Фаталното съучастие на левицата в глобализацията

Владимир Шопов

Една от най-важните причини за неуспеха на левицата да превърне кризата в политическа вълна е нейното съучастие в ентусиазма по глобализацията. След като изчака да види дали тя е наистина трайно явление към средата на 90-те години на миналия век европейската социалдемокрация се зае да се напасне към нея. Това бе голямата цел на лидери като Тони Блеър, Герхард Шрьодер и в по-малка степен Лионал Жоспен. Нещо повече, те се опитаха да покажат, че могат да управляват глобализацията по-добре от своите либерални опоненти, опитаха се да ги победят на техен политически терен. Така вместо да назоват глобализацията като неустойчива и социално несправедлива, те се опитаха да я отмъкнат като политически аргумент. По тази причина, когато глобалната криза удари през 2008-2009 година тяхната критика бе закъсняла и недостоверна и те нямаше как да спечелят завихрилия се морален дебат. Четири години по-късно това съучастие все още не може да бъде заличено и безизходицата на европейската левица продължава.

Една от най-важните причини за това състояние е липсата на нови идеи. Моралната критика по адрес на несправедливия неолиберализъм не е достатъчна и не носи директни политически ползи. В последно време по-интересно прозвуча тезата за активна държава на ниво „пред-преразпределение“, което обаче декодирано си е старата идея за равенство на шансовете (чрез инвестиции в образование, професионална подготовка, социална политика), а не просто корекции на неравенството. Левицата заговори много и за икономически растеж като контрапункт на политиката на ограничения. На ниво европейски съюз обаче това доведе основно до преразпределение на вече заделени средства и използване на морално отричаните финансови инструменти на глобализацията, за да може срещу едни 30 милиона евро да се заемат десетки нови. Като решение на еврокризата левите в Европа предлагат повече интеграция, но с това послание едва ли ще спечелят избори в много държави на „стария континент“. Предлага се и нова вълна от хармонизация на данъците на европейско ниво, но ако това въобще се случи  компромисните нива ще бъдат по-ниски от очакваните и далеч няма да бъде в унисон с актуалните френски идеи за по-остра диференциация между социалните групи.

Но дори да приемем, че левицата има по-съществени идеи за развитие пред тях има поне две изключително трудно преодолими препятствия. Нивата на дълговете в повечето европейски държави на практика изключват традиционните навици за безкрайно харчене. По тази причина стария подход на публични харчове за стимулиране на растеж просто няма как да се случи. Вдигането на данъците е възможност, която вече се използва във Франция, но намалените нива на облагане са вече част от очакванията на съвременните европейци и те няма да го толерират дълго. Другата примка, която ограничава левите управления е приетия от ЕС фискален пакт. Той прави щедрото харчене на пари невъзможно и задава стеснени финансови параметри, чието нарушение ще носи глоби. С други думи, дори левицата да успее да намери свежи нови идеи не е много ясно как би ги реализирала, ако не намери изход от описаните пречки.

В допълнение лидерската криза сред левите партии в Европа продължава. Поколението на Блеър и Шрьодер така и не може да намери убедителни заместници, които едновременно да носят някакъв по-нов идеен заряд и енергия и в същото време да могат да комуникират добре с обществата си. Сегашният лидер на лейбъристите Ед Милибенд има по-ниски нива на подкрепа от партията си, не се възприема като потенциален бъдещ премиер и още не може да излезе от сянката на своя далеч по-харизманичен и опитен брат, Дейвид. Партията още не може да излезе от вакуума, в който попадна след края на ерата на Блеър. Във Франция чиновническата биография на Франсоа Оланд се оказа точен индикатор за безличността на новия президент. Той е сред най-скучните лидери на френската левица и не успява да развие смислени управленски идеи отвъд възраждането на старите схеми за вдигане на данъците върху бизнеса и по-заможните. В Испания левицата също е в безтегловност след тежката загуба през миналата година и оттеглянето на един от най-успешните й лидери, Хосе Сапатеро. В Италия дори след фиаското Берлускони левицата не е в особено силни позиции преди парламентарния вот през идната пролет. Германските социалдемократи пък в момента се управляват от нещо като триумвират и не могат да пречупят високите нива на подкрепа за настоящия канцлер.

Комбинацията от всички тези фактори все повече притиска европейската социалдемокрация. Тя не само не успява да се справи с разклатената десница, но и е все по-успешно атакувана отляво. Например, в Холандия липсата на убедителна алтернатива върна към живот една почти забравена стара маоистка партия и това й струва победата на последните парламентарни избори. На други места левицата е под обсада от нови социални движения, с които не успява да създаде широк политически фронт. В Испания това е най-видимо. „Възмутените“ все така приличат на аморфно движение, което се „изплъзва“ на традиционната левица. Нещо повече, ако през първите месеци вълната обхващаше предимно млади испанци, то сега към нея се присъединяват все повече хора, които досега са били избиратели на социалистите (например, членове на профсъюзи и заети в администрацията и университетите). В други държави като Франция левицата губи избиратели по посока на крайната десница заради нейните позиции срещу еврото, загубата на индустрии и работни места и имиграцията. Европейската социалдемокрация не успява да удържи избирателите си и ги губи в различни посоки, а без тях завръщането й просто няма как да се случи.

Прегръдката на европейската левица с глобализацията се оказа фатална за нейното бъдеще. Тя я лиши от морална достоверност и тежест, когато новия свят започна да се пропуква. Пришиването към неолибералния консенсус пък не й позволи да изработи собствени идеи за това накъде и как да се движат обществата ни. Липсата на силни фигури допълнително затруднява възраждането й. На този фон еуфорията и приказките за политическа вълна на новия лидер на европейските социалисти Сергей Станишев са най-малкото неуместни. Левицата има нужда от дълбок рестарт и опитът на десницата от края на 70-те години на миналия век е едно от първите места, на които той може да погледне.

Прочети цялата новина

Свързани новини: