в тях на подходяща музика, архивни записи на оригинални гласове и т.н.

Така че, спонсори, добре дошли! И побързайте, защото поради ограниченото ефирно време, скоро ще трябва не да каним, а да отказваме на желаещите да спонсорират любимата рубрика. Или поне да организираме публичен търг за това.

Е, да, де, така щеше да се случи, ако живеехме в друга част на Европа, не точно в българската. Знам, малко е шизофренично да се чувстваш хем европеец, хем – не, но и този стрес може да се тушира, като си пием редовно хапчетата.

Днес в поредицата „Великите европейци” на радио Пловдив Пламен Асенов представя

АЛБЕРТ АЙНЩАЙН

Който иска да стигне до другия край на Вселената, първо трябва да намери къде точно се намира този – горе-долу това разбира нормалният човек, когато за първи път прочете теориите, измислени от физика Алберт Айнщайн. Но да не се тормозим. През 1905 година, когато излиза неговата Специална теория на относителността, са го разбирали още по-малко. Добре, че изобщо е намерил издател за брошурата си.

Ако Айнщайн живееше в България по наше време, на бас, че никой никога нямаше да научи за съществуването на прочутата формула Е=МС2. Издателят щеше да го погледне строго и да каже:

„Поне малко секс и едно-две убийства да беше добавил в книжката, момко. Само с голи формули в тая криза не се живее, да знаеш, я колко поскъпна хартията…..”

Но всъщност, ако Айнщайн живееше в България по наше време, неговият провал щеше да дойде още по-рано заради един факт, който се премълчава по принцип – когато първоначално кандидатства в университета, той дори няма завършено средно образование. Така че ако младият Алберт случайно бе решил да отиде не в цюрихската Политехника, а в някой нашенски храм на науката, щеше да се чуе следният диалог:

- Аз съм гений, що не ме запишете да уча при вас…..

- Не може, младежо, законът за висшето образование не позволява да записваме без диплома за средно!

- Но като направя големите открития, моето име ще ви бъде безплатна реклама столетия напред.

- Това за откритията не е сигурно. Сигурно е обаче, че ако ме хванат да те записвам, ще ме обвинят в корупция. Пък ти не искаш да ме корумпираш, нали? Или може би искаш, а? Колко точно искаш да ме корумпираш, млади момко?

Роден в немския град Улм, евреинът Айнщайн успява да избегне не един и два подобни житейски капана, включително възможността да бъде тикнат в концлагер от нацистите през 30-те. Съвсем навреме, през 1933 година, той напуска Германия и заминава за Съединените щати, където остава до края на живота си. И очевидно е напълно искрен, когато в една своя антинацистка реч заявява пред американската публика:
Оригинален глас на Айнщайн: “I am glad that you have me, given the opportunity of expressing to you here my deep sense of gratitude as a man, as a good European and as a Jew.”

Превод: „Аз се радвам, че ми дадохте възможност да ви изразя дълбокото си чувство на благодарност като добър човек, като добър европеец и като добър евреин.”  

Вероятно точно тази способност на Айнщайн за „измъкване” – а може би направо за оцеляване – му дава основание през 1951-ва, четири години преди смъртта си, да позира за онази прочута снимка, от която откровено и красиво се плези на целия свят. Но може пък тази снимка да е израз по-скоро на разочарованието, с което великият физик и мислител живее през последните си години, на безсилието, което изпитва пред най-големите загадки на Вселената. Защото звездата на науката от първите десетилетия на миналия век, човекът, който и досега продължава да бъде най-популярният учен в света, цели 30 години неуспешно се мъчи да реши една задача, която сам си поставя и която цял живот щрака със зъби по петите му – да разработи единната теория на полето или тъй наречената „теория на всичко”. Тя е призвана да обедини съществуването и действията на четирите фундаментални сили във Вселената – силното и слабото ядрено взаимодействие, електромагнетизма и гравитацията.

По един или друг начин идеята е пряко следствие от две гениални ранни разработки на самия Айнщайн. Първата е споменатата вече Специална теория на относителността, в която той постулира правилото за постоянната скорост на светлината, с чиято помощ всичко друго на този свят се оказва относително – дори пространството и времето, които иначе изглеждат като стабилни и последователни реалности. Втората е свързана с фотоелектричния ефект, появява се отново през 1905 година и, макар цели 16 години по-късно, му носи Нобеловата награда за физика. В нея се развива идеята за светлината като вълна и частица едновременно.

Тези открития на Айнщайн водят до бурното развитие на вече заченатата по това време квантова механика, която самият той не приема еднозначно до края на живота си заради многобройните и противоречия с класическото разбиране за действителността. Поради силната неопределеност и многото парадокси на микро ниво, които постулира тази нова физика, Айнщайн влиза в конфликт със свои колеги-физици, а по този повод произнася и една от най-прочутите си фрази – „Не вярвам Бог да играе на зарове”.

Така или иначе обаче, квантовата механика се оказва изключително точна и ефективна в прогнозите си за конкретни събития в микро света, затова Айнщайн я възприема, макар с уговорката, че тя не е пълно описание на реалността и след време ще трябва да отстъпи мястото си на по-пълна, детерминистка теория. И досега, близо 60 години след смъртта му обаче, опитите за създаване на тази детерминистка „теория на всичко” продължават без успех. Въпреки напредъка на технологиите, въпреки участието на блестящи умове, включително Стивън Хокинг, считан за най-достойния наследник на Алберт Айнщайн в областта на теоретичната физика, все още не е ясно дали самата физика ще изиграе или няма да изиграе най-безумната игра на зарове с най-големия физик на всички времена. Леко неясно остава обаче и друго – дали тази игра не е всъщност вече изиграна още приживе, а резултатът от нея да е потулен от самия учен.

Повод за това дава забулената в известна тайнственост, ако не и в истинска тайна, смърт на Айнщайн. Слухове говорят, че той е успял да изгори, а после заедно с него е погребана пепелта от ръкописите на последните му разработки, разработки за открития, наистина унищожителни за човечеството. Не, не толкова унищожителни, колкото атомната бомба. Много по-унищожителни от атомната бомба, чието създаване Айнщайн първо залага теоретично чрез онази формула за връзката между маса и енергия, а през 39-та година подкрепя и практически, като подписва прочутото писмо на учените до президента Рузвелт, с което се поставя началото на проекта „Манхатън”. Айнщайн умира като пацифист. Умира като обикновен гражданин, който отказва поканата да стане първи президент на новосъздадената държава Израел. Умира сам като обикновен човек. Умира, в края на краищата, като велик учен, който вече е успял да обясни изключително сложната си теория на относителността по изключително прост начин:

„Поставете ръката си на нагорещена печка и минутата ще ви се стори час. Поседете час до хубаво момиче и той ще ви се стори минута. Това е относителността!”

Прочети цялата новина

Свързани новини: